Богомил Райнов
Няма нищо по-хубаво от лошото време


ПЪРВА ГЛАВА

Една заплетена история като тази може да почне по сто различни начина. Но тази специално започва с чакане.
Спомням си да съм чувал изрази като радостно очакване, обаче не помня да съм срещал хора, които обичат да чакат. А когато си прекарал една безсънна нощ и си влязъл с адски главобол в един горещ ден, чакането се превръща в тягост дори за такъв като мене. Почваш да се тровиш с предположения и да си въобразяваш всякакви неща. Например, че човекът, дето го чакаш, няма да дойде. Или че ще дойде твърде късно, което в случая е почти едно и също.
На пръв поглед чакането изглежда проста работа: само стоиш и чакаш. Изобщо изкуството да не правиш нищо, дори да не си ядеш нервите и да не навиваш на пръста си едни и същи неща като това, че днес е понеделник и че един пропуснат понеделник може да обърка всичко. Изкуството да чакаш Проста работа, но ако не я владееш, може да идеш по дяволите. Както на времето Старият отиде по дяволите само защото не можа да издържи докрай. Не можа да издържи да стои така, без да прави нищо. Да стои и да чака.
Подобни мисли се въртят лениво в главата ми, додето седя под синия чадър на кафенето пред чаша полуизстинало кафе трето поред, оглеждам площада и барабаня с пръсти по масата.
Масите на кафенето са всичко пет, разположени върху полуизгнил дървен балкон. Едната страна на балкона опира в тротоара, а другата е застрашително надвесена над водата. Неудобството на тая съборетина не е толкова в туй, че всеки момент може да рухне в калнозелената мътилка на канала, колкото в обстоятелството, че е на нивото на улицата и не ми дава никакви предимства за наблюдение.
Площадът е малък, задръстен от сергии с банани и портокали, от купища празни каси, от кряскащи продавачи и разнородна навалица. Действието става във Венеция, часът отива към дванайсет и влажната жега е трудно поносима, макар да сме още в края на май.
Понеже седя зад закрилата на синия чадър, аз страдам не толкова от жегата, колкото от върволицата минувачи, промъкващи се през лабиринта на сергиите. Не че ми действуват на нервите, но твърде често скриват от погледа ми входа на отсрещната къща, дето трябва да се появи човекът, когото чакам. Къщата е стара двуетажна сграда с пожълтяла от дъждовете мраморна фасада. Затова пък входната врата изглежда съвсем новичка. Тя е прясно боядисана с тъмнозелен лак и върху нея блести внушителна месингова табела с името на стопанина. От мястото, дето седя, това име не може да се прочете дори когато не е затулено от върволицата глави и шапки. На мене обаче то ми е добре известно и без да го чета. Не съществува и риск да го забравя, понеже често го преповтарям наум, придружавайки го с по някоя ругатня.
Бях пристигнал във Венеция съвсем рано тая сутрин, именно за да набарам господин Антонио Тоци, преди да е излязъл от дома си. Според уговорката той трябваше да бъде в къщи до девет часа, а когато позвъних на вратата му, часът бе едва осем.
Бих искал да видя започнах фразата, скърпена предварително от оскъдния ми запас италиански думи.
Господин Тоци не е в къщи прекъсна ме слугата, като ми хвърли бегъл преценяващ поглед.
Имам среща с него пуснах в ход втората приготвена фраза.
Слугата вместо отговор отново огледа външността ми.
Външността ми, пътем казано, не беше блестяща. Не че имах съвсем неприличен вид, но костюмът ми бе доста измачкан и яката на бялата ми риза вероятно не бе твърде бяла. Господин Тоци, както личеше от надписа на табелката, бе адвокат, така че слугата очевидно ме вземаше за джебчия, дошъл да търси домакина по някакъв дребен и главоболен процес.
Имам среща с господин Тоци настоях.
Невъзможно отвърна сухо прислужникът. Господинът е днес на дело в съда. Невъзможно е да ви е дал среща.
Господарската самоувереност на тоя слуга е просто вбесяваща, но аз мога да бъда търпелив, ако това се налага. Затова само попитах:
Кога смятате, че ще се върне?
Не мога да знам измърмори все тъй сухо прислужникът и затвори прясно лакираната врата под носа ми.
Така че не ми оставаше нищо друго, освен да се настаня върху верандата на отсрещното кафене, да си поръчам нещо за пиене и да започна очакването. Ако господин Тоци наистина бе отишъл в съда, той щеше по някое време да се върне. Ако пък въпреки твърдението на слугата си беше в къщи, трябваше някога да излезе.
За всеки случай към десет часа реших да повторя операцията. Този път прислужникът едва се подаде от вратата и без да дочака репликата ми, промърмори:
Не, господин Тоци още не се е върнал.
След което повторно затвори под носа ми.
И тъй, седя и чакам. Нямам възможност дори и да проуча подробно картата на града, купена още на гарата, защото трябва да наблюдавам масленозелената врата. Трябва просто изцяло да се посветя на изкуството да не върша нищо, съвсем нищо, дори да не си ям нервите и да не мисля по това, че днес е понеделник и че един пропуснат понеделник може да обърка сума неща.
Понякога край съседните маси сядат хора, изпиват по едно кафе, после си отиват. А после идват други. Моето кафе вероятно е съвсем изстинало. При това то е вече трето поред, затуй си поръчвам чаша мартини, като се старая да следя между главите на минувачите тъмния правоъгълник на отсрещния вход. Или ще влезе, или ще излезе. Въпросът е кога? Да, кога най-после? това е въпросът.
Широката гъба на чадъра със синята си здрачевина ме предпазва от парещото слънце. Но зноят извира не само от небето, а и от стените на съседните сгради, от каменната настилка на площадчето, от топлата кално-зелена вода. Зноят заедно с мириса на влажна плесен.
От време на време край верандата с дрезгаво пърпорене минава моторница и тогава повърхността на канала се нагъва в тежки вълни, а полуизгнилият дървен балкон застрашително се разклаща.
Часът наближава един, когато зървам мъж на средна възраст с тъмен костюм на райета и с тънка чанта под мишница да спира пред насрещната врата. Той едва е вдигнал ръка към звънеца, когато аз вече оставям на масата приготвената отпреди банкнота и с бързи крачки прекосявам площадчето. Бързи, в границата на възможното. Навалицата, суетяща се все още между сергиите, е тъй гъста, че докато си пробия път и стигна до входа, мъжът вече е изчезнал. Натискам на свой ред звънеца. Прислужникът се появява едва след повторното ми позвъняване, и то за да направи опит тутакси да се оттегли.
Слушайте изръмжавам предупредително, като пъхвам тъкмо навреме обувката си в стесняващата се пролука на вратата.
Слугата поглежда с нескрито презрение нахалната обувка, попречила му да изпълни лакейския си дълг. Една обувка, която наистина се нуждае от известно почистване.
Слушайте повтарям. Съобщете веднага на господаря си, че господин Анри от Бордо иска да го види.
След като затворя отвръща сухо прислужникът.
Няма какво, дръпвам крака си и зачаквам, макар да подозирам, че тоя тип само от злоба ще се бави поне четвърт час, преди да доложи. Добре, че близо до ръката ми има звънец.
Не става нужда да използувам звънеца. Малко по-късно слугата все тъй неприязнено, но с израз на известно примирение ме въвежда в хладното мраморно предверие на стария дом.
Господин Тоци ме посреща в кабинета си, като се провиква с едно радушно френско Здравей, стари приятелю!, улавя сърдечно десницата ми с две ръце и изобщо проявява доста пресилен ентусиазъм, ако се вземе под внимание, че допреди минута едва ли е подозирал съществуването ми. Сетне, когато слугата излиза, пълното мургаво лице на стопанина изведнаж добива сериозен, дори леко отегчен израз. Той вдига към мене сънливите си маслинени очи, като чака да кажа нещо.
Туй, което мисля да кажа, е, че щом съществува уговорка, тя трябва да се изпълнява. И че ако господин Тоци разполага с маса свободно време, това не е повод да губи времето на другите. Но опитът ме е научил да премълчавам репликите, от които не виждам полза.
Идвам от страна на Мартен. Той отново овдовя.
Вестта за бедствието, сполетяло незнайния Мартен, не наскърбява прекомерно господин Тоци. Той кима машинално, сякаш друго не е очаквал.
Добре, добре, ще направим каквото можем за нещастника отвръща някак разсеяно стопанинът, от което следва да се заключи, че се готви или да намери нова съпруга на бедния Мартен, или да възкреси покойницата.
Вместо това господин Тоци приближава до рафтовете с книги, изважда някакъв дебел том, пъхва ръка в появилото се отверстие и миг след туй лавиците безшумно се отдръпват встрани, като откриват вратичката на зазидана каса. Стопанинът отключва касата, намира без много ровене един дебел плик, после заключва касата, повтаря манипулацията и едва след като лавиците заемат старото си място, ми подава плика. Разкъсвам го и изваждам отвътре белгийски паспорт. На паспорта е залепена моята снимка, придружена с името на Албер Каре. Това име не е моето, но има ли значение? Аз никога не съм имал истинско име. В плика намирам още няколко по-незначителни документа, принадлежащи на същия Каре шофьорска книжка, някаква квитанция и пр., както и значителна сума пари в италиански и белгийски банкноти. Докато разглеждам набързо тия неща и ги настанявам в джобовете си, господин Тоци ми съобщава с безучастен служебен глас:
Подир малко ще отпратя прислужника и ще ви предам куфара с вещите ви. Можете да вземете параходчето и да слезете на площада Сан Марко, третата спирка оттук. Препоръчвам ви да отседнете в хотел Луна, аз веднага ще ви запазя стая по телефона. Мисля, че това е всичко.
Що се отнася до мене, това далеч не е всичко. За господин Тоци обаче тия думи изчерпват задачата му.
Но седнете де сеща се той.
После излиза и след минута го чувам да разговаря с прислужника в коридора. Малко по-късно стопанинът се връща, като носи неголям луксозен куфар:
Ето багажа ви. Мисля, че можете да тръгвате.
Господин Тоци ме изпровожда мълчаливо до пътната врата. Преди да ме отпрати, той ми пожелава бон шанс с безцветния си глас, но се въздържа да каже каквото и да било в смисъл до скоро виждане. Аз също. Тоя човек има твърде неприятна прислуга.

* * *

Външността на хотел Луна въпреки романтичната си фирма няма нищо привлекателно. Обаче външността понякога лъже. Зад мрачната, проядена от влагата фасада са скрити изящни салони с мозайки и скъпи килими, мраморно стълбище, светли стаи с гълъбови тапети, скъпа мебелировка и бани от бледосин порцелан. Една от тия стаи с изглед към съседните старинни дворци е запазена за господин Албер Каре.
Смъквам бързо дрехите си и заставам под душа, за да проверя как действува студената вода на главобола. Сетне изваждам от куфара чиста риза, нов сив костюм и черни обувки, обличам се, прибирам документите и парите в джобовете си и изхвръквам навън. Часът е три без двайсет.
Часът е три без пет, когато сядам на една маса пред кафенето в ъгъла на площада Сан Марко и си поръчвам кафе, макар че в момента цялото ми същество жадува не кафе, а сочен бифтек с прясно изпържени картофи. Запалвам цигара и отпивам глътка от горещата течност, с което всъщност я и приключвам, защото в Италия кафето се поднася в размера на една глътка. После оглеждам площада и наново се отдавам на обичайното си занятие: очакването.
Друг на мое място и при други обстоятелства навярно би се впуснал да изучава архитектурните паметници наоколо, които трябва да са твърде забележителни, щом пробуждат дори у мене смътни асоциации за отдавна познати пощенски картички. В момента обаче аз не изпитвам никакво любопитство към църквите, звънарниците и дворците. Цялото ми внимание е насочено към аркадата вдясно, дето трябва да се появи човекът с шапка от бяла панама, тъмни очила и един Ролайфлекс, окачен на рамото.
Сянката под аркадата е почти черна. Площадът с блесналите под немилостивото слънце мраморни плочи пустее тих и зноен. Само група упорити туристи стърчат в жегата, като хранят с кифли ято гълъби и се щракат един други с фотоапарати, за да документират своите близки отношения с птиците и с Венеция. Масите пред кафенето са безлюдни, ако не се броят две възрастни жени с дантелени рокли и сламени шапки, седнали като мене в сянката под аркадата.
Часът е точно три, когато човекът се задава отдясно. Той идва бавно насам, като гледа разсеяно витрините под аркадата, сякаш е тръгнал да убива времето. Познавам го отдалеч, преди още да съм в състояние да видя провесения на рамото му Ролайфлекс. Познавам го по вървежа с характерното, едва забележимо провлачване на левия крак и с маниера му да държи едната си ръка обесена на колана.
Любо! поисква ми се да извикам, когато човекът приближава съвсем. Не извиквам, разбира се, само това ми липсва, да викам, но едва в тоя момент съзнавам колко много месеци съм преживял без нито един близък човек.
Мъжът с панамата ме забелязва отдалеч, обаче отминава край масата, без да ми обърне никакво внимание, продължава все тъй бавно пътя си и изчезва под аркадите вляво. Плащам кафето, запалвам още една цигара и без да бързам, тръгвам в същата посока.
Любо! произнасям полугласно, когато настигам човека с панамата на Кале Ларга.
Грешка промърморва той и едва се усмихва. Робер Льору. Белгиец по народност, фотограф по професия. А ти?
Също белгиец. Албер Каре. Можеш да ми викаш мон шер Каре!
Защо не. Стари познати от Брюксел. Ти всъщност по каква работа?
По каквато и ти.
За друго те питам.
Знам отлично за какво ме пита, но не мога да преглътна тоя служебен тон подир цяла година раздяла и в един миг, когато по пустата следобедна улица няма жива душа.
Търговия. Интересуват ме по-специално кристалите Муран.
Любо кима:
Аз пък подготвям фотоалбум за едно белгийско издателство.
Той млъква, сякаш няма какво повече да ми каже, и тръгва нататък, и аз също тръгвам с него и ние вървим известно време мълчаливо в тясната сянка край старите сгради.
Нещо не ми изглеждаш добре забелязвам.
По какво позна?
Много си служебен. Изглежда, жегата не ти понася
Не е от жегата, брат ми усмихва се Любо. От работата е. Досега удрям само на камък.
А какво стана с оня твой лаф: Върви с мене и се не бой?
Любо отново едва-едва се усмихва:
Нищо. Забравих го. Хубав лаф беше, само че го забравих.
Не възразявам и ние продължаваме да крачим безмълвно в тясната сянка край потъмнелите от времето фасади. Моят принцип изобщо е, щом някой е кисел остави го да се намълчи и да му се размине.
Какви са ти инструкциите? запитва по едно време Любо.
От тебе ще ги получа.
Съвсем ли не си в течение?
Съвсем.
Нищо. То аслъ` всичко, което знаем, е толкова, че може да се разправи с пет приказки. Случаят почва от някой си Ставрев. Служител във външна търговия. Постоянен контакт с представители на чужди фирми. Вербуван в първите години след Девети септември от американското разузнаване, но неизползуван никога за нищо. Едва преди шест месеца при него се явява човек от западното предприятие Зодиак, подава му паролата, която Ставрев едва ли е очаквал някога да чуе, а заедно с паролата радиостанция и инструкции за започване работа. Толкова.
Любо вади от джоба си омачкано пакетче Кент и ми го подава.
Как толкова? питам, като машинално вземам цигара.
Приятелят ми също взема цигара и спира за миг да щракне запалката.
Толкова повтаря той, като запушваме и поемаме отново в тясната ивица сянка. Искам да кажа, това е всичко, което знаем.
Кога е бил заловен Ставрев?
Не беше заловен. Дойде сам при нас. Човекът сума години живял като редовен гражданин, създал си положение и сега, хайде радиостанция! Разбира се, имало е няколко дни треперене и колебание, но после се яви и всичко разправи. Впрочем по наше нареждане той и досега изпълнява дадените му от агента инструкции.
Е, значи, разполагаме все пак с две писти забелязвам. Онзи, който е вербувал Ставрев, и този, който е възстановил връзката.
Една писта! поправя ме Любо. Оня, първият, е бил военен от Американската мисия и следите му отдавна са загубени. Може и да е умрял. Една писта: Карло Моранди, чиновник в клона на Зодиак Венеция.
Е, все пак
Е, да, все пак Само че това все пак на практика се оказа нищо и половина.
Стигнахме до някакъв канал. В сянката на ъгловата сграда до канала пустее мраморна скамейка.
Да поседнем тук предлага Любо и се отправя към скамейката.
Бих предпочел другаде. Умирам от глад.
А аз от жажда промърморва приятелят ми, като се отпуска на скамейката. За нещастие не разполагаме с много време. Довечера ще се черпим.
Сядам до него, дръпвам за последен път от цигарата и я запращам в неподвижната вода на канала. Дълбока, смътнопрозирна вода, смарагдовозелена под косите лъчи на слънцето и черносиня в сянката.
Откога си тук? питам.
Кажи-речи, от три месеца. Три месеца с общ резултат нищо и половина. При моите условия проследяването на тоя тип се оказа доста трудно. И все пак мисля, че разучих всичко, което може да се разучи.
Любо замълчава, от което може да се съди, че разученото не си и струва да се излага.
Що за птица е тоя Моранди?
Приятелят ми бърка в джоба си, изважда няколко снимки и ми подава една от тях:
Дворецът на Дожите с Моранди като прибавка обяснява той. Хубава снимка, а?
Свивам рамене и се заглеждам в снимката.
Трябвало е да стана фотограф. Във фотографията по ми върви, отколкото другото.
Пред фасадата на двореца се виждат няколко фигури на минувачи.
Кой е Моранди? питам.
Този с жената.
Този с жената е мъж на средна възраст, нисък, но наперен като петел, с тънки мустачки и смешна шапка с малка периферия, килната на тила.
Жената е във всяко отношение по-забележителна казвам.
Да, но тя не играе. Всъщност и Моранди изглежда вън от играта. Чиновник от средна категория. Бонвиван. Харчи може би малко повече, отколкото получава.
Значи
Значи, че прави дългове, нищо повече. Пътува често по служба до Женева, дето има друг клон на Зодиак. Никакви връзки, никакви прояви, които да опират в разузнаването.
А тая жена?
Не е вакантна отвръща Любо, като издърпва снимката от ръката ми. Тя му е любовница.
Опитал ли си да я прислушаш?
Чаках тебе. Съвсем корумпирана е, брат ми. Опасно и безполезно. Обаче опитах друго.
Той млъква и поглежда часовника си. После вдига очи и лукаво ми намига, също както оня, някогашният Любо Ангелов, шегаджията и хитрецът, когото приятелите му наричаха Гявола. Само че сега в това намигане има нещо жалко, сякаш Любо се опитва повече да си даде кураж, отколкото да се похвали с успех.
Влязох в контакт с един тип на име Артуро Конти. Тя е дълга, после ще ти разправям подробности. Конти работи в една стая с Моранди и с него гуляе. Познава му очевидно и кътните зъби.
Ами ако тоя Конти
Любо махва отегчено с ръка:
Остави! Знам си урока.
Въпросът е, дали си сигурен
В нищо не съм сигурен. Сигурен съм само в това, че друга възможност няма. Още повече Конти се оказа схватлив. Разбра веднага какъв купувач съм и каква стока ме интересува. Поигра малко на колебание, колкото да вдигне цената. После кандиса.
Резултат?
Днеска ще стане ясно. Той ще види цвета на парите, а аз какво ще получа не знам. Може и да ме прати на баня, но друг изход няма. Три месеца вися напразно.
Приятелят ми поглежда часовника си и става:
Трябва да вървя. С тебе ще се видим точно в шест. Дотогава ще имам сведенията. Мястото на срещата: автобусната спирка в началото на Моста на свободата. Купи си карта и се оправяй. А сега, ако искаш да се нахраниш, върви все по тая улица, додето стигнеш Кампо Морозини.
Любо вдига леко ръка за сбогом и едва в тоя миг се сеща да запита:
Ти откъде, от Франция ли?
От Франция.
Значи, си се справил.
Нали ти си ми учителят
Не ме четкай усмихва се Любо. Ако не бях аз, друг щеше да бъде. Във всеки случай радвам се, че си се справил
После добави без връзка:
А аз, брат ми, имам син. Син на пет месеца.
Площадът Морозини няма твърде венециански вид, в смисъл че в пейзажа му липсват канали. Затова пък има кафенета. Настанявам се в сянката на един навес на бели и сини ивици и съсредоточено, като се стремя да не изглеждам прекалено гладен, поглъщам един милански котлет, гарниран с огромна порция спагети.
Въпреки ранния час и жегата, на терасата пред кафенето седят неколцина безделници и две-три компании туристи. Нула внимание към мене от страна на присъствуващите, ако не се брои келнерът, който се навърта наоколо с надежда да поръчам нещо добавъчно. За да му направя удоволствие, поисквам някакъв десерт и вадя от джоба си плана. Маршрутът до Понте делла Либерта се оказва прост. Трябва да взема параходчето от Моста на академията и да сляза на началната спирка. Целият път ще ми отнеме навярно половин час. А сега едва минава четири. Имам, значи, час и половина свободни, през които едничката ми работа ще бъде да изям един жалък десерт. И, разбира се, да чакам.
Ти от Франция ли? бе запитал приятелят ми.
От Франция.
Какво се криеше зад този къс отговор, това само аз си знаех. И колко ампера напрежение носех още у себе си, това също само аз си знаех. Подир всяка операция, подобна на моята френска история, една пауза не е излишна, за да може моторът да изстине. Аз вече почти я виждах тая пауза в спокойните очертания на един кратък отдих на Златните пясъци Един хубав отдих в началото на лятото, когато напливът не е започнал и морето е още хладничко. Умирам за такова студено море, защото ми дава възможност с чиста съвест да се излежавам до обед в леглото, а следобеда да скитам насам-натам, без чужденците на всяка крачка да ме настъпват по новите обувки. Няма нищо по-хубаво от почивката на море, особено ако се къпеш само във ваната.
Да, аз я виждах тази юнска пауза в момента, в който се добрахме с Лида до палубата на Родина. Параходът бе вече вън от френските териториални води и граничният катер, пуснат подире ни, дори не си направи труд да доближи борда, а зави нейде встрани, давайки вид, че е тръгнал по съвсем друга работа.
Комендантът се оказа делови и схватлив човек и веднага ми осигури радиовръзка. Предавах до късно през нощта подробностите по изпълнението на задачата си. Бях тъй капнал за сън, че дори не помня как съм стигнал до отредената ми каюта навярно съм заспал на крака още додето са ме водили натам.
Е, най-сетне! извика Лида, когато на другия ден към обед се показах на палубата. Значи, не сте бил арестуван?
Защо да съм арестуван? запитах с все още мътна от съня глава.
Ами нали сте емигрант?
А, вярно! сетих се. Направих си самокритика и хората проявиха разбиране. Изобщо уреди се някак.
Тя ме изгледа изпитателно. После се намуси:
Вие май ме вземате на майтап.
Не успях да възразя, защото в същия миг един моряк дотича да ми съобщи, че трябва да ида веднага в кабината на радиста. Очаквах, че от Центъра ще ми искат някои допълнителни подробности по операцията. Но радиограмата беше от съвсем друго естество. С две думи край на мечтите за юнското излежаване на брега на синьото море. Начало на нова операция, пълна с неизвестни, по-точно, състояща се само от неизвестни. Един-единствен адрес, една парола и една среща с някакъв тип еди-къде си и еди-как си, всеки понеделник, само понеделник, точно в три часа.
Същия ден рано следобед слязох на пристанището в Неапол, без дори да успея да обясня на Лида, че нямам почти никакво намерение да се майтапя с нея.
А сега ето ме в началото на операцията. Неизвестните са изчезнали, колкото да се изясни, че работата изглежда направо безнадеждна. Всъщност бях разбрал, че работата е трудна още от самата радиограма. Не защото това бе казано в радиограмата, а защото ме включваха в действие, без дори да изчакат да се охлади моторът и да ме инструктират на място.
Поглеждам надписа на празната пластмасова чашка пред себе си и едва сега разбирам, че десертът, който разсеяно съм изконсумирал, е не друго, а прочутият Джелати Мота. В същия момент келнерът, който все тъй настойчиво кръжи наоколо, услужливо подхвърля:
Едно еспресо?
Кимам утвърдително, за да не го огорча.
Малко или голямо?
Голямо отвръщам все с тая цел. Онзи донася кафето със светкавична бързина и отива да предлага услугите си на съседната маса, където група възрастни англичанки, въоръжени с пликове и цветни картички, са потънали в писмена работа.
Джелати Мота, повтарям си аз механично, Джелати Мота, като в същото време мисля съвсем друго, а именно, че вече напълно съм втасал за пенсия. Нищо, че нямам още пълни четиридесет. Нашият занаят е като тоя на свръхзвуковите пилоти. Прекомерно натоварване. Преждевременно износване. После можеш да станеш докладчик в кварталната организация. Или да четеш вестници в градската градина. Или да вървиш по дяволите.
Немного отдавна една трудна операция ме изпълваше с трепета на шахматиста, който сяда пред нова партия с опасен противник. Глупости. Трепетът беше много по-силен и съвсем друг. Не като тръпката на играта, а като една студена решителност, упорита и пресметлива едновременно, готова да върви докрай. Бях се школувал в тая решителност още на времето, още тогава, когато бродех из граничните баири със Стария и с Любо Гявола. Ти върви с мене и се не бой! казваше Любо. И аз вървях, макар че се боях, и боейки се, овладях майсторлъка да превивам врата на страха.
Е да, но оттогава сума вода е изтекла и самият Любо вече е готов за пенсия. Във фотографията по ми върви. Трябваше да стана фотограф. Три месеца са достатъчни да му изчерпят търпението и да се хване за някакъв изнудвач, който ще му прибере парите срещу две-три незначителни или направо лъжливи сведения. Няма друг изход. Сега няма, а утре може да има. Утре може да се яви някоя по-важна и по-сигурна улика от сведенията на тоя случаен информатор, който не е изключено да е пратен нарочно, за да те хване на буксир.
Мислите ми постепенно се насочват изцяло към работата и това ми връща донейде самочувствието. Значи, още съм в нормално състояние. Даже главоболът ми е спаднал до нивото на поносимото. Но колкото повече мисля за работата, толкова по-ясно съзнавам, че ми липсват дори най-елементарните условия на задачата. Не мога нищо да реша, додето не получа от Любо някои дребни сведения, додето не се запозная с наблюденията му през тия три месеца, па дори и тия наблюдения външно да не чинат пет пари.
Малкото, което знам, е в състояние засега само да ме обърка. И най-объркващо от всичко е противоречието между директивата на Центъра и постъпката на Любо. Директивата при това единствена гласеше крайна предпазливост. А в същото време Любо бе направил пазар с някакъв несигурен субект под предлог, че нямало друг изход. Може би Любо има по-точни директиви. Може би субектът не е тъй несигурен. Може би може би Трябва да чакам срещата в шест.
Часът е почти шест, когато се озовавам при автобусната спирка на Понте делла Либерта. Нарочно идвам в предпоследната минута, за да не вися прекалено дълго тук и да правя впечатление, макар че да висиш на една автобусна спирка, не е особено подозрително.
Вляво от мене мостът бавно се възема от нивото на шосето, за да продължи вдясно високо над жп линии и по-нататък над морето като една бяла черта, дълга и права, опната върху синьозелената шир на водата. Откъм града се задава автобус, като бучи заморено на втора и рязко спира под носа ми. Неколцината пътници наоколо се качват в колата. Шофьорът ме поглежда, сякаш казва хайде де, какво дремеш!, но аз се правя на разсеян и той внезапно дава газ и потегля към Местре. Гледам няколко мига подир тежката кола, после обръщам очи в обратната посоки и виждам Любо.
Приятелят ми е още далеч, обаче аз го познавам по пананамената шапка и по особения вървеж с едва забележимото провлачване на левия крак. На времето, когато гонехме диверсантските банди в планината, той бе получил един куршум в крака и бе осакатял, но с инат и с упражнения почти бе успял да възстанови нормалния си ход и само едва забележимо провлачваше стъпалото си.
Любо върви бавно по тротоара на моста, обесил ръка на колана си, като че тръгнал без цел, просто да подиша въздух. И все пак аз го познавам достатъчно, за да доловя по външно нехайното му държане, че е нащрек, сякаш иска да се озърне, а не смее да го стори. Това, което той не смее да стори, го правя аз, обаче в тоя миг мостът, додето стига погледът ми, е съвсем пуст, ако не се смята група младежи, приближаващи с провиквания и смехове по насрещния тротоар.
Любо е само на двайсетина метра от мене, когато забелязвам зад гърба му колата. Може да съм я видял и преди това, но едва сега й обръщам внимание. Това е един тежък черен буик, банален по вид и движещ се с нормална скорост, затова го забелязвам едва когато рязко завива от средата на платното и се насочва към тротоара. Любо се извръща и отстъпва крачка встрани тъкмо в мига, когато тежката кола го връхлита с бронята си, поваля го и като го отхвърля към бариерата на моста, профучава край мене и се насочва към Местре. За някаква част от секундата пред погледа ми се мярва дългото бледо лице на мъжа зад кормилото, полузакрито от големи огледални очила, и физиономията на човека до него тлъста и подпухнала, с тънка прошарена брадичка. Опитвам да разчета номера на летящата стремглаво кола, но той е твърде зацапан и после каква полза, когато вероятно ще бъде захвърлена нейде край Местре и едва ли някой ще си даде особен труд да търси убийците на един неизвестен човек, на един човек без значение.
Неизвестният лежи на тротоара в нозете на скупчената група любопитни младежи. Приближавам до тях, сякаш воден също от любопитство.
Свършен е казва някой.
Не, движи се забелязва друг.
Нозете на прегазения наистина конвулсивно потръпват. Но това е спазмата на мускули, които още не знаят, че принадлежат на едно мъртво тяло. Някой изтичва да телефонира, докато останалите спорят дали убийството е работа на мафията, или не е работа на мафията. Подир няколко минути в далечината се раздава острият писък на полицейска кола.
Тръгвам обратно, без да давам вид, че бързам. Не съм единственият. Младежите ме сподирят, задминават ме и изчезват към града, преди още да се е появила камионетката. Никой не иска да губи време в показания.
Вече съм стигнал началото на моста, когато край мене профучават линейката и полицейската кола. Спирам и се обръщам да доизгледам епилога. До носилката и до загръщането с белия чаршаф.
Трябва ми един телефонен указател, но додето открия кафене в тоя квартал, минава маса време. Противно на очакванията ми, името Артуро Конти не фигурира в указателя. Намирам обаче номера на Зодиак. Да звъня в Зодиак е опасно. И все пак това е единствената налична възможност.
Господин Конти, моля!
Господин Конти излезе. Не знаете ли, че има работно време! отвръща един недоволен портиерски глас.
Извинете, но трябва да му предам нещо много бързо. Току-що пристигам от Женева. Ако обичате, адреса
Адреса Адреса мърмори все тъй недоволно гласът.
Обаче пръстите навярно вече прелистват служебния списък, защото малко по-късно чувам в слушалката:
Страда Нуова, 19.
Имам нужда от малко съсредоточаване и от една бира, само че решавам да я пия другаде. Изобщо решавам подир току-що извършената непредпазливост да стана крайно предпазлив. На портиера може да му скимне да провери откъде са позвънили. Или сам да позвъни някому, за да съобщи, че са търсили Конти по бърза работа. Не бива да отегчаваме местната полиция с още едно прегазване през тоя ден. Още повече тук са свикнали да се занимават главно с удавяния.
Излизам от кафенето и пътем правя справка с картата. Установявам, че мога да стигна до Страда Нуова и пеша, нещо почти невероятно в тоя град. Часът отива към седем. Улиците са пълни с народ. Минавам по моста Скалци, озовавам се на площада пред гарата и тръгвам надясно, следвайки човешкия поток.
Номер 19 на Страда Нуова е банална четириетажна сграда с олющена фасада и мизерен вход. Отминавам я без всякакъв интерес и продължавам нататък, додето излизам на някакъв площад с паметник и което е по-важно, с кафене. Сядам навън и поръчвам въпросната бира.
Здрачава се. Фасадите около площада смътно тъмнеят, но в средата е още светло и там, в светлото, внушително се изрязват очертанията на бронзов конник. Някакъв пълководец и изобщо историческо величие, ако се съди по наперения вид, с който стърчи на бронзовия си кон. Стиснатите челюсти и навъсеното чело на храбреца вдъхват респект и това ме навежда на мисълта да му устроя едно възпоменателно чествуване, като поръчам втора бира.
Пия бавно бирата, оглеждам потъващия в здрач площад и се мъча да прогоня някои неща от главата си, за да мога да обмисля студено и спокойно предстоящето. Само че нещата, които искам да прогоня от главата си, твърде здраво са заседнали там: сгърченото тяло с премазаните потръпващи нозе, разбитата в каменния парапет глава, темето с едва наченала плешивина и смачканата при падането бяла панама, вече пропита от кръв.
Готов съм за пенсия, казвам си. Щом съм станал толкова впечатлителен, значи, съм готов за пенсия. Но понеже тия думи не дават резултат, отново насочвам вниманието си към паметника. Той сега е целият в сянка освен раменете и главата на конника със стиснатите челюсти и навъсеното чело. Наздраве! промърморвам. И недей много да се емчиш. Късметът ти е, че по твое време още не е имало американско разузнаване. Иначе, докато се емчиш на коня си, биха ти пуснали някой куршум в гърба. Така че по-скромно! Тия глупости обаче също не дават резултат, защото тъкмо в тоя миг чувам шепота на Любо: А аз, брат ми, имам син на пет месеца. Имаш син казвам, само че синът ти няма баща. И все пак по-добре е да оставиш подире си един син без баща, отколкото да не оставиш нищо. Както например аз, макар че аз също можех да имам син, и то не на пет месеца, а на пет години. Но това е друга история.
За късо време в ума ми се пробужда нещо от тая друга история, но само за късо време, защото в ухото ми отново прозвучава: Чу ли, брат ми: имам син на пет месеца. Стига с тоя твой син казвам. Да си мислил по-рано за тия неща. Трябваше да го научиш най-после тоя занаят занаята да седиш и да чакаш. Ти не можа да изтраеш да седиш и да чакаш. И отиде по дяволите. Също като Стария.
Аз, разбира се, знам много добре, че Любо го владее тоя занаят, и казвам това само за да спре да ми бъбре на ухото и да ми пречи да се съсредоточа. Може би задачата се бе оказала не по силите му. Може би нервите му бяха се поизносили. Такива като нас често се износват дори преди да са оплешивели. Обаче занаята той го владееше. Поне на времето. И тоя занаят аз всъщност го бях научил именно от него.
Оглеждам наново площада, но сега той целият тъне в неясни сенки. И в главата ми също се движат смътни мисли и неясни сенки. И за да се уловя за нещо по-реално, аз дръпвам ръкава си и хвърлям поглед на часовника. Осем и двайсет. Ще чакам до десет. Не, ще чакам до полунощ. Защо пък до полунощ? Може да не е точно до полунощ, но около полунощ. Когато ще има по-малък риск от неудобни посетители. И когато човекът ще си бъде в къщи. И няма да се бои, че някой тепърва ще го потърси.
Операцията е рискована. Почти колкото постъпката на Любо. С тая разлика, че Любо не беше длъжен да поема риска, а аз съм заставен да го поема. Любо имаше възможност да чака, а аз нямам. Любо не беше дори сигурен, че тоя Конти знае нещо, а аз съм сигурен. Аз имам конкретен въпрос, на който Конти знае точния отговор. Досега на хоризонта съществуваше само Моранди. Но Моранди не беше в колата, бих го познал по снимката. Значи, освен Моранди се явяват още две лица. Кои са те, това може да се разбере, след като се разбере кого Конти е уведомил за връзката си с Любо. При условие, че Конти бъде заставен да заговори. Ще трябва да го заставя.
Има време за чакане. И има време за действие. Въпросът е да не се объркат времената. Както Любо ги беше объркал. И както ги беше объркал Стария.
Тая история със Стария се бе случила много отдавна: още когато гонехме диверсантски банди в граничните райони. Веднаж спипахме една такава банда в някаква изоставена воденица. Беше на разсъмване и нямахме представа колко души са се притаили вътре, а ние бяхме само четирима, затова Любо прати малкия Савов за подкрепление. Любо, Стария и аз залегнахме зад дърветата. По едно време един от бандата се показа на вратата и Стария въпреки нареждането му стреля, улучи го, обаче разбуди кошера. Зачесаха ни от прозорци и процепи, а ние се стараехме да пестим куршумите и те разбраха, че сме дребна риба, и се групираха за излизане. Тогава Любо даде заповед и аз се примъкнах напред и хвърлих едно яйце в групата, скупчена до вратата, а Любо в същото време хвърли второ яйце през прозореца. Подир двата взрива настъпи мъртва тишина. Нямахме повече бомби и куршумите ни също бяха малко. Трябваше да лежим и да чакаме подкреплението. Но тишината продължаваше и Стария все повтаряше: Какво още чакаме! Не виждате ли, жив човек не е останал. Той бе зъл и изморен от цяла нощ ходене и дебнене и бързаше час по-скоро да се смъкнем в селото. Какво още чакаме? питаше Стария и по едно време, преди Любо да му викне, скочи, изтича до вратата и едва надзърна, когато отвътре изтрака автомат. Стария подгъна нозе, сякаш си е изпуснал нещо и се навежда да го вземе, но само изохка и се сгърчи на прага. След малко дойде подкреплението.
А сега Любо повтори грешката. Подир двайсет години. За двайсет години човек доста може да се износи в тоя занаят. Износваш се, преди да ти е окапала косата. И аз отново виждам проснатото до парапета тяло и темето с едва начеваща плешивина, и смачканата панама. Лицето не го виждам, защото е захлупено на плочите. И по-добре.
Келнерката прибира парите от съседната маса. Там имаше някаква възрастна двойка, но дори не съм забелязал кога си е отишла. Както казах, готов съм за пенсия.
Ще затваряте ли? питам.
О, не бърза да ме успокои момичето. Ние работим до полунощ.
Какво мога да ям?
Искате ли един милански котлет?
Кимам утвърдително, макар че два пъти дневно дори и миланският котлет втръсва.
Още една бира?
Кимам повторно.
Значи, работим до полунощ. Е, ние пък ще работим от полунощ нататък. Важното е работата да върви. Да се върши работа, това е важното, господин Конти, така че внимавай да не го усукваш.
Не ви ли хареса котлетът? сепва ме ненадейно гласът на келнерката.
Напротив отвръщам, като хвърлям бегъл поглед към едва наченатото ястие и към празния регал. Но от тая жега просто нямам апетит.
Да, днес бе доста топло съгласява се момичето. Още една бира?
Предпочитам кафе. Нямате ли по-големи чаши?
Разбира се. Едно двойно еспресо.
Трябва да съм изпил три двойни еспресо, когато голямата стрелка на часовника ми настига малката върху 12. Плащам и ставам без излишно бързане. Тръгвам по обратния път. Улиците са слабо осветени и почти пусти. На Страда Нуова електричеството е по-обилно и движението малко по-оживено. Стигам до номер 19, влизам без оглеждане и двоумение в мизерния вход и поемам по стълбата нагоре, като чета пътем табелките по вратите. Откривам името на Артуро Конти едва на четвъртия етаж, вратата вляво. Позвънявам спокойно, сиреч нито с излишна плахост, нито много настойчиво. Никакъв отзвук. Изчаквам десетина секунди и отново позвънявам. Апартаментът изглежда необитаем. Натискам за всеки случай ръчката. Вратата се открехва.
Влизам и безшумно затварям подире си. Намирам пипнешком секретното резе и също тъй безшумно го превъртам. Антрето тъне в мрак. Драсвам клечка кибрит и виждам право пред себе си отворена врата. Приближавам прага и надниквам Също както навремето Стария.
Клечката ме опарва по пръстите и угасва. И тук мракът е пълен. На прозорците вероятно има плътни завеси. Набарвам до вратата електрическия ключ и го завъртам. От потона блясва с десетките си стъкълца старинен кристален полилей. Но в момента не полилеят привлича вниманието ми. Върху килима на пет крачки от мен е проснат човек. Той лежи по корем, разперил ръце, сякаш е искал да се улови за нещо в мига, в който смъртта го е отнасяла. Килимът е подгизнал от кръв.
Приближавам се и предпазливо повдигам главата на мъртвия. Това е дебелият с прошарената брадичка от буика.


ВТОРА ГЛАВА

Пет минути почивка. И даже повече. От няколко дни живея почти като заможен безделник. Излежавам се до късно в леглото. После поръчвам да ми донесат закуска и вестници. Бавно се изкъпвам. Бавно се обличам. Няма за къде да бързам. Предстои ми още един ден шляене, без цел и без посока.
Понеже стана дума за вестници, трябва да кажа, че двете убийства бяха отбелязани от местната преса точно тъй, както и следваше да се очаква. Съобщението за прегазването на Понте делла Либерта се изчерпваше с десет реда. В него освен информацията за злополуката се споменаваше, че колата е била намерена изоставена някъде отвъд Местре и че се води следствие. Тия следствия са известни. Те приключват една година по-късно поради давност, без някой изобщо да ги е водил. Покойният Конти обаче бе прославен в нарочен репортаж. Зловещият изглед на жилището в ранната утрин; трупът сред локвата съсирена кръв, разровените скринове и чекмеджета, хипотезата на съдебния лекар, разговорът с местния комисар и предположенията, че обирът е бил основен мотив на ужасното престъпление, бяха изложени с провинциално красноречие. Въпреки гръмотевичния репортаж това бе една история, също осъдена да заглъхне.
Така или иначе, излиза, че предчувствието ми за скорошна ваканция не ме е излъгало. Засега съм осъден на пълна почивка, макар и далеч от живописните околности на Варна, този бисер на нашето Черноморие. Още допреди двете убийства имах впечатление, че възложената ми задача е твърде трудна. Днес вече съм убеден, че тя е и твърде важна, макар все още да не мога да разбера защо. Противно на глупостите, които се пишат в романите, в схватките между разузнаванията труповете не падат на всяка крачка като круши. И тук, както навсякъде, убийството е крайна мярка, използувана само в изключителни случаи. Премахването на Любо означаваше, че тия, дето са го премахнали, са искали на всяка цена да предотвратят някакво важно разкритие по техен адрес, иначе те биха се задоволили просто да пуснат един-двама броячи по дирите на Любо за да се запознаят малко с биографията му. Те така са се боели от разкритието, че не са се поколебали да ликвидират и Конти, на когото сигурно не са вярвали твърде. Те са го натоварили на буика, за да идентифицира Любо, а после са го изпроводили до в къщи, за да му светят маслото в домашна обстановка. Така с премахването на купувача и на продавача, комбинацията се прекъсваше отведнъж. Ако бяха ликвидирали и Моранди, тя вероятно би била прекъсната безвъзвратно.
Разбира се, тая най-обща хипотеза предизвиква маса допълнителни въпроси. Ако в тоя момент седях в кабинета на генерала, мога да си представя с какви реплики биха ме обстрелвали полковникът и прекият ми шеф, додето генералът не вдигне ръка:
Чакайте де! Не го подлагайте на кръстосан разпит.
Те нямат намерение, разбира се, да ме объркват, но полковникът е безпощаден в логиката си и в педантичната си страст да установява всичко до най-малката подробност, а шефът ми обича да казва, че съм щял да бъда отличен разузнавач, ако повече се въздържам от фантазиране. Така че първият въпрос, който той би задал, вероятно ще бъде този:
Щом са се решили на крайни мерки, защо не са ликвидирали и Моранди?
И ще ме улучи право в слепоочието. А после ще погледне разсеяно към прозореца, сякаш нищо не е казал и сякаш разговорът съвсем не го интересува, и изобщо просто по някаква случайност е попаднал тук в момента на тоя разговор.
Полковникът ще ме засече в подробностите. Сивите му очи ще се присвият леко в малко недоверчив и малко изпитателен израз и жълтият му тютюнев показалец ще се забие в пространството:
Кога Конти е съобщил за сделката, предложена му от Любо? Преди или след срещата си с Любо?
Ако е съобщил _преди_ срещата, защо е трябвало да идентифицира Любо, когато ония биха могли сами да проследят срещата?
Ако е съобщил _след_ срещата, значи, той се е бил вече разделил с Любо. Тогава по какъв начин го е открил наново и насочил човека от буика подире му?
Друго. Ако Конти е информирал своите _след_ срещата, как си представяш да се замисли и осъществи в такова късо време едно убийство?
И тъй нататък, все от тоя род, все такива неудобни въпроси като костеливи орехи, които трябва да троша със зъби, длъжен съм да ги троша, след като съм се ангажирал с една хипотеза.
В момента аз вече съм намерил отговора на всички тия гатанки, понеже през последните дни съм разполагал с голям излишък от свободно време. Но бог да ти е на помощ, ако две дузини подобни въпроси ти се струпат ненадейно по време на едно съвещание, без да си имал възможност да ги обмислиш предварително. В такъв случай генералът ще разпери ръце и ще каже с видимо съчувствие:
Достатъчно. Да оставим човека да си събере мислите.
Едно такова съчувствие, от което усещаш по гръбначния ти стълб да потича струйка студена пот, додето излизаш в коридора и чуваш гласа на полковника от едната си страна:
Представяй си, че си на тяхно място, че работиш с техните методи и че си умен колкото тях: не по-малко, но не и повече.
А от друга страна гласът на шефа:
По-малко си представяй, а повече анализирай безспорно даденото. Фантазиите, драги
Безспорно даденото. Аз го въртя това безспорно дадено оттук и оттам, оглеждам го от всички страни фиксирам го като серия от детайли и като общ изглед, додето през това време се мъкна из града подир тълпите туристи и давам вид, че също като тях се занимавам с любопитство. Любопитство обаче не пред венерите на Тициано въпреки вроденото ми уважение към физиката на другия пол.
Искрено казано, не обичам туристите. Но за такъв като мене е твърде удобно да потъне в тия навалици, които се носят насам и натам с разноезични крясъци, срещат се и се разминават, катерят се по гондолите и слизат от мраморните стълби на дворците, целят се хищно в паметниците с кинокамери и фотоапарати, блъскат се пред магазините за сувенири и изтощени берат душа под навесите на кафенетата.
Изключително удобство. Пълна анонимност. Но за удобството винаги се плаща. Тук всичко живее от чужденците общината, банките, хотелите, заведенията, музеите, търговците, лодкарите, кюретата, просяците, дори голяма част от случайните минувачи, които разменят запасите си от сведения за тоя чуден град срещу малка почерпка. Отвсякъде те дебнат, на всеки ъгъл те причакват, скубят те с куверти и проценти над процентите, тикат ти в ръцете входни билети и пощенски картички, изнудват те да купуваш вещи, от които нямаш никаква нужда, и с ловки внезапни удари те карат да скачаш от кея в коварно подложени моторници за разходка до Лидо.
Минавам покорно през всички изпитания. Люшкам се в разни лодки по вълните под палещото слънце, крача из безкрайни дворцови зали, завирам се в усойни подземия, вися пред картини и стенописи, надничам от звънарници и мостове и слушам залповите обяснения на чичеронето, който отмята всяка забележителност с по пет готови фрази. Минавам стоически през всички мъчилища може би защото през цялото време си мисля за своите работи.
Щом са се решили на крайни мерки, защо не са ликвидирали и Моранди?

* * *

Туристическата ми одисея трае две седмици. Въздържам се от всички ония действия, които при други условия бих предприел незабавно. Най-важното: никакви опити за проследяване на Моранди.
Защо не са ликвидирали Моранди?
Защото са го запазили като примамка!
Такъв е един от възможните отговори на въпроса. Може би не най-верният, но достатъчно вероятен, за да ме накара да се държа известно време по-далеч от единствената установена писта. Има и втора човекът с огледалните очила, обаче засега тя тъне в неизвестност.
Все пак не съм дотам заразен от туристическото лекомислие, че да не свърша и някои полезни неща. Първо, установявам контакт с фирмата за кристали Мурано. Един делови разговор, един куп ценоразписи, няколко пазарлъка за комисиона цялата тая комедия с цел за елементарно легендиране. Второ, въоръжен с адресите от телефонния указател, правя бегла очна справка за предприятието Зодиак и за жилището на Моранди. Трето, с оглед на обстановката уточнявам плана си за действие.
И ето пак сме понеделник. Един понеделник, който също като по-раншните дни минава в празноглаво изкачване и слизане по мостове и мраморни стълбища, но само в рамките на работния ден. Работният ден в Зодиак е до шест, затова в шест и четвърт сядам да изпия едно мартини на терасата на Сирена кафенето, намиращо се за мой късмет през две сгради от жилището на Моранди.
Площадчето пред кафенето е оживено, на терасата също има доста народ, така че за един път наблюдението отблизо не е свързано с особен риск. По време на второто мартини зървам Моранди да се движи между минувачите към дома си. Същия наперен вид и същата смешна шапчица, синьосива, с малка периферия. Моранди минава на педя от масата ми, без да обърне нула внимание на публиката, и се прибира. Задачата ми за днес е може би свършена.
Оказва се, че не. Половин час по-късно Моранди отново се появява, този път крачещ в обратна посока, приближава терасата на кафенето и рязко се упътва право към мене. Той ме задминава, като небрежно блъсва свободния стол, и сяда до масата зад гърба ми.
Новодошлият, изглежда, е свой човек в заведението. Той разменя с келнера няколко думи за жегата през изтеклия ден и поисква едно двойно чинцано с лед. Моята чаша е празна, а известно е, че неконсумиращият субект винаги изглежда по-подозрителен от консумиращия. Затова правя знак на келнера да приближи и си поръчвам вечеря. Поръчвам я придирчиво и с подробности, като формулирам някои изисквания за характера на месото и на гарнитурата, я изобщо давам да се разбере, че съм седнал тук не за черните очи на съдържателката, доста внушителна, пътем казано, по възраст и по тегло.
Забелязал съм, че някои келнери са толкова по-високомерни към клиента, колкото по-невзискателен е той към тях. Те носят у себе си един своеобразен мазохизъм и просто умират за това да бъдат обсипвани с авторитетни нареждания и капризни желания. Моят се оказва тъкмо от тоя род. По време на поръчката той само подскача от крак на крак, повтаря с упоение да, господине и разбрано, господине и сякаш едва се сдържа да не изкозирува. Но аз не прекалявам дотам, че да го накарам да козирува. Прекаленостите винаги дават обратен резултат.
Додето се занимавам с обилния ордьовър, Моранди изпива второ чинцано, а когато келнерът ми донася месото, поръчва трето. Малко след главното ми ястие се появява добавъчно блюдо: приятелката на Моранди, същата, която бях видял на снимката. Двамата си разменят зад гърба ми по едно машинално добър ден, после кавалерът прави някаква полугласна бележка за закъснението на дамата.
От това ти печелиш отвръща невъзмутимо тя. Изпил си едно чинцано повече.
Следва нова полугласна реплика и отново се чува гласът на дамата:
Нищо подобно! Поръчай ми едно мартини.
След което разговорът продължава, достатъчно елементарен, за да бъде разбран дори от чужденец като мене, и достатъчно безинтересен, за да е необходимо да го предавам. От една страна жегата, шивачката, маникюристката, а, от друга неформулираните, но ясно доловими съмнения на Моранди относно действителния начин, по който дамата е прекарала времето си.
Сякаш за да смени темата, жената по едно време запитва:
Кога ще пътуваш?
За мое огорчение Моранди измърморва някакъв уклончив отговор. След което на свой ред запитва:
Ще вечеряме ли?
Само не тук! Тоя път искам в Екзелсиор.
А, не, не ми се ходи чак до Лидо възразява кисело кавалерът.
Накрая, разбира се, те тръгват за Екзелсиор. Когато минават край масата ми, аз оглеждам проницателно двамата откъм гърба. Забележителна гледка.
Дояждам бавно котлета и украсяващите го гарнитури.
Добре ли беше, господине? пита угоднически келнерът.
Кимам снизходително, за да не го разглезвам прекалено. После изпивам едно кафе, уреждам сметката и ставам. Няма какво повече да чакам тук. Ще чакам на кея до Палацо Дукале, отдето тръгват рейсовете за Лидо. И дето се връщат.

* * *

Сведенията от подслушалия разговор в Сирена са твърде мършави и неопределени, но в тях има едно положително зърно: предстои пътуване. Тая подробност, прибавена към казаното от Любо, че Моранди отскача често до Женева, ме принуждава следната заран да се отбия до гарата и да проуча внимателно разписанието. Единствената пряка връзка Венеция Лозана Женева е бързият следобеден влак. Има обаче и други възможности чрез смяна в Милано. Логично е да се предположи, че деловият човек, който пътува често и по работа, ще използува най-бързата и най-пряка връзка, която не му пречи на работния ден. Макар че един делови човек може да пожелае да се отбие в Милано
Така или иначе, аз не съм в състояние да вися денонощно на гарата, затуй решавам в този случай да се облегна на логиката. Предстои ми една груба и досадна до затъпяване работа: щом е невъзможно да следя човека, ще трябва да следя влаковете.
Дежурството ми почва още същия ден. Двадесетина минути преди тръгване на директния се озовавам на съседния перон сред групичките, очакващи влака от Милано. Между пътниците, вече заели място в купетата на директния, не откривам Моранди. Той не се вижда и между тия, които тепърва бързат по перона с куфари и чанти в ръце. Влакът от Милано пристига и ми запречва гледката, така че трябва да сменя перона. Но Моранди го няма и директният заминава без него.
На следния ден историята се повтаря. С тая разлика, че този път моят наблюдателен пост не е на перона, а в чакалнята до будката с книги и списания. Моранди не се появява и следващите няколко дни, тъй че едва се сдържам да не направя една бегла проверка около входа на Зодиак или от терасата на Сирена. Обаче изкуството да чакаш си има свои правила. Ако Моранди е заминал с друг влак, една-единствена проверка няма да изясни нищо, дори това, че е заминал. Ако пък не е заминал, мога да хлътна съвсем глупаво.
Часовете и дните вън от железопътните ми дежурства минават мудно и тягостно в шляене сред навалицата от туристи. Не знам какво особено привлича тая глутница във Венеция, обаче като ги гледам как се точат, имам чувството, че наблюдавам шествие пред ковчега на покойник. Тоя град се руши. Руши се изцяло, из основи, бавно и неумолимо, от годините, от водата и от тая гъста, просмукваща всичко влага. Може да е от простотия, но когато се движа сред всички тия забележителности, усещам не толкова величието на миналото, колкото преходността му изядени, зеленясали фасади, ронещи се камъни, напукани, разкъртени стени, изкорубени и мраморни подове, които се тресат от стъпките ти. Разруха и гнилота под една помръкваща хубава външност, смърт, която се е загнездила вътре в това красиво тяло и все повече го обхваща, додето го стопи в гол скелет. Изобщо радостни и весели мисли, напълно в духа на бодрото ми настроение.
На осмия ден от началото на моето жп дежурство най-сетне получавам скромна награда за проявеното търпение: пет минути преди тръгването на директния Моранди се появява на перона с лек елегантен куфар и поема наперено край вагоните с глупавата си шапка, сякаш върви не пред вагони, а пред почетна рота.
Мястото на наблюдението ми този път е бюфетът. Изчаквам за всеки случай влака да потегли и си тръгвам едва след като се уверявам, че моят човек не е слязъл в последния момент. Моранди е ревнивец. А ревнивците често са способни на най-подли обрати.

* * *

Жегата на деня е поугаснала, откъм Лидо повява хладен морски вятър и додето слизам по широкото стълбище към Канале Гранде, изведнаж усещам, че ми се живее. Походката ми е лека, мислите ми са бистри и натрупаното отпреди напрежение през тия дни неусетно спаднало до нормалното. Нямам никакво желание да минавам в пенсия и едва се сдържам да не се уловя за ръце с децата, които танцуват около продавача на сладолед, и трябва да си припомня назидателно, че отивам съм четирийсетте, за да се вразумя.
Най-важното е, че отново мога да се съсредоточавам, да избягвам паразитните мисли за болезнени неща и да пръскам неясните сенки на спомени и на страхове, прииждащи тъкмо тогава, когато най-малко се нуждая от тях. С две думи, годен съм за предстоящото.
Предстоящото е женският въпрос. Хипотезата ми е, че ако Моранди е бил оставен за примамка, три седмици, минали без резултат, може би са убедили някого, че примамката не действува или няма върху кого да действува. Самото обстоятелство, че Моранди заминава, потвърждава подобно гледище. Колкото до жената, тя едва ли е под непрестанен надзор и после, да пофлиртуваш с една жена изглежда винаги далеч по-невинно, отколкото да дебнеш един мъж.
Флиртуването не е моя специалност, но поради самата ми полова определеност аз имам някакви бегли сведения и по тоя въпрос, така че докато крача към съответния адрес, отново преповтарям набелязания план за действие. Съответният адрес е моя находка в резултат на три часа висене по кея на Палацо Дукале оная вечер, когато Моранди и приятелката му бяха отишли до Лидо. Това е един твърде удобен адрес. Дамата тя се казва, според една бегла справка, Ана Ферари живее на най-оживената търговска артерия Мерчериа.
Когато стигам до Мерчериа, работното време е минало и дългата тясна улица е пълна с минувачи и зяпачи по витрините. Поради липсата на кафене аз играя известно време ролята на минувач, а после преминавам в категорията на зяпачите. Няколко дребни проверки ме убеждават, че не съм обект на ничие внимание. Изучавам прилежно асортимента на един магазин за мъжка конфекция, после на два за дамска, после редица витрини с бижута, парфюмерийни стоки и бельо. Погледът ми от време на време отскача към прозореца на втория етаж на една сграда, стара и потъмняла като всички останали. Прозорецът е полуотворен и вятърът леко поклаща тънката бяла завеса. Следва да се предполага, че дамата за момента си е в къщи. И че когато отегчението прекалено й дотежи, тя ще излезе.
Вече за втори път изучавам парфюмерийните творения на Жак Фат и Кристиан Диор, додето един бегъл поглед ме убеждава, че прозорецът се е затворил. Малко по-късно Ана Ферари излиза от дома си. Тя е в бледосиня ленена рокля, достатъчно къса и достатъчно тясна, за да не скрива нищо, заслужаващо внимание. Жената минава край мене, полюшвайки бедра и без да ме погледне, тръгва бавно край витрините. Тия витрини тя навярно ги разглежда по два пъти на ден, но това не й пречи да спира тук и там с неподправен интерес. Съвсем корумпирана беше казал Любо. Това не е чак толкова страшно. Особено когато корупцията е с тъй съблазнителна външност. Нито висока, нито ниска, нито пълна, нито слаба, жената пред мене привлича вниманието не само с хармоничните си пропорции, но и с дисхармоничните, и по-специално с размерите на бюста си. Тя вероятно живее със самочувствието, че непрестанно е съзерцавана, защото даже когато се взира във витрините, не пропуска да заема стойки, изтъкващи съществените страни на телосложението й.
Ферари минава транзит край магазините за конфекция и спира пред витрината с бижутерия. Приближавам и също спирам. Жената не ме поглежда, приковала поглед в един пръстен с голям топаз, поставен на централно място.
Оня аметист никак не е лош забелязвам полугласно, сякаш на себе си.
Топазът е много по-хубав възразява почти автоматично жената и едва тогава ме поглежда.
Готвя се да отвърна нещо, но в тоя миг чувам зад гърба си радушен мъжки глас:
Ана!
На което дамата се отзовава също тъй радушно:
Марио!
Споменатият Марио прави крачка напред и свойски хваща жената през кръста, но тя за приличие му отмества ръката и двамата тръгват под носа ми към дъното на улицата, за да спрат на ъгъла в оживен разговор.
Влизам тутакси в магазина, посочвам пръстена с топаза и запитвам деловито:
Колко?
Продавачът без бързане изважда бижуто и се впуска в обширна характеристика на качествата му.
Колко? повтарям аз. Ще изпусна влака. Заминавам.
Търговецът вдига пръстена към светлината, тъй че да видя блясъка на камъка по-добре, и казва една почти астрономическа цена.
Съжалявам отвръщам и правя опит да си тръгна.
Две минути по-късно излизам от магазина, след като съм заплатил половината на исканата сума. Дамата и кавалерът не се виждат на ъгъла. Ускорявам крачки и откривам полюшващата се бледосиня фигура в далечината към Сан Марко. Жената е сама. Доближавам я едва на площада в момента, когато сяда край една маса пред кафенето.
Бих ли могъл да ви предложа нещо?
Тя вдига очи и ме поглежда без сянка от симпатия:
Пак вие ли?
Същият. Бих ли могъл
Жената отвръща с въздишка на отегчение:
Човек не може да се отърве от нахалници. Едва отпратих един, ето ти втори.
Готвя се да възразя в смисъл, че не съм точно като първия, когато чувам зад гърба си ново радушно провикване:
Добър ден, Ана!
Най-после! отвръща Ана.
От което може да се съди, че новодошлият е тъкмо човекът, когото тя е очаквала. Това е млад мургав красавец с широки плещи, обаче моите също не са тесни и той се задоволява да ми хвърли само един пренебрежителен поглед, след което се инсталирва на свободния стол. Сядам до съседната маса откъм гърба на кавалера, тъй че да мога да гледам Ана, без аполонът да ме вижда. После си поръчвам едно мартини и насочвам нежен поглед към дамата.
Тя е увлечена в някакъв разговор с красавеца и макар да дава вид, че не ме забелязва, много добре ме забелязва и наличието на още един поклонник в заведението очевидно не й е неприятно въпреки симулацията на досада.
Получавам мартинито си и го изпивам, сетне вадя от скука кадифената кутийка с пръстена и почвам нехайно да го разглеждам. Той е действително красив и необичаен по размери и сега на дневната светлина изглежда още по-притегателен. Притегателен за дамата на съседната маса, разбира се. От момента на появяването на пръстена Ана е обхваната от все по-нарастващо неспокойство. Изпърво крадешком, а после съвсем открито тя хвърля любопитни погледи към бижуто през рамото на кавалера си. Разговорът между двамата не върви. По-точно, върви в нежелана за аполона насока, доколкото мога да съдя по дочуваните откъслечни думи:
Днес няма да е възможно съобщава Ана.
Но нали ми обеща?
Нещо непредвидено
Ти ме разиграваш
И тъй нататък, докато аполонът хвърля с раздразнение една смачкана банкнота на масата и си тръгва.
Мога ли да ви предложа нещо? повтарям въпроса си две минути по-късно, като приближавам до масата и се настанявам на опразнения стол.
Дайте да го видя отвръща без предисловия Ана. Подавам й кадифената кутийка, подир което кимам на келнера.
Какво ще вземете?
Каквото и вие отвръща дамата, вперила жаден поглед в камъка с цвят на силен чай.
Отговорът вдъхва надежди за разбирателство. Поръчвам две мартини.
Прекрасен е признава дамата.
На ръката ви ще бъде още по-прекрасен.
Това са тъкмо думите, които жената чака. Тя поставя пръстена на безименния си пръст и отдалечава ръка, за да се полюбува на панорамата.
Наистина е прекрасен.
Също като чувствата ми.
Не вярвам на внезапни чувства възразява Ана.
Пръстенът е вече на ръката й, така че нищо не пречи да се погрижи малко и за достойнството си. Една жена, дори и съвсем корумпирана, държи винаги да й се дава по-висока цена от реалната.
Моите чувства не са внезапни забелязвам, след като изчаквам келнерът да сервира питиетата.
Знам кима Ана. Те траят вече половин час.
Те траят близо месец.
А, това е ново!
Тя прави мимика на изненада с пълните си устни. Една вулгарна кабаретна мимика, която разкрива хубави бели зъби.
Видях ви в Сирена. За жалост не бяхте сама.
При такъв брой нахалници рядко мога да остана сама.
Близо месец обикалям с надежда да ви срещна наново
Фразата остава неизречена. Прекаленостите, както вече казах, водят до обратен резултат. Не бива да я четкам без мярка. Иначе не се знае докъде могат да нараснат разноските по операцията. Затуй добавям само:
А днес наново ви открих
Светът е малък прекъсва ме философски Ана. Къде смятате да ме заведете?
Където желаете. В Гранд хотел или в Екзелсиор
Дамата посрещна одобрително реномираните имена. После ме поглежда изпитателно:
Влюбчив ли сте?
Колебанието ми трае не повече от секунда.
По-скоро щедър.
Нова усмивка на одобрение от страна на пълните зачервени устни.
Защото мене ми е дотегнало от влюбчиви глупаци. Доста е да му обърнеш малко внимание и вече става досаден. Като тоя хлапак преди малко.
Хубаво момче измърморвам великодушно. Сигурно е добър любовник.
Обаче главата му е празна. Както и джобовете.
Така е. Добрите любовници нямат пари, а тия, дето имат пари, не са добри любовници.
Хм, вярно въздъхва Ана.
После ми хвърля нов изпитателен поглед:
За себе си ли говорите?
Това вие ще прецените отвръщам скромно.
Тя се усмихва с безсрамната си усмивка, но казва само:
Мисля, че можем да тръгваме.
Вечерята на терасата на Грандхотел минава в дух на започваща интимност. Жената за моя най-приятна изненада владее френския език значително по-добре, отколкото аз италианския. Обстановката е напълно подходяща за сантиментална увертюра кристали и сребро, келнери в бели смокинги, романтични електрически отражения в тъмните води на канала, гондоли и нежни песни, от които на гондолиерите им се повдига, но които помагат за ваденето на хляба.
Ана се оказва по характер по-редовна от очакваното. Думите й често са прями до простодушие, а кокетството не повече от поносимото и когато заема някоя поза, за да покаже размерите на бюста си, тя го прави единствено за мое развлечение.
Попитах дали сте влюбчив, защото си имам приятел довери ми ненадейно Ана към края на вечерята.
Отговарям, че друго не съм и очаквал, обаче не проявявам добавъчен интерес.
Защото тия момчета може да са забавни, но една жена трябва да мисли и за бъдещето си продължава Ана мисълта си.
От страна на мене няма да имате никакви усложнения казвам аз, понеже очевидно това се иска да кажа.
Драго ми е да го чуя.
От моя страна може да очаквате само приятни изненади.
Тя се усмихва мило и изпъчва бюст, за да покаже, че такива няма да липсват и от нейна страна.
Изобщо всичко ще стане, както вие го желаете. Ще ми бъде достатъчно да ви се любувам от време на време, в час и място, удобни за вас.
Разбрах отведнаж, че сте истински кавалер отвръща дамата, като ме поглежда замислено.
Навярно в тоя миг зад буйната фризура на хубавата глава вече назрява идеята за една по-трайна и по-доходна скрита връзка.
Късно вечерта бивам приет в уютното моминско жилище на Мерчериа. Малко подир туй домакинята, полусъблечена, ме обгръща с хубавите си ръце и погалва ухото ми с едно нежно желание:
Искам да бъдеш много мил с мене. Искам да ми правиш често подаръци
Подаръци? Защо не. Стига да са в границите на разумното. Една операция винаги е свързана с разноски. Важно е приходът да заслужава разхода. Ана смята, че приходът от моя гледна точка се свежда до едно дамско телосложение, но аз съм на по-друго мнение по въпроса.
Следва да се отбележи като окуражаващ признак, че и двамата проявяваме умереност в апетитите си. Ана, макар да твърди, че е на 25 години, навярно наближава трийсетте и жизненият опит вероятно я е научил да не иска повече от това, което може да й се даде, и да не експлоатира неразумно една връзка с перспективи за дълготрайност. Аз, що се отнася до моето, също имам известен опит. Затова чак подир три дни отдалеч засягам темата.
Тия три дни, вън от подробностите, интересуващи еротоманите, са изпълнени с разходки до Лидо, излежаване по плажовете, обеди в хубави ресторанти, танци под съзвездията на градински илюминации, две отбивания в кинозали и няколко значително по-скъпи отбивания в магазините за дамско бельо и готово облекло. Тъкмо дамското бельо е поводът за приближаване до темата.
Ние сме извършили покупките рано следобед на връщане от ресторанта и понеже жегата е на върха си, сме се прибрали в квартирата на Ана. Ана, съблечена, сред купища разтворени кутии, пробва подаръците пред огледалото; додето аз пуша, излегнат на дивана, като се старая да се придържам с поглед към леко развяната от ветреца бяла завеса и да избягвам сектора около огледалото.
Ти даже не ми казваш кое бельо най-добре ми отива! забелязва капризно Ана, огорчена от невниманието ми.
Всичко ти отива. На тебе всичко ти отива. Мисля само, че твоят приятел недостатъчно се грижи за гардероба ти.
Какво има да мислиш! Очевидно е.
В такъв случай не разбирам как го търпиш. Сигурно толкова си влюбена, че
Замълчавам, сякаш задавен от внезапен пристъп на ревност.
Влюбена в него? Ана се разсмива с мек полугласен смях.
Тогава съвсем не разбирам. Може да съм глупав, но не разбирам.
Ох, всички мъже сте еднакви въздъхва Ана, като разкопчава дантеления сутиен, за да го замени със следващия. Тази ревност непрекъснато ви разяжда вътрешностите. Когато се запознах с Моранди преди две години, той имаше много пари. А сега вече няма много пари. Толкова ли е сложно?
Смени професията или?
Нищо не е сменил. Но тогава пътуваше в чужбина и му плащаха повече. А сега не пътува и получава по-малко.
Тя замълчава, отегчена от тоя разговор и изцяло се посвещава на бельото си. Отново премествам поглед към бялата завеса. Засега стига толкова.
Два дни по-късно, подир втора разорителна обиколка из Мерчериа, Ана пак е застанала пред огледалото в току-що купената рокля от сива дантела.
Прилича ли ми? пита тя, като заема някаква журнална поза.
Естествено. На тебе само скъпи неща ти приличат.
Ето това Моранди не го разбира измърморва жената, като заема нова журнална поза.
Може би и ти не го разбираш съвсем. Иначе нямаше да държиш толкова на своя Моранди.
Горкият, прави за мене каквото може отвръща Ана снизходително.
В смисъл че те лъже, доколкото може. Тогава получавал, а сега не получава. И ти му вярваш.
Жената се обръща към мене и ме поглежда с досада. Аз продължавам невъзмутимо да пуша, излегнат на дивана.
Не вярвам, а знам. Тогава получаваше маса пари за командировки, а сега наистина вече няма командировки.
Добре, добре! Това си е твой въпрос казвам успокоително. Не забравяй само, че и аз работя в търговията. Никое предприятие не дава за командировки повече от необходимото за пътни разноски. Ако Моранди е имал по-рано пари, вероятно ги има и сега. Но щедростта намалява с намаляването на чувствата.
Глупости! тропва с крак Ана. Моранди е луд по мене. Луд, разбираш ли! Понякога даже просто ме вбесява с ревността си. Ако можеше да бъде щедър според чувствата, трябваше да ме позлати. Само че не може.
Разбрах: няма вече командировки отвръщам подигравателно, като пускам струя дим към тавана.
Именно! отвръща жената, ядосана от упорството ми. Защото неговите командировки не бяха от обикновените. Той пътуваше все зад желязната завеса Ясно ли ти е?
Ясно ми е, разбира се, обаче продължавам да се правя на ударен и да ядосвам жената, додето я предизвикам да изплюе всичко, което знае.
Може и тъй да е заключавам най-сетне с нотка на недоверие. Но в такъв случай не разбирам какво търсиш повече при тоя човек.
Нищо не търся. Просто съм му задължена. Когато Моранди преди две години ме намери, работех като манекен в една третостепенна модна къща и заплатата ми стигаше само за чорапи и сандвичи.
Добре, добре.
И после той ми осигурява един минимум. Без да говорим за това, че всеки момент могат отново да го пратят да пътува
Добре, добре.
Докато ти си един чужденец. Много си шик, признавам, но днеска си тук, утре ще изчезнеш.
Казах ти, че сделките ме заставят често да идвам насам.
Значи, често ще се виждаме! Обаче Моранди
Добре, добре повтарям за трети път. Не мисли, че ще те принуждавам към нещо, което сама не желаеш. Още в самото начало ти обещах
Тогава престани с тия сцени на ревност. Стигат ми инквизициите на Моранди.
Подир тези думи настъпва успокоение и Ана ме повиква да й разкопчая роклята.
Всичко това не е лошо, обаче не надхвърля рамките на вече известното. Освен в една точка: Моранди временно или окончателно е изваден от обръщение. Колко и какви задачи е изпълнявал и най-важното кой му ги е възлагал тия въпроси все още остават открити. Което знаеше, Ана го каза. Допълнителните, уж случайни и уж невинни подпитвания по време на нашите разговори за връзките на Моранди, за работата му Женева и прочие не донасят особен резултат. Няколко оскъдни подробности, съответствуващи изцяло на дадената от Любо характеристика бонвиван и развей прах, застаряващ любовник, привързан по едни или други причини към една доста похотлива, доста суетна и доста невярна приятелка.
И все пак успехът с Ана не е дребен. Особено като бъдеща възможност. Стига да не възникне някоя засечка и връзката да продължи нормално.
На седмия ден от началото на нашата любовна епопея, когато вечерта се прибираме в квартирата на Мерчериа, Ана ме предупреждава, че не е изключено Моранди внезапно да се появи на хоризонта.
Той обикновено се бави в Женева към една седмица и щом се върне, веднага идва тук.
Това е казано просто за сведение и безразличието на жената към вероятната опасност ми се вижда странно.
А какво ще стане, ако Моранди ни завари?
Няма да ни завари. Ще излезеш през черния вход.
Значи, цяла нощ ще седим нащрек.
Глупости. Ако не дойде до десет смятай, че изобщо няма да дойде.
Ана ми показва за всеки случай коридорчето към черния вход и стълбището, отдето трябва да се измъкна. Тя би си спестила тоя труд, ако знаеше, че още предните дни съм разучил грижливо тия неща, додето тя е правела покупките за нашите късни закуски.
Жената сваля роклята си, тая същата от сива дантела, и облича пеньоара. После се упътва към банята. Тъкмо в тоя миг на вратата се позвънява трикратно и настойчиво.
Моранди казва спокойно Ана. Тръгвай.
Не отваряй, преди да чуеш, че съм излязъл.
Знам кима тя. Тръгвай.
Което и правя. Но веднаж излязъл на стълбището, не се спускам надолу, а оставам до вратата, за да извърша една дребна операция върху звънеца. Тоя звънец виси тук навярно маса време неизползуван, защото е развален, и ето че сега е дошъл часът да влезе отново в действие, макар и не като звънец, а като проводник. Звънчевият механизъм е окачен в коридорчето до самата врата на спалнята. Своевременно съм поставил в металната полусфера на механизма едно дребно по размери, но твърде чувствително микрофонче, като съм го скачил за жичката. Остава само да свържа отсамния край с една малка мембрана, за да мога да участвувам поне като слушател в предстоящия разговор. Това е именно и операцията, която извършвам.
Тук е имало някой чувам слабо, но достатъчно ясно гласа на Моранди.
И сега има някой отвръща гласът на Ана.
Искам да кажа, някой външен. Това не е миризмата на твоите цигари.
Вярно. Преминах на Кент.
За всичко имаш готов отговор прозвучава отново недоволният глас на мъжа.
Както и ти за всичко си готов да правиш кавги. Сигурно пак ти се е случило нещо неприятно
Неприятности колкото щеш.
Настъпва известна пауза.
Разказвай де, какво чакаш! чува се гласът на Ана. Знам, че докато не разкажеш, няма да ти мине.
Нищо определено. Просто имам чувството, че нещата се сгъстяват около мене че ме подозират че ме следят
Че не си добре с нервите, че виждаш призраци довършва жената.
Не са призраци. Имам опит в тия работи. Не мога да разбера само откъде идва всичко това.
Няма откъде да идва освен от самия тебе. Ако не си споделял с никого нищо
Не съм. Но може ти да си споделяла.
Глупости отвръща Ана.
Обаче гласът не звучи съвсем уверено.
Ти толкова бъбреш по приятелки и по фризьорки, че навярно сама не знаеш какво си приказвала и какво не.
Ана мълчи.
Кажи де! Ако нейде случайно си изтървала нещо, по-добре е да ми кажеш. Имам предвид, че ония не се шегуват.
Кои ония?
Напрягам слух, но Моранди само избъбря с раздразнение:
Не е важно кои. Важното е, че не се шегуват. За твое сведение Конти не е бил застрелян за пари, а задето е бъбрел.
Защо не си ми казал по-рано?
Защото едва в Женева го узнах. И не мисли, че ако това, което се е случило с Конти, се случи и с мене, ще бъдеш пощадена.
Отново настъпва пауза. После се чува гласът на Ана, тихи съвсем изменен:
Карло, страх ме е
От какво те е страх? Какво си направила?
Нищо не съм направила. Но тия дни около мен е увърташе един тип Аз, разбира се, го отрязах, но той се увърташе
Какъв тип?
Някакъв белгиец представяше се за търговец увърташе се и подпитваше за тебе Аз, разбира се
Как се казва тоя търговец? Къде живее? прекъсва я грубо Моранди.
Не дочаквам отговора. Крайно време е да видя накъде извежда това черно стълбище.

* * *

Ако песимистът е човек, който очаква винаги най-лошото, аз съм с два крака в категорията. Въпреки идиличното развитие на връзката с Ана още предния ден бях уредил сметката в хотела и бях предал багажа си в депо на гарата. Тъй че едничкото, което ми остава да свърша сега, е сам да се отправя за гарата и да се натоваря на първия влак, потеглящ в западна посока.
Един час по-късно вече дремя в едно празно купе, полюшван в ритъма на колелата и унасян от равния тропот по траверсите. Дремя и се събуждам, и пак задрямвам, като ту се опитвам да събера мислите си, ту се мъча да ги разсея, защото в момента нищо вече не може да се поправи и нищо повече не може да се извърши. Унищожаването на една важна писта е винаги неприятно. Но когато тази писта е единствена, неприятността се нарича катастрофа.
В главата ми се събират и пръскат мъгляви мисли. Ще трябва да обсъдя всичко отначало. Не сега. Утре или по-късно, но ще трябва да обсъдя всичко. Да намеря изход. Да си сменя местожителството. Да си сменя самоличността. Или може би да си сменя главата.


ТРЕТА ГЛАВА

Генералът седи в черното кожено кресло точно срещу мене. От двете му страни са се разположили полковникът и моят шеф. Погледите на тримата са съсредоточени в лицето ми. И тия погледи заедно с продължаващото мълчание все повече ме гнетят.
Добре казва най-сетне генералът, сякаш прекъсва някаква своя мисъл. Каква оценка правиш ти сам на работата си?
Оценката е ясна отвръщам. Оценката е съвсем отрицателна. Но аз влязох в действие в един момент, когато операцията беше компрометирана и нямах възможност да извърша нищо друго освен това, което извърших.
Искаш да кажеш, че ако трябваше да почнеш отначало, би почнал пак по същия план? пита генералът.
Замълчавам. Генералът поглежда към шефа ми. Онзи се размърдва неудобно на стола си и забелязва:
Ти си постъпил по същия начин, както и Ангелов. Ти си повторил грешката му.
А как трябваше да постъпя?
Да чакаш. Още да чакаш.
Да чакам? Докога? До второ пришествие? мисля ядосано, но не казвам нищо.
Генералът поглежда към полковника, който, навел глава, барабани безшумно по червеното сукно на масичката с тютюневите си пръсти.
При създалата се след провала ситуация аз лично одобрявам опита на Боев да създаде връзка с Ана Ферари заговорва полковникът.
Встъплението вдъхва надежди. Но само за човек, който не познава полковника. Тъкмо в тоя момент той вдига жълтия си показалец и го насочва към гърдите ми:
Защо ти трябваха тия разпити по адрес на Моранди?
Как защо? не се сдържам аз.
Точно така: защо? За да научиш нещо, което и без това знаеш? Или за да провалиш връзката?
Мълча.
Друго. Защо тия самодейни упражнения със звънчевата инсталация?
И с най-съвършена апаратура не бих чул нещо повече от това, което чух през звънеца измърморвам.
Вярно. Ама за един път.
Той замълчава, сякаш да ми даде възможност да се сетя накъде бие, после продължава:
Ти трябваше да създадеш тая връзка спокойно, без прибързани стъпки, без никакви действия, които биха могли да породят подозрение. Да я създадеш с намерение да трае. Да се окопаеш добре. Да си осигуриш безопасно и ефикасно средство за подслушване на стаята. На пазара такива механизми колкото щеш. И да чакаш!
Всички това ми говорят; Да чакаш! Като че ли не го знам по-добре от тях. Изглежда все пак, че не го знам достатъчно.
Е, а сега? поглежда ме в упор генералът.
Трябва ми нова самоличност. Легенда три.
Ти знаеш, Боев, колко усилия струва създаването на една легенда казва меко генералът.
И в тая реплика е събрано всичко: оценката за досегашната ми работа, огорчението от провала, предупреждението за по-нататъшните ми действия.
Той замълчава за малко, сякаш размисля по нещо странично, после става:
Добре. Легенда три.
Отхвърлям с рязко движение завивката и скачам на пода После правя няколко движения, за да се разкърша. Пет секунди гимнастика. После изтичвам в банята и се подлагам на душа. А после тая отегчителна работа бръсненето.
Сцената в кабинета на генерала е съшита изцяло по мои стари спомени и представи. Но не се съмнявам че ако беше се състояла в действителност, тя щеше да бъде за мене още по-тягостна. С още повече и по-неудобни въпроси. С още по-резки характеристики. Какво, заслужавам си го.
Бях подценил Ана. Не що се отнася до интелекта, а що се отнася до нейната привързаност към Моранди и до нейния инстинкт за самозапазване. Не бях очаквал, че Моранди ще й сервира един шок на страха. Най-малкото, не бях очаквал, че ще й го сервира тъй бързо. Това бе глупаво и непредпазливо от негова страна да я посвещава в убийството на Конти. Но тая глупост се оказа в полза на Моранди. Поне засега.
Поръчвам по телефона закуска и почвам да се обличам. От полуотворената балконска врата полъхва хладен утринен вятър. Небето е пролетно синьо, макар че е краят на юни. И долу, отвъд зелените кълба на подстриганите дървета, също е синьо. Но това не е небето, а Женевското езеро.
Пристигнал съм рано заранта, едва преди два часа, и не съм успял дори да мигна. Затова солидно наваксвам безсънието със закуската. После заключвам и слизам долу, като минавам с делови крачки през хола, обаче човекът на гишето ме забелязва:
Ако обичате, да оставите паспорта си
Отивам да тегля пари казвам. Щом се върна, ще ви го оставя.
Човекът кима отстъпчиво. Тегленето на пари е работа, която винаги вдъхва уважение.
Купувам от първото магазинче за цигари план на града, преглеждам го набързо и се отправям през най-близкия мост към отвъдния бряг. Гранд рю въпреки наименованието си се оказва тясна и тъмна уличка, възлизаща в стръмен наклон към стария град. Входът на къщата, която ме интересува, също е тесен и тъмен. Изкачвам се по изтритите каменни стъпала до втория етаж, разчитам в полумрака името Георг Рос и позвънявам два пъти. Отваря ми нисък възрастен човечец по халат, с голяма глава върху тънка птича шия.
Какво обичате?
Господин Георг Рос?
Човечето кима.
Бих искал да знам тук ли е детската болница?
Ако господин Георг Рос е с всичкия си, той би трябвало да ме прати по дяволите за такъв идиотски въпрос. Но човечето кима повторно и пояснява, без да мигне:
Да. От три месеца. Влезте де.
Прекосяваме някакъв мрачен вестибюл и се озоваваме в старинна гостна мебели от не знам какъв стил с олющена позлата и огромно огледало над камината, потъмняло и зеленясало като застояла вода.
Имате късмет. Току-що съм сварил кафето обявява добродушно домакинът, като ми посочва едно кресло.
Не си правете труд, моля ви.
Но господин Рос вече се отправя към вратата, за да се появи отново подир няколко минути с поднос в ръце.
Прислужницата ми идва чак в десет, така че ще позволите аз да ви сервирам.
Позволявам. Но за да напомня, че не съм дошъл да пием кафе и да говорим за времето, добавям:
Сигурно се сещате, че ида от страна на Мерсие. Праща ме за диагнозата.
Знам, знам кима човечето. Пийте кафето си, че ще изстине.
Това е лошото на любезността, че ви отнема маса време. Поемам покорно кафето, а малко по-късно и чашката коняк с аромат и вкус на истинско съзвездие. Едва тогава домакинът наново изчезва оттатък и след продължително бавене ми донася очаквания плик.
Разтварям плика. Чекова книжка, няколко други документа, пари, пръстен с монограм и паспорт на името на Морис Ролан, по народност швейцарец, по професия търговец, а по външен вид напълно подобен на мен. Легенда три.
С какво още мога да ви бъда полезен? пита услужливо човечето, като ме гледа с малките си светлосини очи.
Един друг плик, ако обичате.
Поставям в донесения ми плик паспорта на Албер Каре заедно с останалите книжа на същото име, запечатвам пакета с услужливо поднесения ми восък и натискам отгоре пръстена с монограма.
Това е за Мерсие казвам, като подавам плика.
Домакинът кима, отнася плика и отново продължително се бави оттатък. Скривалището му трябва да е доста старомодно. Като него самия.
Какво още бих могъл да направя за вас? пита той, след като пак се настанява в креслото си.
Вие, мисля, сте нотариус?
Бях! поправя ме господин Рос. Сега съм само рентиер.
Искам да ви помоля за едно упътване. Това, разбира се, не влиза в задълженията ви
Нищо. Кажете.
Казвам. Домакинът ме изслушва внимателно.
Чудесно! възкликва той, когато свършвам. Имам нещо тъкмо за вас. Нещо, което не пада всеки ден. Ще ви пратя при моя приятел Клод Ришар. Забележителен човек, но без късмет. Ще ви дам писмо до него и ще поема всички формалности
В никакъв случай! прекъсвам го. Дайте ми само някои сведения.
Господин Рос е малко разочарован от това, че няма да може, макар и за няколко дни, да се върне към професията си, обаче не настоява и търпеливо ми излага случая. После все тъй любезно ме изпровожда.
Кажете спира ме той във вестибюла. Ще има ли война?
Понеже се занимавам със секретна работа, домакинът си въобразява, че световните тайни са в джоба ми.
Война има усмихвам се.
Искам да кажа, в горещия вариант.
Господин Рос ме гледа тъй доверчиво с бледите си сини очи, че ми се иска да му кажа нещо утешително. За жалост не разполагам с нищо утешително, затова промърморвам:
За горещия вариант не знам. Аз, както се сещате, съм по студения.
И за да се измъкна някак, добавям:
Вие сте в една страна, доста чужда на тия проблеми.
Аз бях в една страна, където загина цялото ми семейство отвръща старецът. И ми отваря вратата.

* * *

Предприятието Хронос е по-близо до Лозана, отколкото до Женева, и понеже собственикът на предприятието ми е определил среща едва привечер, използувам паузата, за да хвърля един поглед на родните места. Защото Морис Ролан, сиреч аз, е родом от Лозана.
Градът е шумен и отегчителен в ранния следобед със стръмните си напечени от слънцето улици, гъстото автомобилно движение и навалицата, но аз не съм дошъл тук за удоволствие, нито за спомените от детството. Когато си навлякъл една чужда самоличност, не е излишно да имаш и зрителни впечатления за обстановката, в която се е движила тая самоличност, защото не знаеш утре кой какъв въпрос може да ти зададе. Така че аз извършвам търпеливо и добросъвестно своя оглед, като в същото време опреснявам в паметта си многобройните подробности на легендата.
В пет часа взимам влака в обратна посока, слизам на втората спирка и без особен труд намирам предприятието. Модерна фабрична сграда с широки прозорци, две по-малки здания в алпийски стил, един гараж всичко това чисто като почивна станция и закътано сред борова гора. Човекът, при когото ме въвеждат, е малко по-възрастен от мене, сух и някак си нервно подвижен. Той прекъсва разходката си, която кой знае от колко време прави между прозореца и вратата, поема ръката ми, като я стиска по-силно от необходимото, предлага ми кресло и сам сяда, но явно с труд се задържа в това положение на относителен покой.
Откъде искате да почнем?
Може и от края казвам. Имам вече доста сведения за вашето предприятие. Единственото, което не знам, е цената.
Цената, цената! размърдва се Ришар в креслото си. Цената е последната работа! Това тук наоколо, скъпи господине, е цял един свят, със свой живот, със своя логика един свят, създаден от мене в резултат на много идеи и много находки, да не говорим за жертвите.
Не се съмнявам.
Той става, прави две крачки към вратата и после рязко се обръща към мене:
Цената! Цената е функция на една реалност, паричен еквивалент на една даденост
Добре казвам. Покажете ми тая даденост. Имам достатъчно време.
Колко време? Половин час или един?
Колкото вие желаете отвръщам успокоително.
Обаче господин Ришар не се успокоява. Напротив, тъкмо в тоя миг се отприщва целият му динамизъм. Той изтичва до огнеупорния шкаф и изважда някакви книжа, сетне позвънява на секретарката да му намери други, разтваря пред мене планове и сметки, описва широки елипси с костеливата си ръка и кръжи около креслото ми, като лее водопади от думи. После ме хваща подръка, извежда ме навън и като накарва да запалят лампите в опустялата вече фабрика, почва да ми показва помещение след помещение и механизъм след механизъм с такива подробности, които възраждат в пълна сила венецианския ми главобол. А накрая, след като целият цикъл на производството е изложен до последния детайл, отново се връщаме в кабинета и отново пред очите ми захвърчават планове и счетоводни документи.
Словесните потоци, с които Клод Ришар ме залива, не са лишени от интерес и здрав смисъл. Лошото е, че когато един човек смята себе си за гений, а събеседника си за идиот, той става отегчително обстоен. А с две думи казано, цялата история на Хронос се свежда до следното:
Изходната позиция на господин Ришар почива на наблюдението, че хубавите часовници са много скъпи, а евтините са лоши. В резултат на дълги и, трябва да призная, умели изчисления, той стига до извода, че с една ултрамодерна техника и съвсем нова организация на процесите може да се създаде производство на часовници, които по качество да конкурират най-реномираните марки, а по цена да бъдат малко по-скъпи от евтината масова продукция.
Всичко това не е голяма философия. По-забележително е, че Ришар действително бе успял да реализира плана си и да започне производството. В склада на предприятието вече бе грижливо опакован в приготвен за експедиция значителен запас от няколко елегантни и прецизни модела хронометри. Само че експедицията още не се бе състояла и може би за дълго нямаше да се състои.
Както често се случва с гениите, господин Ришар бе предвидил всички подробности освен една: конкуренцията на големите фирми. Отличен специалист в областта на техниката, той се бе оказал пълен дилетант в търговията. Акулите от производството бяха се съюзили с акулите от разпространението и бяха спуснали бариерата пред часовниците Хронос, без да се интересуват от качествата им. Клод Ришар бе изправен пред фалит.
И в момента, в който Клод Ришар бе стигнал до фалит, акулите ненадейно бяха поели ролята на златни рибки: на новака бе предложено да продаде предприятието си по костуеми цени. Да спаси кожата. Но тук пък новакът се бе заинатил. Господин Ришар бе от хората, у които ожесточението, стигнало до известна степен на загряване, е в състояние да заглуши здравия смисъл. Той бе готов да продаде, защото това бе единственият изход, обаче не искаше да продаде на убийците си. Той чакаше други клиенти. Но други клиенти липсваха, защото всеки, заел мястото на Клод Ришар, би споделил и участта му. И тъкмо в тоя момент бе се явил един глупак и невежа, който питаше за цената.
Цената? възклицава най-сетне стопанинът някъде към девет часа вечерта. Вие вече сам може да имате известна представа за цената. По най-грубо изчисление цената не може да бъде по-долу от
И той назова една съвсем нескромна от мае гледище сума.
Документите ви не дават основание за подобна цифра възразявам кротко. Всички разходи, включително изплатените досега надници
А разходите на време? провиква се господин Ришар. А цената на идеите, на откритията, на безсънните нощи, на похабените нерви? Вие не можете да пресмятате цената на едно предприятие според количеството на изразходвания цимент, както не бихте оценявали себе си по броя на килограмите месо, от които сте съставен. Това наоколо ви, скъпи господине, е един жив организъм, един малък свят, който, боже прости, е значително по-съвършен от големия.
Тоя човек е с ултрамодерни разбирания в областта на техниката, но що се отнася до красноречието, той е спрял развитието си някъде към урока за Цицерон. И на всичко отгоре не знае, че аз съм в течение на затрудненията му значително повече, отколкото може да се очаква.
Вас ще ви изядат казвам спокойно. Ще почакат може би още месец или два, а после ще пуснат в действие банките. Засега са ви отнели само кредита. Утре ще ви притиснат и да връщате. Ще обявят фалит и ще разграбят малката ви вселена, без да платят дори тухлите, от които е изградена.
А, вие искате да ме спасите! озъбва се нервно Ришар. Искате да ме спасите от изяждане, като сам ме погълнете. Това е трогателно
Чувайте прекъсвам го. Аз не съм филантроп и естествено не съм дошъл тук със спасителни цели. Но положението е такова, че ако бъдете по-отстъпчив, действително ще се спасите
Докато вие лично ще се пожертвувате
Има такова нещо кимам. Поне като възможност. Вашата печалба ще бъде сигурна. Моята възможна, но съвсем рискована.
И как се решавате на такъв риск?
Решавам се, защото имам капитал, далеч по-значителен от вашия. Може би не интелектуален, но финансов. Капитал, за да издържа на бойкота година, две и повече.
Тогава дайте прилична цена. Дайте цената, която ви искам. Тя е разумна и справедлива за двете страни.
Цената ще бъде справедлива, когато спаднете трийсет процента. Това е отстъпка за поемания от мене риск.
Изключено.
Казвам го като крайна възможност, а не като база за пазарлък.
Изключено.
Свивам рамене и ставам. Колената ме болят. Главата също.
Ваша работа. Помислете си. В случай че ви потрябвам, знаете телефона ми.
Но вие глух ли сте! кипва Ришар. Казах ви: изключено.
Фактът, че кипва, е окуражаващ.
Аз също ви казах: това е пределът на възможностите ми. И още нещо: не се бавете прекалено с отговора. В момента преговарям по една друга сделка, не тъй съблазнителна, но значително по-сигурна.
Стопанинът отваря уста, за да отвърне, този път навярно с ругатня, но аз го спирам с жест:
Повече няма да настоявам, нито да се обаждам. Не забравяйте обаче, че ви се представя единствен шанс не само да възстановите капитала си, но и да се изплезите на шантажистите от големите фирми.
След което си тръгвам, за да му дам време да обмисли на спокойствие последния довод. Впрочем спокойствието при такъв човек е съвсем относителна работа. Купуването на Хронос ми се вижда твърде удобно за бъдещите ми планове. Между другото за това, че ако операцията не успее, изразходваната огромна сума винаги може да се възстанови. Хронос си струва парите. Само че Ришар не се обажда нито на следващия ден, нито на по-следващия. Може би наистина думата изключено е последната му дума. А може би чака аз да го потърся. В такъв случай ще има да чака. Ще се насоча към друга сделка. Важното е да влезеш веднаж в професията.
Понеже засега още не съм навлязъл в професията, използувам времето за изучаване на града, включително местоположението на фирмата Зодиак. Разположена на един от централните булеварди, голямата сграда на фирмата вдъхва респект с масивната си потъмняла фасада. Задачата е да се проникне зад фасадата. Тогава ще успея отново да се доближа до пистата Моранди.
Може да звучи глупаво да се купува цяло предприятие заради някаква връзка с някакъв Моранди. Но нещата изглеждат в по-друга светлина, след като заради тоя Моранди са организирани две убийства.
В сведенията, получени от Ана, сред вече известните и сред лишените от значение неща се съдържа един важен елемент: шпионските задачи на Моранди са били свързани със служебните му задачи. Командировки плюс шпионаж. Което за мене звучи Зодиак плюс ЦРУ. И дори да не е самият Зодиак, без друго е някой високопоставен в Зодиак.
Поговорката гласи, че нощта носи добри съвети. Затова не съм прекомерно изненадан, когато на третата заран господин Ришар ми се обажда, за да попита нямам ли възможност да намина към Хронос. Същия ден към обяд, подир три часа словесни потоци, ръкомахания и трескави обиколки из кабинета, собственикът на предприятието предава позициите. Капитулацията бива отпразнувана в ресторанта При трите бурета, но победеният извлича твърде малка полза от пиршеството, тъй като през цялото време дъвче с уста не изрядните ястия, а безбройните си фрази за явните и скритите качества на безподобния Хронос.
Слушам го търпеливо и, бих казал, внимателно, защото оттук нататък тънкостите на бранша ще ми бъдат необходими. После, когато донасят кафето, издебвам подходящия момент, за да прекъсна оратора:
Запомнете си мисълта Искам да ви направя едно предложение, което току-що ми хрумна: бихте ли се съгласили да поемете ръководството на Хронос в качеството на директор? Искам да кажа, докато се насочите към някоя нова сделка.
Никога вече няма да се насоча към нова сделка възразява нервно Ришар, като едва не катурва чашата с категоричния си жест. Нямам намерение да се състезавам с тия банди от гангстери
Въпросът за гангстерите е една от любимите му теми, затова побързвам да изпреваря тирадите срещу престъпния свят:
Тогава?
Приемам отвръща рязко Ришар. След покупката на Хронос това е втората ви разумна идея. Защото, простете, драги, но ако предприятието остане на ваше ръководство, аз вече виждам края му. Не мислете, че понеже от детинство носите ръчен часовник на ръката си, това вече ви поставя между асовете на бранша.
Не нося от детинство ръчен часовник. По-точно казано, първият ми часовник датира от времето на първата ми заплата. Това беше един огромен будилник с картонен циферблат и задавено звънтене, напомнящо шума на бормашина. Вън от тая подробност съждението на Ришар не е лишено от основание.
На раздяла новият директор ми доверява с недружелюбния си тон:
Вие ми нанесохте най-калния удар, когато ме изкусихте с това, че ще мога да се изплезя на акулите и именно за да се изплезя на акулите, оставам в Хронос. И ще им се изплезя, повярвайте.
Иска ми се да го вярвам, обаче не смея. В тоя свят акули сарделата рядко може да надхвърли ролята на мезе. Но подобни неща не се казват гласно. Особено в присъствието на една сардела.

* * *

След като имам директор, би трябвало да си намеря секретарка. Един собственик на предприятие не може да се обажда на този или на онзи сам и да моли за срещи. Да оставим настрана факта, че ако трябва да се натрака на френски някое делово писмо, това би ме поставило направо в мат. За момента имам нужда от една-единствена среща с директора на Зодиак, тъй че решавам да използувам в качеството на секретарка телефонистката от хотела срещу скромно възнаграждение в брой.
Господин търговският директор ще може да ви приеме утре между дванайсет и един съобщава ми телефонистката.
Колкото и да съм невежа в професията, изразът между дванайсет и един е достатъчно ясен, за да накърни радостта ми. Вероятно това е приемният час, когато директорът допуска до светилището си и кьораво, и сакато. С други думи, нула внимание към собственика на Хронос, тая бъдеща слава на петте континента.
Излиза, че съм познал. Когато на следния ден най-после се явявам в чакалнята на търговския директор, там вече има маса народ. Съобщавам полугласно името си на секретарката, тъй като поръчаните предния ден визитни картички не са още готови. Секретарката кима и ми посочва свободен стол. Запалвам цигара и оглеждам присъствуващите. Нищо, заслужаващо внимание, ако не се брои съседката ми отляво. Отляво това е добре. По-близо до сърцето.
Жената забелязва, че я гледам, тия неща всички жени ги забелязват, но демонстративно забива нос в киносписанието, с което убива времето. Това не ме разстройва особено.
Бюрото на секретарката е разположено между две врати, зад които, ако може да се вярва на табелките, са настанени директорът и помощникът му. От време на време през една от вратите излиза някой, след което телефонът на бюрото иззвънява, секретарката изслушва нареждането, произнася едно машинално да, разбрах и повиква по име щастливеца. Аудиенциите вървят, общо взето, енергично, така че към един часа в чакалнята оставаме само двама аз и съседката ми отляво.
Жената е хубава, без ефектност, на ръст почти колкото мене и с малко едри форми, недостатък, напълно поносим за моя просташки вкус. Тя продължава да не обръща внимание на случайните ми погледи, което съвсем не й пречи да кръстосва под носа ми хубавите си крака ту на една, ту на друга страна. Киносписанието продължава да поглъща вниманието й, но когато часът става един, тя го затваря най-сетне и помолва секретарката:
Бихте ли напомнили за мене?
И за мене обаждам се аз.
Момичето зад бюрото ни поглежда съчувствено, поколебава се, после почуква на вратата на помощника и влиза.
Казаха, че е излишно да чакате. Мястото е заето съобщава секретарката след малко.
Но как, вчера ми съобщиха да се явя за днес
Момичето вдига рамене и надниква в стаята на шефа. Вторият сюрприз е за мене:
Господин директорът много се извинява, но при него има още един посетител, а подир пет минути трябва да присъствува на важен обед. Затова предлага да дойдете утре в десет и половина.
Това е все пак по-хубаво от посещение в приемен час. Всяко зло за добро.
Не мога ли да видя за минутка господин помощника? пита наново едрата хубавица.
Тръгвам си, без да дочакам отговора, още повече той е предварително известен. Слизам по стълбата, без да бързам особено, защото няма за къде да бързам. Подир малко доскорошната ми съседка откъм сърцето се изравнява с мен.
За секретарско място ли става дума? питам съчувствено.
Тя кима и продължава да слиза с тенденция да ме изпревари. Това обаче не става, тъй като улавям навреме ритъма на стъпките й.
Излишно е да се тревожите. И аз мога да ви предложа секретарско място.
Номерът е много изтъркан отвръща сухо жената.
Тогава позволете да ви предложа един обяд.
Също изтъркано. Но по-реално.
Именно.
Тя ме поглежда бегло, сякаш се двоуми:
Предупреждавам ви само, че не съм в настроение, така че не е нужно да разваля и вашето.
За това не се безпокойте отвръщам и я повеждам към хотела.
Не помня казах ли, но хотел Режина, дето съм отседнал, е тъкмо като за човек с моята самоличност, сиреч много добър, без да бъде прекалено луксозен. Това важи и за ресторанта. Приятната и изискана обстановка на неголямата зала с бледи тапети, огледала и ослепително бели покривки действува успокояващо. Това не пречи обедът наистина да почне без настроение. Не мисля обаче да се изправям на ръце, за да го оживявам. Когато някой е кисел, остави го да се намълчи такъв е девизът ми.
Моята хубавица изглежда отчасти успокоена и отчасти разочарована от липсата на ухажване. Тя дори ми хвърля понякога крадливи погледи, очакваща вероятно репликата, която все не идва. Благоволявам да проговоря едва между рибата и печеното.
Туй, което ви казах за секретарското място, не е празна приказка.
А кое ви накара така внезапно да се насочите тъкмо към мене? пита жената, като точно по етикета кръстосва вилицата и ножа върху чинията.
Случаят.
Случаят може да бъде лош съветник предупреждава тя.
Не бойте се, имам нюх отвръщам нахално, защото, доколкото ми е известно, мъжът със сигурен нюх към жените още не се е родил.
Келнерът донася червеното вино и отмъква бутилката с бялото наполовина пълна. Това също е етикеция. После разчиства масата и сервира печеното.
Довършваме обеда мълчаливо. Едва след като изяждаме и сладоледа, наново подхващам:
Вие не ми отговорихте
Както и вие.
В смисъл?
В смисъл: защо се обръщате именно към мен.
Зарад телосложението ви.
Тя се усмихва едва-едва.
Доколкото разбрах, вие търсите секретарка
Именно. И не обичам секретарките да ми сядат на коленете, както това става по карикатурите. При вашата физика мисля, че рискът е избягнат.
Защо? засмива се тя. Напротив, създава се още един риск: да ви смачкам коленете.
Тя продължава да се смее, развеселена от картината, която вероятно си представя, и тоя смях ненадейно преобразява лицето й. Това вече не е хубавото, но уморено лице на зряла жена, а лице на момиче, с нещо палаво и добродушно в израза.
После смехът ненадейно секва и илюзията се разсейва. Пред мен отново е дамата с изпитателни очи и недоверчива гънка на устните.
Всъщност какво е вашето предприятие? пита тя.
Хронос, фабрика за часовници.
Не съм чувала такава фирма.
Има хора, които не са чували и Омега. Но това не пречи на часовниците Омега да работят.
Защо се засягате? Не казах нищо лошо.
Съвсем не се засягам. Кафе ще пием ли?
Тя кима.
С по един коняк?
Защо не.
Постоянно ли имате сделки със Зодиак? запитва жената по време на кафето.
Надявам се, че постоянно отвръщам уклончиво.
Солидна фирма.
Вярно. Обаче солидните фирми са доста тежки като партньори.
Както и секретарките от същата категория. А пропо, на каква заплата бих могла да разчитам при вас?
Каквато бихте получавали и в Зодиак.
Много сте щедър
Вдигам рамене:
Характер.
Вие дори не знаете качествата ми.
Щом сте добра за Зодиак, предполагам, че ще бъдете добра и за мене. Впрочем как стана така, че вчера ви обещаха, а днес ви отказаха?
За това трябва да попитате помощник-директора, ако го познавате случайно. Вчера ме прие, едва погледна препоръката ми, обаче като разбра, че освен машинопис и стенография владея перфектно три езика, каза, че вероятно ще ме вземат, но за всеки случай да се обадя днес.
Ясно е и без питане: намерил е по-подходяща.
По телосложение?
Вероятно. Както и да е. Всяко нещо си отива на мястото и вие идвате при мене.
Навярно така ще стане усмихва се машинално жената.
В такъв случай мога ли да получа някои допълнителни сведения?
Например?
На първо време как се казвате.
Едит Рихтер, двайсет и шестгодишна, неомъжена, неосъждана, референции от кантората Фишер и Ко, Цюрих издекламирва жената.
Вие сте немкиня?
Швейцарка. Родена съм в Цюрих.
В тоя миг тя сякаш се сеща за нещо и поглежда часовника си.
Надявам се, че не ви задържам забелязвам.
Не тоест в три часа имам среща с една позната.
Не възразявам. Познатите са тъкмо за туй, за да бъдат използувани в необходимия случай. Правя знак на келнера и той тутакси донася сметката. Когато излизаме в хола, Едит ми протяга ръка:
Все пак ще ми разрешите да си помисля една вечер. Утре заран ще ви се обадя.
Разбира се. Впрочем аз също излизам.
На тротоара пред хотела Едит за втори път ми протяга ръка, без дори да полюбопитствува в каква посока съм. Не настоявам. Жената със спокойни крачки тръгва към рю Монблан. Не знам каква е като секретарка, но иначе не е лоша. Тънък кръст и високи бедра, това заедно с ръста компенсира едрите форми.
Свивам в пасажа до входа на хотела и през вътрешния двор се озовавам също на рю Монблан. На около петдесет метра зървам сивия костюм на Едит. Тя е сменила ритъма на стъпките и сега бърза по посока на гарата. Притегателната сила на снажната фигура ме принуждава да я последвам, без да се натрапвам. Стигнала до площада пред гарата, жената се отбива към кафенето на ъгъла. От една маса на терасата става слаб сивокос мъж на средна възраст, ръкува се с Едит и й прави място до себе си. Това е лошото на хубавите жени. Около тях винаги има навалица.

* * *

Следната заран в десет и половина влизам в чакалнята на Зодиак. Този път чакалнята е празна и секретарката тутакси ме въвежда в кабинета на търговския директор. Кабинетът е огромен и внушителен. Директорът също. Типичен капиталист от старите карикатури с двуетажен врат и увиснали бузи. Липсва само пурата. Изразът на лицето обаче е любезен в границите на възможното.
Човекът символично прави жест, сякаш се надига от стола си, но не се надига, а само ми протяга пълната си отпусната ръка. След което измърморва едно заповядайте и посочва креслото до бюрото си. Сядам, запалвам предложената цигара и като се усмихвам на свой ред, излагам ясно и късо предложението си. Директорът ме изслушва, без да ме прекъсне. Бързината, с която приключвам разказа си, явно му прави добро впечатление. Това не му пречи да забележи тутакси:
Не знам известно ли ви е, но ние разполагаме вече с почти цялата гама: от Филип Патек през Зенит до посредствената продукция на Еникар.
Вярно. Обаче тъкмо това, което аз ви предлагам не фигурира във вашата гама: качеството на Зенит по цените на Еникар.
Разбрах кима директорът. Но това подлежи на проверка.
Направете я.
Нашата проверка ние бързо ще я направим. Само че проверката на пазара изисква време. Купувачът в наши дни е недоверчив. Ако продаваш скъпо, се въздържа, понеже е скъпо. Ако продаваш евтино, пак се въздържа, понеже смята, че е долнокачествено. Трябва да мине време, и то много време, за да се разбере, че вашите часовници са евтини, без да са долнокачествени.
Опитвам се да възразя нещо, обаче човекът зад бюрото ме прекъсва:
Изобщо вашата изгода от сделката е ясна. А каква ще бъде нашата?
Обичайната печалба.
Обичайната печалба ние я имаме от всички реномирани марки. Неголяма печалба, но и никакъв риск.
Бих могъл да увелича малко процента ви казвам колебливо. Обаче малко, защото цените ми и без това са на ръба на възможното.
Директорът поклаща едрата си глава:
Ако се касае за някакви пет-шест процента, не вярвам това да промени положението.
Повече е изключено.
Онзи кима:
Добре. Изпратете ни писмено предложение. Ще го докладвам в Главната дирекция. Само че не разчитайте твърде
На прост език това значи не разчитайте никак но аз и не съм се надявал на повече. Засега важното е, че съм установил контакт в качеството си на човек от бранша и че имам повод при случай повторно да надзърна в Зодиак, ако се наложи. А не е изключено някой ден предложението ми наново да бъде извадено от архивата, дето без друго ще бъде пратено. Това е добрата страна на песимизма, че и малките успехи ти носят радост.

* * *

Тъкмо довършвам обеда си, когато от хотела ме извикват на телефона.
Добър ден чувам в слушалката гласа на Едит. Съжалявам, че се обаждам чак сега, обаче вината не е моя заранта не ви намерих. Искам да ви кажа, че ако все още държите на предложението си, аз с удоволствие ще го приема.
Отлично казвам. Кога можете да постъпите?
Ако е нужно, веднага.
Не чак толкова бързо Но бихте могли да отскочите да се снабдите с една портативна машина и всичко, каквото трябва. Кажете да ми пратят сметката в хотела.
Тя обещава да извърши покупката още днес, подир което се уговаряме за работата на следния ден и завършваме разговора с взаимни пожелания.
Ето че имам и секретарка. И вместо да съм доволен от това, аз сядам и надрасквам едно късо съобщение: Собственик предприятие търси частна секретарка. Английски, немски, стенография, машинопис. Телефон еди-кой си, от толкова до толкова часа. И тутакси го пращам по момчето от хотела до Журнал дьо Женев за еднократна публикация.

* * *

Ако Едит е допускала, че я взимам при мен главно заради физиката и че нашите служебни отношения ще бъдат само форма на един флирт, тя още на следната заран има възможност да се убеди, че се е излъгала. Приемам я в стаята си и след няколко приветливи фрази й предлагам да се настани на малкото бюро, където вече са наредени бланките и пликовете, току-що донесени от печатницата. После без други предисловия почвам диктовката:

Господин директоре, пиша ви, за да потвърдя писмено условията, изложени вече в нашия разговор, относно

Съставянето на посланието отнема повече от половин час. Едит пише бързо и без грешки. Така че ако съм проявявал съмнения в нейната квалификация, аз също имам възможност да се убедя, че съм се излъгал. След като писмото е подписано и акуратно поставено в плик, поръчвам кафе и сядаме да оформим назначението. Жената ми подава осигурителната си книжка и аз се подписвам на съответното място като работодател.
Всъщност вие сте работили само шест месеца у Фишер и Ко забелязвам, като преглеждам бегло книжката. По-рано къде сте били на служба?
Никъде. Следвах френска литература, а като завърших, разбрах, че с френска литература не може да се живее, и постъпих в школа за машинопис и секретарство, защото нямам родители, а близките ми не бяха готови да ме издържат повече.
Разбирам. При Фишер, както виждам, сте напуснали по съкращение на мястото. И решихте да изоставите родния град?
Тя кимна.
Цюрих е хубав град казвам. И също има прекрасно езеро. Изобщо, приказни гледки.
Да, но с гледки не може да се живее.
Нима и във вашия бранш има криза?
И доста голяма.
Тя посяга към чантата си, обаче аз предугаждам намерението и услужливо подавам пакетчето Кент. Жената запалва, пуска гъста струя дим и ме поглежда, сякаш чака да види какво още ще измисля. Спокоен и открит поглед, но с едва забележима напрегнатост.
Къде си опитахте късмета, преди да идете в Зодиак?
Никъде. Първото нещо, което научих, когато пристигнах, бе за вакантното място в Зодиак.
Навярно от вашата позната
Тя кимна, без да мигне.
Значи, сте отскоро тук?
От десетина дни.
Макар да водя разговора в тон на приятелско любопитство, нюансът на разпит е неизбежен. Обаче един работодател има винаги право на известни сведения.
В тоя момент телефонът ми иззвънява. Обажда се моята позната, телефонистката, за да ми каже, че някоя си ме търсела във връзка с някаква си обява за секретарско място.
Пуснах наистина такава обява отвръщам, но вече имам секретарка. Така че бъдете добра да съобщавате това на всички, които се обаждат.
От другия край на жицата се чува мъченическо изохкване: Но те ще има да звънят сега цяла седмица.
Не се безпокойте. Ще наредя повече да не поместват съобщението.
Вие сте публикували обява за секретарка? вдига вежди Едит, след като затварям телефона.
Всъщност бях я дал преди три дни, обаче не знам защо са я забавили. Слаб съм в ясновидството и не подозирах, че ще ви срещна. Но защо така ме гледате?
Нищо. Досега просто мислех, че назначението ми е резултат на случаен каприз.
Грешка казвам. Поне що се отнася до каприза. А случайността е изцяло в моя полза. Вие сте чудесна. Като машинописка, искам да кажа.
Тя се усмихва леко, без сянка от топлота:
Надявам се, че и аз печеля от случайността.
Не се надявайте, бъдете уверена. Първото предимство при мене е, че няма да остареете преждевременно от работа. Засега например може да се чувствувате свободна. Оставете ми само телефона си. Ако случайно имам нужда от вас, ще ви се обаждам заран до десет.
Тя става, разбрала, че работният ден е свършил, и аз й махам за сбогом, без да я изпроводя. Това само оставаше, да изпровождаме секретарките си.
Следните дни минават в разнородна дейност: няколко отскачания до Хронос при оня луд човек, моя директор; две визити у нотариуса за окончателно оформяне на сделката; един следобед, прекаран в библиотеката за самообразование, без да се смятат часовете, посветени на размисъл и на празно скитане из града. Женева е, общо взето, хубав град с една особеност, която може да се смята еднакво за предимство и за недостатък: и тук има премного вода, но за разлика от Венеция тукашната е събрана на едно място в Женевското езеро. Това те принуждава по десет пъти на ден да изминаваш ту насам, ту натам тия безкрайно дълги мостове, навеждащи на мисълта за ползата от автомобилния транспорт. Въпросът е там, че в момента нямам никакво време да се занимавам с врътня около поддържането на кола. Достатъчни ми са грижите по моята секретарка. Вярно е, че заниманията ми в момента не изискват нейното присъствие, затуй се въздържам да я безпокоя. Затова пък тя здравата ме безпокои.
Без да говорим за смущаващите видения на снажните форми, образът на Едит ме преследва и с някои други свои особености. Например привичката да те гледа право в очите и да те лъже най-безсрамно, без да мигне. Съмненията около поведението на тая жена възникваха у мене още от първите часове на познанството ни и оттогава насам непрекъснато нарастват.
Освен невинната наглед лъжа по повод срещата с приятелката Едит ми бе сервирала и по-съществени лъжи. Тия лъжи впрочем бяха лесно обясними, ако се възприемеше определена хипотеза за характера и ролята на моята секретарка. Но понеже, както моят шеф се изразява, в нашия занаят са важни не фантазиите, а проницателният анализ на даденото, засега аз се пазя от хипотезите, без това да ми пречи да ги имам предвид.
Другото, което имам предвид, е разписанието на влаковете. Въпреки стремглавото ми издигане в последно време по стълбата на обществената йерархия, принуден съм отново да се заема с тая груба работа, състояща се в киснене по пероните и следене на влаковете. За щастие този път съм пощаден поне от следобедните жеги, тъй като обектът ми е нощният влак, който прави връзката с директния Венеция-Лозана. Нощното дежурство има и друго предимство открива ми се възможността да запълня някои празноти на естетическото си възпитание, главно по линия на киноизкуството. Вечерните прожекции приключват половин час преди пристигането на съответния влак и са една удобна, небиеща на очи форма за прекарване на времето, тъй че за три седмици успявам да изгледам две дузини шедьоври, между които и цяла серия шпионски. Трябва да призная впрочем, че тъкмо шпионските будят у мене най-голямо недоумение, защото макар по мнението на моя шеф да падам малко фантазьор, но и фантазьорството си има известни граници.
С тия две дузини шедьоври цикълът на моето кинообразование приключва в едри линии. Една вечер, след като съм излязъл от прожекцията на филма Опасна среща, аз почти се сблъсквам на гарата с Моранди. Малкият крачи бързо и, както винаги, наперено, със смешната си шапчица, килната на върха на главата. Тоя човек трябва да е доста плешив, щом винаги има нужда от шапка, а ако не е плешив, той без друго ще оплешивее, след като денонощно я мъкне на тила си.
Проследяването трая три минути. Моранди само прекосява площада пред гарата, завива в рю дез Апл и отсяда в хотел Терминюс.

* * *

Почуквам, изчаквам възпитано да чуя поканата влез и рязко отварям вратата. Познал съм. Тоя човек наистина е плешив до последна възможност.
Моранди отначало ме поглежда с недоумение, предполагайки, че просто съм сбъркал вратата. Но когато затварям и дори превъртам ключа, недоумението преминава, в уплаха, примесена с ярост.
Кой сте вие, защо заключвате? пита спонтанно плешивият на родния си език.
Търпение отвръщам на френски, за да му напомня, че не сме в Италия. И по-тихо. За мене е без значение, но вашите интереси го изискват.
Слагам ключа в джоба си и се разполагам в креслото, като прибирам и телефонния апарат, за да ми е подръка.
Но чакайте, как си позволявате! извиква човекът, тоя път на френски.
Тихо! спирам го. И без нерви. Ще бъда кратък. Става дума за вашата работа. Имам предвид шпионажа.
Моранди разбира, че играта на афектации е безсмислена, и се отпуска на стола си. Полуотворената уста и тънките мустачки му придават израз на глупава сепнатост. Някои суетни плешивци обичат да пускат мустачки за да покажат, че не са съвсем лишени от това природно богатство космите.
Вие нееднократно сте правили пътувания из социалистическите страни, където под прикритието на търговски операции сте осъществявали връзка с местни американски агенти. При последното си пътуване в България вие сте възстановили връзката с един такъв агент по име Ставрев, като сте го снабдили с радиостанция и сте му предали съответни инструкции. Вашата шпионска дейност в социалистическите страни е установена и доказана и аз съм натоварен да ви го съобщя.
Мерси казва иронично Моранди, видимо успокоен от досегашното развитие на нещата.
Но това е само по линия на едната страна. А човек като вас трябва да държи сметка и за двете страни тия, които шпионира, и ония, които са го пратили да шпионира.
Лицето на мустакатия отново става напрегнато.
С оглед изясняване на някои подробности от съответната инстанция е бил изпратен човек на име Албер Каре, който неотдавна е влязъл в контакт с вашата приятелка Ана Ферари и е получил от нея пълни подробности по вашите уж търговски командировки
Това е лъжа! извиква Моранди.
Това е документирано с магнитофонни записи. Документирани са и ваши разговори с въпросната Ферари, Разговори, в които вие сте й доверявали секретни сведения, непредназначени за нея. По време на такъв един разговор преди около три седмици тя ви съобщила, скривайки по-голямата част от истината, за познанството си с Каре, а вие от своя страна сте я уведомили, че убийството на приятеля ви Артуро Конти е било извършено не с цел за обир, а като санкция за бъбривостта му.
Отворете малко прозореца казва в отговор на всичко това Моранди.
В стаята наистина е душно. По лицето на мустакатия почва да избива пот.
Ще отворя, има време! отвръщам и запалвам цигара. А сега да продължим: вие разбирате, че ако документацията на посочените разговори заедно със сведенията за провала на мисията ви в България попаднат у другата страна тая, дето си е плащала, вашата участ няма да бъде по-различна от участта на Артуро Конти.
Добре, какво искате от мене? пита Моранди, като бърше с носна кърпа потта от голото си теме.
Да разкажете всичко: сбито, но ясно и конкретно. С имена и дати.
За да ме пратите после по дявола?
Хората, които в момента представям, нямат никакво намерение да ви пращат по дявола.
Кое ми го гарантира?
Здравият разум. Вашето убийство би било за тях само излишно усложнение. Вие сте разкрит, следователно не сте опасен. А по-нататъшната ви участ си е ваша работа.
Кое ми гарантира, че и сегашният разговор не се документира?
Нищо.
И че споменатите записи ще ми бъдат върнати?
Такива обещания не давам. Те са безполезни за вас. Бих могъл да ви пратя записите, за да се позабавлявате, но вие сам разбирате, че това ще бъдат дубликати.
Именно. Тогава каква сделка ми предлагате? Всяка сделка се прави на базата на взаимна изгода.
В търговията. Не в нашата професия.
Аз не съм от вашата професия.
А какво? Любител?
Нито любител. Но когато идват и ми тикат, от една страна, пари, а, от друга заплаха за уволнение, аз по липса на по-добър избор се улавям за парите.
Точно така. Сега сте именно в подобно положение. С тая разлика, че ролята на заплахата се играе от пистолета.
Но разберете, за бога, че аз съм вън от играта. _Вече_ съм вън от играта. Отдавна никой никакви задачи не ми възлага. Нещо повече: подозират ме. Особено подир историята с Конти. Те са ме оставили на мира, оставете ме и вие. Вън от играта съм, не разбирате ли!
Той разпръсва с ръка дима от цигарата ми, който го задавя, и отново обърсва потта си.
Вижте, Моранди: в тая игра човек никога не може да остане навън, след като веднаж се е включил. Няма начин да бъдеш еднократно шпионин, а после да се отдръпнеш. Не дават. Също като в покера. Не можеш да участвуваш единствено когато ти дойдат четири аса. Само че при покера има някаква надежда да излезеш с печалба; докато тук това е изключено, защото попадаш в комбина. И ето сега аз ви предлагам да се откупите и да се отървете от комбината. За вашите шефове не мога да давам гаранции. Там вие се оправяйте. Обаче що се отнася до хората, които са ме пратили, те ще ви оставят на мира. Веднаж завинаги. При едно-единствено условие да кажете всичко.
Но кое ми гарантира, че утре няма наново да ме притиснете да ви давам сведения? Или че няма да използувате това, което знаете, в моя вреда? връща се отново мустакатият на своето.
Казах ви вече: здравият разум. Сведения никой няма да ви иска, защото вие никога вече няма да разполагате с интересни сведения. А да ви издаваме е безсмислено. Това може да стане само в един-единствен случай: ако проговорите. Мълчите ли вие, и ние ще мълчим. Издадете ли нещо, подписвате си присъдата.
Поглеждам часовника си: един без пет.
Хайде говорете, че стана късно.
Моранди изпухтява тежко и хвърля мократа кърпа на леглото.
Странен човек сте вие! Другите поне предлагаха пари
Ще има и пари успокоявам го. По тоя въпрос по-лесно ще се разберем. А сега почвайте сбито, но конкретно.
Не може ли с въпроси?
Въпросите после. Сега разказвайте.
Разказвачът не е твърде богат на събития, но когато Моранди завършва, часът минава два. Няколко съществени момента: името на човека, който е поставял задачите на мустакатия. Характерът на тия задачи, шест на брой, извършени в различни социалистически страни по време на многобройните командировки. Имената на местните хора.
После почват въпросите. Те засягат всички пукнатини, дори и най-дребните, в изложението на Моранди, и вървят свързани по смисъл един за друг, прекъсват се, отново се явяват ненадейно или възникват спонтанно от поредния отговор.
Отворете прозореца, моля ви! произнася няколко пъти мустакатият с отпаднал глас.
Лицето му лъщи от пот, очите му са подпухнали от безсънието. Той вече не е нито наперен, нито колебаещ се, нито изплашен, а само смъртно уморен.
Когато въпросите свършват, часът е четири и половина. В стаята се люшкат пластове тютюнев дим. Въздухът е отровен от дишането ни и от задухата. Венецианското ми главоболие е в пълен ход. Приближавам до прозореца и широко го разтварям. Моранди се отпуска назад върху облегалото на стола и известно време жадно поема прииждащата хладина, движейки пълните си устни като риба.
А сега по финансовата част казвам подир малко, след като прозорецът наново е затворен. Трябва да ви поясня, че задачата, която току-що приключихме, е съвсем инцидентна в моя живот. Много по-инцидентна, отколкото във вашия. Аз съм мирен гражданин и ако съм се съгласил да направя една услуга някому, то е само защото съм бил притиснат горе-долу по същия начин, както и вие. По професия съм всъщност фабрикант.
Моранди вдига сънливите си очи и ме поглежда с известно учудване:
Фабрикант?
Именно. Часовниците Хронос. В момента производството ми залежава и въпросът за пазара става съдбоносен за мене. Предложих сделка на Зодиак, но отговориха съвсем уклончиво. А вие работите в Зодиак.
Аз съм съвсем дребна бурмичка в Зодиак.
Но имате връзка с големите винтове.
Съвсем служебни. И трябва да знаете, че Зодиак е тежка машина. Докато се раздвижи
Бихме могли да предложим на директора лична комисионна.
Моранди се засмива късо:
Не сте дотам богат. А на мене какво предлагате?
Предлагам в зависимост от услугата.
Той сбърчва леко чело и ме поглежда замислено, като съобразява нещо. После казва:
Дайте ми пет хиляди, и аз ще ви осигуря сделката. Не чрез човек от Зодиак, но със Зодиак.
Пет хиляди франка?
Пет хиляди долара.
Това е над възможностите ми. Обаче ако приемете три хиляди
Вие злоупотребявате с това, че съм в ръцете ви промърморва уморено Моранди. Нищо, дайте четири хиляди.
А каква е гаранцията, че сделката ще стане?
Странен човек! изпъшква мустакатият. Вие за живота ми отказвате да дадете гаранции, а от мене искате гаранции за една сделка.
Добре отстъпвам и изваждам портфейла си. Кой е човекът?
Рудолф Бауер, внос-износ, Мюнхен. Сега ще ви напиша писмо.
Само не обещавайте вътре, че и на него ще дам четири хиляди.
Моранди отново изпъшква страдалчески, после става, вади от чекмеджето хартия и пликове с бланката на хотела и се заема с писмото, като от време на време издава мъчителни въздишки. Неврастеник.


ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Последния път вие, мисля, бяхте кестенява
Да, а сега съм чернокоса. Това не ви ли харесва?
Напротив. Така сте по-екзотична и по-зряла.
Разговорът се води между мене и секретарката ми на гарата, където току-що сме се срещнали. Едит не изглежда в блестящо настроение тая вечер и бележката ми за зрелостта едва ли е от естество да й повиши тонуса.
Вие също не изглеждате прекомерно зелен отвръща жената, без да държи сметка, че разговаря с шефа си.
Предполагам, че има право. Подир една безсънна нощ и един цял ден на крака не е лесно да изглеждаш млад, особено ако си на моята възраст. Затова пък самочувствието ми е отлично.
Да се качваме предлагам. Имаме цяла една нощ за приятни разговори.
И за да умилостивя чернокосата екзотика, поемам галантно куфарчето й.
Спалните ни купета са едно до друго. При туй между тях има врата. Това навежда вероятно Едит на известни предположения, но тя не казва нищо по тях. Заставаме край прозореца в коридора, за да дадем възможност на шафнера да оправи леглата. Движението по перона е в разгара си. Влакът тръгва след три минути.
Била ли сте по-рано в Мюнхен?
Никога.
Жалко отвръщам.
Но тя не запитва защо е жалко и разсеяно гледа през прозореца.
Нещо не сте в настроение.
Едит ми хвърля бегъл поглед:
Личи ли си?
Не много, но може да се отгатне.
Аз рядко съм в настроение. Предполагам, че за да бъде човек в настроение, трябва да има известна причина.
Така могат да говорят единствено алкохолиците възразявам. За жена на вашата възраст е нужна причина само, за да не бъде в настроение.
Аз мога да бъда в настроение и без извънредна причина. Постоянните ми са достатъчни. Впрочем нека не се отегчаваме с такива разговори.
Тя замълчава, наново ме поглежда бегло и добавя:
Завиждам на хора като вас.
За какво точно? За Хронос или
За това, че не губите самочувствието си дори когато работите ви не вървят.
Работите ми вървят отлично.
Имате предвид преговорите със Зодиак?
Иронията е доловима и без шесто сетиво.
Да, и тях имам предвид отвръщам спокойно. Жената ме поглежда недоверчиво, обаче не възразява.
Скъпа Едит, казвам добродушно. Понеже ни предстои да работим заедно, трябва да ви обясня още отсега известни неща: обикновено колкото една сделка е по-доходна за теб, толкова по-малко доходна е за другия. Следователно толкова повече усилия са нужни за сключването й. Аз мога още утре да започна работа със Зодиак, и то работа за продължително време. Но едно такова избързване ще се отрази чувствително на печалбата ми, и съвсем не в благоприятна посока. Затова предпочетох да загубя няколко седмици време, обаче да спечеля повече пари. Знам, че времето е също пари, но време или пари това е вече въпрос на вкус.
От перона се чува заглушено изсвирване. Две момичета, застанали под прозореца, вдигат ръце, само че не към нас. Мене специално никой никога не ме е изпращал. Влакът потегля меко и лентата на перона запълзява назад, за да отстъпи място на редица товарни вагони, на семафорите и на неясните сенки на нощта.
Благодаря за урока кима Едит. Още повече че не ми го дължите. Нямах намерение да се бъркам в работите ви.
Защо не. Това е далеч за предпочитане пред една секретарка, която мисли само за заплатата си. Участието ви е за мен свидетелство, че мога да разчитам на вас.
Тя ме поглежда изпитателно, но казва само:
В такъв случай наградете ме с една цигара.
Шафнерът е оправил леглата в кабините ни и е отминал нататък. Едит пуши изправена до прозореца и гледа навън, обаче прозорецът е тъмен от нощта и от алпийските масиви, затулили небето. Жената изпушва до половина цигарата и я хвърля в пепелника.
Ужасно ме боли глава. Позволете да си легна.
Разбира се. Лека нощ.
Аз също се прибирам. Тъкмо навреме, за да чуя внимателното затваряне на резето от обратната страна на вратата. Такова недоверие, и то от страна на личната ти секретарка
Добре, че тая вечер имам други грижи.
Свалям костюма си, обличам рубашката на пижамата, запалвам предпоследната за тоя ден цигара и се обтягам на леглото. Въпросите, които ме занимават, са същите, дето съм ги носил в главата си през целия ден, зает с баналната суетня около заминаването. Те са два, и то от съдбоносна важност. Първо: верни ли са свидетелствата на Моранди. Второ: ще мълчи ли Моранди.
Отговорът на втория въпрос е значително по-важен от практическа гледна точка, обаче аз съм направил всичко необходимо той да звучи положително. Да накараш един човек да проговори в даден миг е трудно, но още по-трудно е да го накараш да мълчи продължително време. Работата не е да размахваш под носа на човека пистолет или пачка банкноти, за да изкопчиш някое сведение, а на следния ден да сложат кръст и на тебе, и на цялата операция. Работата е да създадеш около човека такава обстановка, че той да не може да върши друго освен това, което ти желаеш да върши и в момента, и по-късно. Моранди ще мълчи, защото оттук нататък неговата сигурност е в пряка зависимост от моята сигурност. Той е убеден, че моето премахване няма да оправи нищо, а ще бъде прелюдия към собственото му премахване. Защото компрометиращият материал ще остане и ще бъде пуснат в ход от други.
Този компрометиращ материал бе, разбира се, един блъф, но само до известен миг. Аз не разполагах със запис на разговорите между Моранди и Ферари, обаче разполагам със запис на един по-важен разговор между Моранди и мене. И записът наистина е вече на сигурно място, така че евентуалната ми смърт няма да свали от плещите на Моранди никакво бреме, ако не смятаме за бреме собствената му глава.
Мустакатият е разбрал и една втора истина: той не може да разчита на досегашните си господари. Той не може да чака нищо добро от тях. Това му е достатъчно ясно не само от убийството на Конти, но и от наблюдението, на което сам е бил подложен известно време. Моранди разбира, че ако са го пощадили, то е не толкова от особено доверие, колкото от желание да го използуват като примамка. Засега ония са убедени, че примамката не е дала резултат, и Моранди е оставен на мира. Обаче достатъчно е някой отново да прояви интерес към него, за да изчезнат и този някой, и самият Моранди с цел брутално, но ефикасно да се пресече дирята.
Дирята, водеща накъде? Тая мисъл ме връща отново към първия въпрос, най-важния за по-нататъшното развитие на операцията истината ли е казал Моранди, или ми е изплел едно измамно ръкоделие от полуистини и чисти лъжи. Досега не съм имал време да обработя подробно наум информациите, получени от мустакатия. Обаче откъслечните размисли и преди всичко проверките, направени чрез самия разпит, ми дават основание да смятам, че Моранди е казал истината, и то вероятно цялата истина, която е на негово разположение. За жалост това, което е на разположение на мустакатия, представлява съвсем незначителна част от това, което ме интересува. И все пак за пръв път от мига на влизането ми в играта, подир цели два месеца чакане, разтакане и поемане на неизбежни рискове, аз съм се добрал до нещо важно, до един нов елемент, отиващ отвъд Моранди, до едно проникване по-натам в тая непроницаема история.
Това е името на човека, който е предавал инструкции и материали на Моранди. И този човек е на работа в Зодиак, също както Конти и мустакатият. Името на солидната почтена фирма твърде много се преплита с не тъй почтените сделки на шпионажа и туй идва да потвърди първоначалната ми хипотеза Зодиак плюс ЦРУ, макар че съм решил да се пазя от прибързани хипотези.
Така или иначе установяването на делови връзки със Зодиак в момента излиза на преден план в намеренията ми. Моранди е вече изигран коз. Трябва да се потърсят други пътища, за да се стигне до следващата писта.
Личността на човека с огледалните очила продължава да бъде едно от неизвестните в задачата. Образът на това продълговато лице, бледо и заплашително в своето безстрастие, упорито ме преследва като идея-фикс. Моранди твърди, че няма представа кой може да бъде тоя тип, макар да му го описах най-подробно. Моранди изобщо знае за аферата Конти само това, което неговият шеф му е доверил с късна дата не с цел за информация, а за сплашване.
Нашият Конти каза шефът беше с непоправимо развален характер от комара. Затова от всичко правеше комар, дори от най-сериозните работи. Той ни съобщи, разбира се, за предложението на фотографа, но само един час преди решителната среща. Очевидно беше се уплашил в последния момент и бе решил да си подсигури тила. Той се опита дори от тази информация да извлече изгода, като изпроси да го възнаградим. Както знаеш, възнаградихме го. Работата се получи малко груба, ние пипаме в други случаи по-чисто, обаче за това вината бе пак у Конти. Беше му дадена инструкция да заведе фотографа у дома си и там да ми предаде сведенията. Тогава двамата щяха да се самоунищожат и да си разделят отговорността за двойното убийство. Но Конти и тук се оказа негодник. Навярно така е подхванал разговора, че онзи веднага се е усъмнил и е казал сбогом. Добре, че в съседство имаше наши хора и навреме тръгнаха подире му. Изобщо понякога се налага да променяме плановете си. Но не и решенията. Защото да променяме решенията, би означавало да променим и принципа. А принципът е веднаж завинаги установен и ти го знаеш: за честната работа плащаме с пари, за нечестната с куршум.
Всичко това е вече почти без значение за по-нататъшния ход на операцията. Но мислите на човека не могат да се свият само в обхвата на една операция, колкото и голяма да е тя. Винаги остава и нещо отвън дреболии без полза, спомени без значение, картини, които би трябвало да изхвърлиш от мозъка си, но които се загнездват там и не искат да си отиват, като картината на сгърченото до парапета тяло с премазаните потръпващи нозе, с разбитата глава и смачканата бяла панама, пропита с кръв.
Хайде стига, да спим! промърморвам, като искам с тая трезва заповед косвено да намекна на картината да върви в забравата и да не ме отвлича от реалното. Обаче така става с мене, че когато съм уморен, най-трудно заспивам и колкото съм по-уморен, толкова по-бодро работи главата ми, само че на празни обороти, забулена от мъглявините на минали неща, на неприятни видения и смътни предчувствия.
Денят наистина бе напрегнат, но резултатен казвам си. За разлика от сегашните ти фантазии. Освен тичането по визите и подготовката на асортимента от мостри, ценоразписи и пр., наложи ми се да се погрижа малко за гардероба си, за да добия по-индустриален вид. След това трябваше да драсна някои картички до близки хора в родината и да навестя отново господин Георг Рос, макар тоя род визити да са забранени по принцип освен в изключителни случаи.
Случаят наистина бе изключителен. Миниатюрният магнетофон, който своевременно бях купил, бе доказал, че си струва многото пари. По принцип не обичам тоя род техника, която те заставя да мъкнеш микрофон под формата на игла за вратовръзка, да прекарваш проводник под ризата си, да пробиваш джоба, си, за да скачиш проводника, и да бъркаш уж за щяло и не щяло в тоя джоб, за да включваш и изключваш апарата. Но понякога тия фокуси са неизбежни. Малката ролка, поставена в плик и предназначена за скъпия Мерсие, бе в състояние да направи евентуалната ми ранна кончина не тъй фатална за делото, а може би и да отложи тая кончина до една по-подходяща възраст.
Извинявам се, че пак ви безпокоя казах на господин Рос. Знам, че това не е твърде в правилата.
О, не се притеснявайте усмихна се домакинът. Аз съм стар човек. Няма от какво толкова да се боя.
Ти също казвам си. Така че замирай и заспивай. Изобщо взимай пример от секретарката си. Каква порода. Просто странно как видението на тия разкошни форми до тоя момент не ме е обсебило и не ме е накарало да разбия крехката преграда, разделяща така противоестествено жената от мъжа.

* * *

Напрегнатият размисъл, както и видението на разкошните форми неусетно са преминали в съновидения и аз чувам съвсем смътно и отдалеч тропането по вратата и гласа на шафнера:
Господине, пристигаме!
Четвърт час по-късно, гладко избръснат и ухаещ на палмолив, излизам в коридора. Едит е изправена до прозореца с безупречно подредена коса тая здрачна коса с цвят на гарваново крило и разсеяно наблюдава прелитащите навън скучни сиви сгради, складове за железария и празни места, предвещаващи скорошното влизане в Мюнхен.
Добре ли спахте? питам в стила на добрия тон.
Много добре, мерси отвръща тя.
Но лицето въпреки пресния грим говори друго. То е бледо и уморено.
Вие сте възприели и тайните на козметиката забелязвам. Досега, ако се не лъжа, не се гримирахте.
Не ми ли позволявате?
Защо не. Само ако ми разрешите един съвет, не злоупотребявайте със зеленото и синьото под очите. Художниците смятат, че това са бои повече за пейзаж, отколкото за портрет.
Вие разбирате и от изкуство?
Да казвам. Чел съм книгата Ван Гог художник на слънцето и на лудостта. Четох я веднаж, когато пак пътувах някой я беше забравил в купето. За жалост пътуването свърши едва когато бях на пета страница. Тия книги са поучителни, но малко тежко се четат.
Жената слуша глупостите ми с половин ухо и продължава да гледа през прозореца. Влакът е намалил ход и вече навлиза сред върволици вагони, подсказващи, че пристигаме.
А сега? обръща се към мене Едит, когато влакът съвсем намалява ход. Какви са плановете ви за днес?
Ще ви кажа. Най-първо да намерим хотел.
Бих се радвала много, ако отседнем нейде близо до гарата. Наистина не се чувствувам добре.
Хотелът, който намираме, е близо до гарата, при това модерен и приветлив.
Една стая ли желаете? пита човекът на гишето.
Две избързва да каже Едит.
Две стаи потвърждавам. Дамата е моя секретарка.
Вие не пропускате случай да подчертаете шефството си казва ми тя малко по-късно в асансьора.
Само в случаите, когато трябва да ви внуша да не се изказвате преди мене.
Стаите ни са една до друга и след като изчаквам от учтивост половин час, потропвам на вратата на Едит:
Елате, ако сте си починали. Имаме малко работа.
Работата е да позвъним на Рудолф Бауер, внос-износ. Едит набира номера, свързва се церемониално от името на своя шеф със секретарката на отсрещната страна, секретарката на отсрещната страна се свързва на свой ред с шефа си и в резултат на целия този ритуал най-после съм в пряка връзка с търсеното лице.
Добро утро, обаждам се от името на един ваш близък. Имам да ви предам нещо от негова страна.
Много ми е приятно отвръща енергичен младежки глас. Кога ви е удобно да минете?
Когато ще бъде удобно на вас.
Дванайсет, добре ли е?
Отлично е.
Секретарката ми следи с известна изненада оперативността и ефикасността на разговора ми. За да дам добавъчна храна на адмирацията й, аз изваждам грижливо опакованите мостри и търговските си книжа, поставям всичко в елегантната кожена чанта, поглеждам часовника на ръката си един автентичен Хронос и предлагам:
Имаме време да се разходим из града.
Ако не смятате тая разходка за служебно задължение, бих ви помолила да ми я спестите.
Както обичате отвръщам безучастно, вземам чантата в ръка и излизам.
Мюнхен е може би чудесен град, но не в часовете на лятната жега. Затова подир късо колебание решавам да се запозная вместо с него с бирата, носеща същото име. Тя е отлична. И то тъкмо при жега.
В дванадесет без една минута заставам пред секретарката на Бауер, а минута по-късно и пред самия Бауер. Нека се разбере, че немската точност може да бъде постигната и от някои други нации, като швейцарската.
Бауер, противно на гласа си, не е съвсем млад, във всеки случай не по-млад от петдесетте. Но в лицето му и в стойката на тялото му има нещо енергично и стегнато, извикващо идеята за парадни униформи, студентски дуели и казармени плацове. Той прочита за по-малко от минута писмото на Моранди и веднага минава на въпроса:
Каква е офертата ви?
Френският му език е твърд и отсечен, не по-малко от държането.
Повтарям в общи линии сбитото си изложение, направено неотдавна пред директора на Зодиак. Изваждам за по-голяма нагледност и мострите заедно с подробните ценоразписи.
Бауер ме изслушва внимателно, после хвърля бегъл поглед на мострите и кима:
Мисля, че ще мога да направя нещо за вас. Какво точно и как, това ще бъда в състояние да ви кажа не по-рано от два дни. За колко време сте тук?
За колкото е нужно.
Отлично. В такъв случай да се уговорим
Той прелиства бележника на масата си и определя деня и часа. След което ми подава твърдата си като дърво ръка и ме отпраща.
Доброто на песимиста е не само че предвижда най-лошите неща, но и че когато тия лоши неща не дойдат, той вкусва насладата на приятния сюрприз. Песимистът е единственият човек, който се радва, когато очакванията му бъдат излъгани.
Втората среща с Бауер ми доставя именно подобна изненада. Не изведнаж, разбира се, и след доста напрегнати обрати.
Часовниците ви са качествени казва вместо встъпление представителят на местния внос-износ. Но те имат един дефект: трудно продаваеми.
Очаквам, че ще ми сервира бележките, вече известни от срещата в Зодиак, затова бързам да възразя. Бауер търпеливо ме изслушва, после забелязва:
Не се разбрахме. Непродаваеми са не поради не доверието на купувачите, а поради опозицията на продавачите. На вашата стока е организиран бойкот и вие би трябвало да знаете това.
О, бойкот! махам пренебрежително с ръка. Това са интриги на някои швейцарски фирми. Никой не е дотам властен да установи бойкот на целия световен пазар.
Не бъдете чак толкова сигурен поклаща глава Бауер.
После, сякаш между другото, запитва:
Вие, мисля, съвсем отскоро сте собственик на Хронос?
Съвършено вярно.
А преди това с какво се занимавахте?
Със същото. Само че не като производител, а като търговец.
Имахте магазин?
Да.
Къде?
В Лозана.
Търговията трябва да е вървяла добре, щом сте натрупали пари, за да купите цяло предприятие.
Парите са натрупани от баща ми, не от моите сделки. Баща ми беше старомоден човек и се боеше от рискованите операции. По-голямата част от средствата си държеше в суха наличност, а търгуваше само с незначителни суми, за да си осигурява всекидневното.
Вие, значи, сте нарушили това златно правило?
Ако едно правило не носи злато, то не е златно правило. Човек трябва да играе по-наедро играта, иначе тя не си струва труда.
Не мислите ли, че поемате твърде голям риск? запитва Бауер и ме поглежда внимателно.
Издържам погледа му спокойно, но без нахалство.
Рискът е пресметнат отвръщам. В най-лошия случай ще продам всичко и пак ще изляза с печалба.
Ако има кой да купи възразява Бауер. И ако конкуренцията не мине към по-драстични мерки. Има и драстични мерки, господин Ролан!
Никакви мерки не ме плашат отвръщам. Пресметнатият риск също е риск, разбира се, но днес къде няма риск?
Бауер отново ме поглежда внимателно. После запитва:
А кое ви накара да се насочите именно към Зодиак? Зодиак не е специализирана фирма по часовниците.
Зодиак по нищо не е специализирана. Обаче това е солидна фирма. За да парирам бойкота, ми трябва тъкмо една солидна фирма.
Солидни фирми има много.
Тия като Зодиак обаче се броят на пръсти. Зодиак сключва маса сделки със страните зад желязната завеса. А това е тъкмо пазарът, където никакви бойкоти не могат да бъдат в сила.
Вие сам не можете ли да имате връзки отвъд желязната завеса?
Въпросът е подхвърлен съвсем небрежно.
По кой начин?
Не знам. Питам просто
Той продължава да пита все тъй просто в течение на още близо два часа. Трябва да му се признае, че води разпита умело, макар и твърде директно, и че прави всичко необходимо, за да не ми пресъхнат устата: секретарката внася бутилка скоч и на два пъти подновява запасите от лед и сода.
Надявам се, че не съм ви уморил прекалено казва най-сетне Бауер, като поглежда часовника си.
Не, но ме озадачихте отвръщам с добродушна усмивка.
Домакинът също се усмихва, макар и не тъй добродушно:
Сам разбирате, че когато работим с някого, трябва да знаем с кого работим. А моята фирма, господин Ролан, въпреки неблагоприятната ситуация има намерение да поработи с вас.
Ето най-после и часа на приятната изненада.
За нас, разбира се, е трудно да разбием блокадата, създадена около вашата продукция. Но ние имаме известни пазари в Африка и сме наклонни да почнем с една първоначална сделка за десет хиляди часовника, колкото да изпробваме пазара.
Погледнато от страна на грубата корист, съобщението звучи приятно, обаче моята гледна точка в случая е различна. Затова едва се сдържам да не запитам: А Зодиак?
Що се отнася до Зодиак, там работата е по-сложна. Както ви е казал и Моранди, аз имам известни връзки с ръководството на фирмата, но съвсем не съм всемогъщ. Прочее налага се да почакате още няколко дни, за да видим резултата от направените сондажи. Надявам се, че имате възможност да почакате.
Да чакам? Че аз съм професионалист по чакането би следвало да отговоря, обаче казвам:
Разбира се. Мога да ви оставя телефона си.
Именно. При следната среща ще оформим и сделката.
Давам вид, че отлагането на сделката не ми е прекалено приятно, но замълчавам, както приличието го изисква. И ние се разделяме с къси озъбени усмивки, след като Бауер ми връчва за миг парчето дърво, което му служи за ръка.
Едит приема с явно огорчение вестта, че се налага да останем още няколко дни в Мюнхен. През цялото време досега тя не е напуснала стаята освен за да слезе да се нахрани в ресторанта на хотела под предлог, че е настинала, боли я глава, уморена е и пр. Засега тя съвсем не ми е нужна и аз я оставям да се занимава с лошото си настроение, като посвещавам своето внимание на мюнхенските забележителности и главно на онази от тях, която има второто агрегатно състояние, а именно течното, придружено с обилна пяна.
Изминала е цяла седмица, когато най-сетне една заран секретарката на Бауер позвънява, за да ме покани на очакваната среща.
Съжалявам, че ви отнехме толкова време казва вместо предговор Бауер, но се надявам, че това не е било напразно. Имам сведения, че сделката със Зодиак ще може да се осъществи, и то без протакане. Нашият малък договор също е готов.
Той ми предава екземплярите на договора и аз, както се полага на трезво-недоверчивия аферист, внимателно го прочитам. Всичко е в ред.
Бауер взема от мене екземплярите, обаче вместо да премине към ритуала на подписите, слага дървената си длан отгоре им и отправя неподвижен поглед в лицето ми:
Има една последна подробност
Дано да не е от тия, дето всичко развалят помислям.
Договорът, както и сделката със Зодиак могат да бъдат осъществени и да ви донесат крупна печалба, а могат да останат и само една хубава илюзия. Всичко зависи от вас.
А именно?
Вие вероятно разбирате, че и двете сделки носят изгода главно на вас, а не на моята фирма. Това е един вид услуга, която ви правим. Следователно като разумен човек вие трябва да знаете, че услуга се прави срещу услуга.
А именно?
Специално на моята фирма вие не можете да бъдете особено полезен. Обаче по известни стечения на обстоятелствата освен фирмата си аз представлявам и един друг институт. И тъкмо на този институт бихте могли да услужите. Вероятно се сещате, че става дума за разузнаването.
Той млъква и ме поглежда внимателно.
Учудването, което изигравам, не е нито много силно, нито много слабо. То е точно колкото следва да бъде учудването на един несведущ, но лишен от прекалени скрупули човек.
Струва ми се, че разбирам отвръщам, като издържам без стеснение погледа на Бауер. Само че, както знаете, моята специалност е съвсем друга и не ми е ясно в какво бих могъл да бъда полезен на вашия институт.
Това ще ви стане ясно, след като се договорим по главното. Колкото до специализацията, за това не се тревожете. Хората на разузнаването не са някаква особена раса. Това могат да бъдат и търговци като вас, лекари, адвокати, учени, изобщо всякакъв вид най-обикновени граждани.
Чувайте, господин Бауер казвам, като се размърдвам неудобно в креслото си. Не може ли услугата, за която става дума, да има малко по-банална форма: известна комисиона или процент за вас, изобщо, нали разбирате, не искам да се забърквам в неща, които не са моя работа, и то в един момент, когато собствените ми работи съвсем не са тръгнали блестящо.
Вашите работи могат да тръгнат блестящо само ако се заловите и с другите. При това трябва да ви предупредя, че никакви особени подвизи няма да се искат от вас и че изобщо не рискувате нищо друго, освен да понатъпчете джоба си
Благодаря казвам, но аз не съм дете и знам, че никой не е готов да ти тъпче джоба с пари за дреболии.
Не става дума за дреболии, а за неща, които с нищо няма да накърнят спокойствието и сигурността ви уточнява Бауер. Сделките и печалбите, всичко това е много приятничко, обаче не забравяйте, че ако комунизмът надделее, нищо няма да остане не само от печалбите ни, но и от самите нас. Хората на свободна Европа имат граждански дълг, господин Ролан!
Ние продължаваме пазарлъка още известно време все в тоя дух, като Бауер фигуративно ми посочва ту джеба, натъпкан с пари, ту комунистическата опасност, додето аз в края на краищата съм принуден да капитулирам, и то не толкова от уплаха пред призрака на комунизма, колкото от страх пред финансовия крах.
Добре отстъпвам. Кажете какво искате от мене.
Ще ви кажа всичко най-подробно. Но първото, което трябва да сторите, е да продадете Хронос.
Как? извиквам аз, тоя път без сянка на симулация. Да продам това бижу на техниката?
Именно кима спокойно Бауер. Да продадете бижуто. Окончателно и без колебания.
И ето ние отново сме във влака аз и секретарката ми. Докато в Мюнхен тя отиваше всеки ден от зле към по-зле, сега долавям внезапни признаци на съвземане. Лицето на жената изглежда спокойно и свежо без помощта на всякакъв грим. Не че от цялото й същество лъха опиянение от живота, тя едва ли е способна на подобно нещо, но признаците на меланхолията и мигрената са просто безследно изчезнали. До такава степен, че Едит скланя да погостува в купето ми и да изпуши една цигара.
Секретарката сяда на леглото до прозореца и кръстосва крака, при което бедрата й се очертават изразително под тясната пола. Погледът ми неволно се насочва към тия полускрити прелести, но жената бърза да ме изстуди:
Все още не мога да разбера защо бе необходимо да ми кажете едва в последния момент, че ще пътуваме не за Женева, а за Амстердам.
Защото едва в последния момент възникна причината да тръгнем за Амстердам импровизирам аз.
Не обичам дребните лъжи, но понякога това е единственият начин да се избягнат дългите и безполезни пререкания.
Толкова секретна ли е тази причина?
Ни най-малко. Касае се за преговори с главната дирекция на Зодиак. Изобщо касае се тъкмо за онова, в което вие тъй дълбоко се съмнявахте.
Тя ме поглежда изпитателно, обаче не казва нищо.
Вие изтърпяхте едно ужасно главоболие в Мюнхен! забелязвам съчувствено, но без всякаква връзка.
Нямате представа колко ужасно! потвърждава тя.
Човек без качествата на вашата физика би отишъл направо в гроба. Да не излезеш една седмица от стаята, не главоболие ще те налегне, а може да стигнеш и до самоубийство.
При тия думи протягам ръка и затварям купето.
Оставете вашите безсолни шеги и не затваряйте вратата казва Едит, впрочем без да губи спокойствието си.
Ужасно течение става. Един главобол може да се върне също тъй лесно, както си е отишъл. И после, трябва да поговорим.
Тя ме поглежда с познатата сянка на напрежение в кафявите очи:
За какво точно?
За маса неща. Можем да почнем например с такава подробност: от кого се бояхте в Мюнхен?
Бояла съм се?
Тя се разсмива с тоя звънък, даже твърде звънък смях, който обзема някои жени, щом им сервираш неудобния въпрос.
Добре, тогава да почнем от друго: какви са специалните ви интереси към Зодиак?
Тя е спряла да се смее и сега ме гледа студено, почти неприязнено:
Трето има ли?
Има и трето, и четвърто, и пето. Без да говорим за обясненията, които ми дължите по повод на многобройните си лъжи.
Кои по-точно имате предвид?
Всичките. Трябва да ви кажа, че нито една от лъжите ви не е минала. Може да не съм специалист по живописта, но не съм и глупакът, за който ме вземате сластолюбивият патрон, който избира секретарките си според закръглените им форми
Тя мълчи и продължава да ме измерва с недружелюбен поглед.
Аз постъпих коректно с вас: предложих ви място в един момент, в който търсехте работа, осигурих ви заплата, фантастично висока, ако се има предвид служебната ви незаетост, а вие отговаряте на всичко това с лъжи и неискреност.
Не мога да разбера за какво точно говорите казва тя, сякаш току-що се пробужда. Работила съм толкова, колкото сте ми давали работа. Що се отнася до другото, не съм се спазарявала да ви разкривам душата си, макар да не разбирам кои мои въображаеми лъжи са ви разстроили.
Вижте, Едит, ние разполагаме с цяла нощ пред нас, но аз нямам никакво намерение да я прекарвам в красноречие. Ако не желаете да отговорите и тоя път на прямотата ми с прямота, нека смятаме разговора за приключен. Ще ви платя утре обезщетението, полагащо се по договора, и можете да се смятате свободна.
Обезщетението за неустойка е доста значително, така че думите ми би трябвало да прозвучат по-скоро като едно хубаво обещание, отколкото като заплаха. Обаче, както и очаквам, Едит съвсем не ги приема откъм тая им страна:
Но кажете в какво собствено ме обвинявате? Кога съм ви излъгала? Какво не съм ви казала?
Вече ви зададох два въпроса.
Добре, ще ви отговоря. Що се отнася до Мюнхен, вие наистина познахте. В тоя град има един човек, когото не желаех да срещна. Нито него, нито близките му. Един човек, който на времето постъпи некрасиво с мен, след това с късна дата се сети да ме гони. Обаче това е съвсем лична работа и не разбирам защо е трябва да я споделям с вас. Що се отнася до Зодиак, тук направо грешите. Не съм имала към тая фирма никакви специални интереси освен това, че можеше да ми осигури постоянно място и от време пътуване за сметка на фирмата.
Начинът, по който е отговорила на двата въпроса може да бъде приложен, разбира се, и към всички следващи. Затова решавам, че спазването на правилото пестете ни времето изисква сам да поема инициативата. Запалвам цигара, притварям за минута очи, колкото да събера мислите си и да дам възможност на жената да се пребори със страховете си, после казвам:
Вие сте завършили френска литература преди четири години. Тоя факт бе твърде лесен за установяване. От тия четири години една сте прекарали в курсове по машинопис и половин при Фишер и Ко. Прочее губят ви се две години и половина, които трудно могат да се обяснят с безделие, като се има предвид енергичната ви натура и особено свидетелството ви, че не сте имали близки хора, готови да ви издържат повече.
Тя се опитва да възрази нещо, но аз я спирам:
Чакайте, това е още само началото. Минаваме към втори момент: останали сте без работа и напускате Цюрих, понеже не можете да намерите място. Но една също лека справка с периодичния печат и по-специално с колоната за малки обявления установява, че в Цюрих по същото това време всекидневно са се търсели средно по пет-шест машинописки и секретарки. Трето: пристигате в Женева да гоните късмета си и първото, което научавате от една ваша позната, е новината за вакантното място в Зодиак. Обаче всъщност мястото в Зодиак се беше овакантило само два дни преди нашата среща, което също не бе трудно да се установи по колоната на малките обявления. А вие бяхте пристигнали десет дни преди това и бяхте прекарали тия десет дни със скръстени ръце, макар в споменатите колони всекидневно да са се появявали съобщения за вакантни места в други предприятия.
Едит мълчи и гледа пред себе си, сякаш това, което говоря, не се отнася до нея. Аз, напротив, я фиксирам през цялото време, защото знам от опит, че погледът действува, дори когато е отправен във фланг.
Не искам изобщо да споменавам за лъжата ви относно въображаемата позната, освен ако наричате така мъжа, с когото се срещахте в Женева.
И това ли ви дразни?
Оставете диверсиите. Това не ме дразни в смисъла, който вие имате предвид, обаче ме навежда на определени изводи. Но нека първо да се върнем на въпроса за Зодиак. Вие имате нещастието да изпуснете това жадувано място, но и щастието в същия момент да ви бъде предложено друго, и то равностойно. Вместо да се зарадвате на тоя шанс, вие проявявате необясними колебания, отлагате отговора си за другия ден
Животът не ме е възпитал да вярвам на всеки срещнат
Минутка! И въпреки уговорката да ми се обадите заранта, се обаждате едва следобед
Казах, че ви бях търсила заранта
Но излъгахте. Защото заранта бях отсъствувал от хотела само по време на срещата си в Зодиак, а вие бяхте чули за тая среща предния ден и глупаво би било да ме търсите тъкмо тогава, когато знаете, че няма да ме намерите.
Тя мълчи. Протягам ръка през рамото й. Не, разбира се, за да я прегърна, а за да хвърля угарката през прозореца.
И ето, след повече от ден на необяснима нерешителност вие най-сетне се обаждате, за да манифестирате също тъй необясним ентусиазъм, да изразите удоволствие
Може и аз да съм направила своите проверки, както вие сте ги правили.
Разбира се. Но проверките вие сте ги правили не само за да разберете дали съм собственик на Хронос и що за предприятие е Хронос, а и за да установите какви са връзките ми със Зодиак. Въпросите, които ми задавате от време на време, също бият в тази цел. Изобщо, с две думи казано, вашето място при мене има известен интерес, доколкото самият аз съм някаква възможност за достъп до Зодиак.
Запалвам цигара, за да дам възможност на жената да отговори, обаче тя предпочита да мълчи и да гледа пред себе си. Може би не трябва да бързам. Може би тъкмо в тоя момент Едит обмисля поредната си лъжа и щом я намисли, услужливо ще я предложи на вниманието ми.
В обвиненията ви освен голяма доза мнителност има и някои верни неща признава най-после тя. Ключът на всичките ми постъпки е интересът към Зодиак, вие сам сте разбрали това. Всъщност не толкова към Зодиак като фирма, колкото към един определен човек от тая фирма. Но това е една съвсем лична история.
Слушайте, Едит: вие сте страшно затънала в тия лични истории. Една в Мюнхен, втора в Зодиак Само че аз нямам никакво намерение да затъвам повече в лъжите ви. Тъкмо вашите постъпки свидетелствуват, че в случая няма никаква лична история. Вие действувате по чужда диктовка и за да пристъпите към действие, изчаквате чужди инструкции. Вашето колебание пред мястото, което ви предложих, ви беше необходимо, за да спечелите време да докладвате и да получите допълнително нареждане. Вашите срещи с приятелката в мъжки образ бяха извикани от същата необходимост. Не искам да ви насилвам да казвате нищо повече от това, което смятате, че може да ми доверите, но и не желая да ми досаждате с глупави лъжи. Казах ви: утре ще си уредим сметките и ще се сбогуваме.
Но аз не искам да се разделяме, вие сте ми нужен извиква полугласно Едит, като спонтанно се обръща към мене.
Вие също сте ми нужна, обаче се въздържам промърморвам аз.
Защото при спонтанното обръщане лицето на жената се е озовало на педя от мене. Едит диша развълнувано, макар че гърдите й нямат нужда от дълбоко дишане, за да се видят размерите им.
Бих искала да ви кажа всичко, но не мога прошепва секретарката, като ме хваща за ръката.
Защо? Вие доста добре се изразявате.
Защото именно не се касае до лична история както сам сте го разбрали защото тайната не е само моя тайна изобщо не е моя тайна
Добре, не ви насилвам. Обаче съгласете се, че не е възможно да бъда свързан с човек, който има тайни намерения в една област, от която аз си вадя хляба.
Едит стисва в някакъв несъзнателен порив ръката ми и казва умолително:
Обещайте ми поне да бъдете дискретен Обещайте ми, че ще мълчите.
За това няма защо да се боите. Стига, разбира се, интересите ви да не са против моите собствени.
Морис казва жената с развълнуван глас, като съвсем ненадейно ме назовава по име. Аз съм шпионка
А, шпионка промърморвам. Само това ми липсваше.
Тя стиска ръката ми и ме гледа с разтревожени очи, сякаш сама е ужасена от признанието, което е направила.
И на кое разузнаване служиш?
На никое На Фишер и Ко
Че какъв е тогава твоят шпионаж?
Търговски.
И такъв ли има?
Зодиак твърде много засяга интересите на Фишер и Ко в някои области. Освен това в Зодиак се разработват някакви проекти с по-далечна дата за поглъщане на известни предприятия и създаване нещо като монопол. От Фишер и Ко искат да знаят подробности за проектите и изобщо да имат информация за всичко, което става в Зодиак.
Тя излага тия сведения с автоматичен глас и с израз на самоубиец.
Но аз не трябваше да казвам на никого тези неща, на никого, разбираш ли?
Все едно че си ги казала на никого. Една стара приятелка така ме наричаше господин Никой помислям аз, обаче произнасям само:
Ясно. И успокой се. Не съм от приказливите. И твоята секретна мисия не ме засяга. При едно-единствено условие: да не вършиш глупости, в резултат на които да объркаш и моята работа.
Ние неусетно сме минали на ти, и другояче не би могло да бъде при един интимен разговор, изпълнен с шпионски признания.
Няма да правя нищо без твое знание обещава Едит. За всичко ще искам съгласието ти. Така добре ли е?
Добре е. Но за да бъде още по-добре, трябва да доведа докрай едва започналия процес на успокояването. Това ме принуждава да се преместя малко вдясно и да прегърна през кръста Едит. Тая разкошна жена има изумително тънък кръст.
О, Морис, да знаеш само как те мразех преди малко.
Въздържам се да отвърна на признанието с признание, понеже едрият й бюст е притиснал гърдите ми и ми взема дъха. И после, приказките са излишни. Едит е в ръцете ми в прекия и преносен смисъл на думата.


ПЕТА ГЛАВА

Длъжностите в Зодиак, изглежда, се раздават в зависимост от килограмите живо тегло. Директорът в Женева беше просто дебел. Главният търговски директор в Амстердам е направо огромен. Това е един исполин с оскъдна рижа коса, добродушно червено лице и обемист бирен корем. Името му, което бях научил още от Бауер, е доста трудно за изплюване Ван Вермескеркен.
Великанът се е отпуснал лениво в креслото си зад двуметровото дъбово бюро. Червенината на лицето и косите му е такава, че директорът изглежда като нажежен и аз очаквам всеки момент някъде от темето му да лумне пламък.
Много интересно избоботва с добродушен бас Ван Вермескеркен, когато приключвам изложението си. Много, много интересно.
Той поглежда доволното ми лице и все тъй добродушно добавя:
Обаче вашият вариант е съвсем неприемлив за нас.
Исполинът натиска звънеца върху бюрото и поръчва на появилата се тутакси секретарка:
Донесете ни нещо за пиене, ако обичате.
Щом ще има нещо за пиене, работата още не е загубена решавам аз и вадя от джеба си цигарите.
Моля! сеща се в тоя момент Вал Вермескеркен и с леко пъшкане ми подава внушителна кутия пури.
Взимам една пура и докато я освободя от амбалажа и прережа края с клещите, секретарката вече е поставила върху масичката в ъгъла разхладителното. Както и следва да се очаква, то се оказва бира. Исполинът ме поканва с ленив жест, ние се отправяме към масичката и се настаняваме в тежките удобни кресла. Ван Вермескеркен с обигран жест отпушва две бутилки Тюборг и напълва регалите. После все тъй обиграно надига своя, изпразва го до дъно, примлясква и с въздишка се отпуска в креслото си.
Интересно, но неприемливо резюмира той вече изразеното си становище. Ще попитате: защо? Защото, драги господине, за да приемем вашата оферта, ние трябва да скъсаме връзките си с някои солидни швейцарски фирми, с които работим от дълго време. Не знам как сте предизвикали това, обаче вашето предприятие е подложено на пълен бойкот.
Тия бойкоти траят три дни отвръщам, пренебрежително. Достатъчно е една крупна фирма като Зодиак да сключи сделка с нас и бойкотът отива по дяволите.
Вашето мнение за Зодиак ме ласкае избоботва директорът. Боя се само, че вие малко ни надценявате. И заедно с това подценявате противника си. Исполинът изговаря френските думи с английски акцент, което за един холандец не е чак толкова лошо. Той замълчава, поглежда към още неотворените бутилки, но се въздържа. И по-малко течности му е казал навярно домашният лекар при последната си визита. Ван Вермескеркен обаче в тоя момент е тъй застрашително червен, че аз бих му препоръчал повече течности, ако не иска от главата му внезапно да лумне пламък.
Ако дадох един, общо взето, положителен отговор на нашия Бауер, аз имах предвид друг вариант подхваща отново директорът. Ние можем да бъдем купувачи. Но не на отделни партиди, а на цялото предприятие.
Вие ми предлагате да продам Хронос? запитвам, като едва не скачам от креслото си.
Именно кима спокойно рижият великан. И смятаме, че нашето предложение много ще ви зарадва!
Да ме зарадва? Вие ми предлагате самоубийство и отгоре на това искате да се радвам?
Спокойно, спокойно вдига ръка директорът. В нашето предложение няма нищо тъй ужасно, както на вас ви се струва
Вдигнатата ръка увисва за миг във въздуха, после се спуска и уж несъзнателно улавя една от пълните бутилки. Малко по-късно капачката с мек шум отхвръква на килима. Ако човек за всичко започне да слуша лекарите
Ние ви предлагаме не самоубийство, а спасение обяснява исполинът, след като и вторият регал е изпит на един дъх. Самоубийството вие сам сте си го осигурили. Имаме сведения, че бойкотът ще продължи точно до момента на вашия фалит
И той започва да ми излага всички ония аргументи, които са ми напълно известни, понеже немного отдавна самият аз притисках с тях нещастния основател на Хронос. При това очевидно хората на Зодиак вече са направили проверките си, защото директорът разполага с пълни данни за предприятието ми.
Вие имате един-единствен изход: да продадете. И един голям шанс: да продадете не на някой изнудвач, а на почтени, бих казал дори, щедри купувачи като нас.
През цялото време аз се държа в рамките на естественото за подобни случаи съкрушено състояние на духа, като дори забравям да изконсумирам налятата ми от исполина втора бира, макар че, между нас казано, жаждата не е патент само на Ван Вермескеркен. После, след като директорът привършва аргументите на шантажа си, вземам думата, за да обясня с почти покъртителна задушевност, че за мене Хронос не е просто източник на печалби, че това е моята първа и вероятно последна любов, че часовниците са ми в кръвта по наследство и тъй нататък, като в своята задъхана изповед вмъквам доста кражби от съответните тиради на същата тема, произнесени на времето от Клод Ришар.
Чудесно заключава директорът, когато млъквам. Това прави сделката още по-изгодна за двете страни. Защото, ако тая сделка се реализира, ние ще открием цял отдел за производство и търговия на часовници и ще имаме нужда от шеф на отдела.
А моят директор? А секретарката ми? Всички тия хора, които са грижливо подбирани, за да се създаде един качествен трудоспособен организъм?
Но слушайте избоботва Ван Вермескеркен. Ние нямаме никакъв интерес да разнебитваме тоя организъм. Напротив, тепърва ще го разширим, за да създадем могъщо конкурентоспособно предприятие. Вашите хора няма дори да усетят промяната. Също както и вие освен дето от плещите ви ще се смъкнат маса грижи.
При тия думи ръката му за по-голяма убедителност прави решителен жест и сграбчва последната пълна бутилка.
Продължавам още малко да се мятам в бурята на дълбоките душевни колебания, без да прехвърлям мярката. После само за информация попитвам за цената. Тоя въпрос предизвиква насрещния въпрос на исполина:
Колко заплатихте вие сам на предишния собственик?
Ще ви кажа, макар че това е тайна, която засяга единствено мене и Ришар.
И посочвам точната цифра.
Хората на Зодиак без друго вече сами са се добрали до тая цифра, нещо, което тутакси проличава от доволния поглед на исполина.
Чудесно кима той. Следователно такава би трябвало да бъде и нашата цена, за да не се почувствувате ощетен.
Но вие извиквам пламнал от възмущение.
Директорът отново вдига пълната си ръка:
Чакайте! Казах, че така би трябвало да бъде, а не, че така ще бъде. Вие сте успели да купите наистина твърде евтино Хронос и ние ще проявим към вас по-голяма отстъпчивост от тая, която сам сте проявили към предишния собственик. Ще получите пет на сто повече върху общата сума на сделката.
Кажете десет на сто отвръщам, за да ми дадете сериозен подтик за размисъл.
Ван Вермескеркен се засмива полугласно със смях, напомнящ звука на гаргата.
Не се отдавайте на мечти, господин Ролан. Вие сте делови човек. Пет на сто, това е нашето окончателно условие. И, позволете да забележа, то е твърде приемливо, като се има предвид размерът на сумата.
Аз, разбира се, настоявам на своите десет на сто, след това слизам на осем, но акулата с добродушна муцуна не мисли да отстъпва.
Пет на сто повтаря той чак додето идва моментът на раздялата. И не бавете много отговора си. Ние рядко се решаваме на подобни сделки, обаче решим ли се, не обичаме да протакаме.
Навън вали. В тоя град често вали и най-вече тогава, когато си излязъл без чадър. Главната дирекция на Зодиак се намира на тиха улица, недалече от центъра. Улицата е всъщност кей край нея минава тих дълбок канал, чиято тъмна повърхност в момента е раздвижена от капките на дъжда. Изобщо върви ми на вода. По-рано Венеция, после Женева, сега Амстердам.
Загръщам се в шлифера си и тръгвам по кея зает с мислите си. Пет или осем на сто туй е последният въпрос, който ме занимава. Печалбата не е лошо нещо, но аз не съм кадър на Външна търговия и задачата ми не е да реализирам печалби. Безпокои ме това, което тъкмо трябва да ме радва: операцията се развива прекалено лесно, сделката може да се сключи тутакси, щом само пожелая. Разбира се, за Зодиак е изгодно да си присвои предприятие като Хронос. Но готовността на директора да приеме и мене като зестра ме изпълва с недоумение. Тази готовност би била естествена за една редовна фирма, която мисли само за търговските си интереси, обаче е трудно обяснимо в случай, че фирмата е зашифрована шпионска централа. Излиза, че хипотезата ми Зодиак плюс ЦРУ е доста прибързана. Може би в Зодиак само работи някой от ЦРУ. Така или иначе, длъжен съм при всички случаи да почна оттам, отдето почвам. Друг път няма.
Намирам Едит в кафенето на Рембранд плейн, дето съм я оставил. На масата до празната кафена чаша има няколко киносписания, навярно също изконсумирани, ако се съди по скучаещото лице на жената. Тя ме поглежда изпитателно, за да разбере резултата, но понеже нищо не разбира, запитва нетърпеливо:
Всичко добре ли мина?
Зависи от коя страна ще го преценяваш отвръщам уклончиво. За мене не беше особено добре, обаче за тебе вероятно ще е отлично.
Изразът на нетърпение става по-отчетлив.
Сведенията на шефовете ти се оправдават казвам, като паля цигара. Зодиак наистина е на път да погълне някои предприятия. И първото по списък навярно ще бъде Хронос.

* * *

Два дни по-късно срок нито много дълъг, нито прекалено къс отново бивам въведен при червения исполин, за да му известя, че приемам условията.
Отлично кима доволно директорът. Така и предполагах. Вие още от самото начало ми направихте впечатление на разумен и делови човек. Ще изпълним формалностите без протакане. Междувременно не е зле да се представите на нашия председател, господин Еванс. Аз вече съм му говорил за вас.
Секретарката на Ван Вермескеркен ме повежда из дълъг тих коридор с множество врати, додето се озоваваме в малка приемна и там ме предава в ръцете на втора секретарка, пазеща входа на светилището, обитавано от самия председател. Тя ме поканва да седна и услужливо ми предлага сутрешните вестници. Успял съм вече доста подробно да разгледам пресата, както и жената, хубавичка и с приветливо лице, когато телефонът най-сетне иззвънява и секретарката след няколко едносложни думи в слушалката ми посочва входа на светилището.
Първият бегъл поглед в кабинета, дето се озовавам, ме изпълва с подозрението, че додето съм чакал навън, председателят също е чел вестници. Те са пръснати в безредна купчина върху бюрото му. Господин Еванс все пак счита за нужно да стане от стола си и да ме посрещне, подавайки ми снизходително и отпуснато дългата си ръка.
Председателите на големите фирми са като английските крале царуват, обаче не управляват. Затова бях очаквал да видя някоя музейна развалина, една от ония издънки на знатни фамилии, които вместо богатство са наследили само името, годно да им осигури парадна длъжност с добра заплата. Но човекът, който ме посреща, макар и надхвърлил петдесетте, изглежда в разцвета на силите си. Еванс е слаб и много висок, с оная леко приведена стойка, характерна за високите хора, които сякаш се движат в постоянен страх да не си чукнат някъде главата.
Говоря твърде зле френски отвръща той на приветствената ми фраза. Макар че го разбирам.
Аз съм почти на същото положение с английския признавам.
Така че разговорът минава на два езика. Това не се оказва трудно, тъй като разговор всъщност не се завързва. С изключение на няколко къси реплики времето е посветено на два монолога. Моят за възможностите, разкриващи се пред проектирания нов отдел, като се имат предвид безценните качества на часовниците Хронос. И неговият за характера на Зодиак, за малките колелца на отделните сектори, които образуват заедно една голяма машина, за предимствата на тая машина, която слабо се влияе от епизодичните кризи в отделен сектор, и тъй нататък, и тъй нататък. Имам впечатление, че повтаря нещо, научено наизуст за подобни случаи, но не се засягам, защото моят собствен монолог едва ли звучи по-оригинално.
Еванс говори без оживление и без да проявява особен интерес към реакциите ми, сякаш дава да се разбере, че изпълнява скучен и неизбежен ритуал. Красивото му мъжествено лице с израз на волево упорство напомня физиономията на един прочут холивудски киноартист, който тъкмо с тая физиономия бе натрупал милионите си. Само че артистът имаше сърдечен поглед, който в сюблимните моменти можеше да става дори и нежен. А сивите студени очи на Еванс са с тежък неподвижен израз, израз на отсъствие, сякаш додето ви гледа, човекът мисли за друго или по-скоро сякаш зад тия човешки очи няма човек.
Наблюдавам събеседника си без видимо любопитство и също без видимо любопитство разглеждам обстановката. Огромният кабинет напомня по-скоро морски музей, отколкото делова кантора. Модели на старинни кораби, поставени под стъклени похлупаци, мореплавателни карти, колело на параходно кормило, компаси и барометри, без да се смятат раковините от всички видове и големини. В дъното се намират две врати. Едната е леко открехната, колкото да се види, че зад нея няма нищо повече от умивалник. Прозорците на кабинета, светещи от чистота, гледат към високите дървеса над кея.
Да имате някакви специални желания? запитва Еванс, след като привършва монолога си и помълчава.
Това означава не мислиш ли да си ходиш? но аз решавам да се възползувам от случая:
Бих желал да запазя досегашната си секретарка.
Толкова ли е хубава? вдига вежди Еванс.
И това е едничката проява на интерес и единствената шега, ако тази изтъркана фраза може да мине за шега.
Въпрос на вкус. Тя е обаче отличен работник, свикнал съм с нея и
Добре, добре кима Еванс. Обадете се от мое име на Уорнър да уреди назначението й. Изобщо трябва да наминете към Уорнър и за своето назначение.
И той става, за да ме накара най-после да разбера, че при един председател не може да се седи до безкрайност.
Тия хора ме прехвърлят един на друг като футболна топка Ван Вермескеркен на Еванс, Еванс на Уорнър. Наминете към Уорнър това звучи невинно като: Запалете една цигара. Обаче случаят се оказва по-друг.
Директорът на персонала Адам Уорнър е човек на моята възраст и вероятно не по-доверчив от мене. Равностойният противник винаги бързо се усеща, защото тутакси забелязваш някои общи черти на мисъл и действие между себе си и другия. Уорнър е в безупречен, небиещ на очи сив костюм. Лицето му също е сиво, неизразително, лишено от отличителни белези. Това би могло да се каже и за очите, тоя прозорец на душата, ако не е тяхната крайна подвижност и дълбоко спотаена подозрителност.
Той ме поканва да седна до бюрото и изважда от чекмеджето някакви формуляри, които впрочем дори не поглежда. Стаята му е малка, бих казал, мизерна в сравнение с импозантните кабинети на директора и на председателя.
Го&#