| Николай Райнов
| Цар на мрака


И когато седмината Синове на Пламъка протръбиха началото на света, роди Саваот Своя Син и го нарече _Авенир_, което значи _Баща на Светлината_. Лицето му бе пурпурно, като зора, и очите му бяха пламъци, подобни по блясък на златен сплав. Нямаше дух с по-хубав и по-мощен облик от неговия. И по бодрост, младина и сила с Авенира не можеше да се сравни никой. Той беше огненият живец на света и в него тупкаше сърцето на вселената. Защото беше Син на Всевишния.
И даде му Елохим Седемте Небеса и всичко невидимо. И тогава се замисли Авенир, отвори уста, па каза:
Широки са небесата. Силен е Бог. А моето сърце е празно. Къде да намеря слово, което с мълния да разпали духа и да му даде път към онова, що няма край?
Умисли се Авенир.
Тъжен беше.
И тъга легна по цялата вселена.


А когато минаха седем деня, стана вечерта по залез Авенир, та отиде при Синовете на Пламъка.
И видя ги отдалеч Авенир потънали в светлина. А сенките им се губеха седем дълги сенки с теменужен блясък на аметист.
И рече Авенир:
Широко е небето и тайни са пътищата на Адонай. Като адамант е здрава мъдростта Му. Ала празно е моето сърце и нямат небесата място за мене. О вие, Водачи на седемте пълка, елате с мене! И нека Ново Небе съградим Земя да съзидаме и път нека дадем на това, що няма край!
Нощ покри тогава лицата на Синовете и слова на мятеж съзряха в словата на Сина Божи. И рече Иехудиил:
Тъмни са речите ти тъмна е твоята мъдрост. Проклет онзи, който туря пръст на жерлото! Мощен е Иехова. Неговата мисъл е чиста като сълза, но гневът Му отравя като сок на бучиниш. Кървав ужас е Неговата ярост и клетвата Му е слънчев бич. Ние не сме с тебе!
И отдалечиха се седмината Синове на Пламъка: лицата им бели и замислени, а главите им наведени.
И разпали се мъст ужасна в душата на Авенира тогава, та прокле с горчиви думи Синовете на Пламъка. И станаха думите му скорпион, а мислите му пепелянки.
И докосна се после с гневна ръка до седемте сенки Авенир до сенките на Синовете се докосна той и сенките приеха вид на люде. Те бяха снажни и силни, а ръцете им с мишци на исполини.
И повика Авенир първия от Владиците на Гръма. Името му бе _Авадон_, което значи _Ангел на Бездната_. Косата му бе от пламъци, а лицето му гиздаво, като лице на жена. Очите му бяха тъмни като пропаст и пареха.
Като видя гневен Авенира, запита го ангелът кой го е наскърбил.
И каза Авенир Авадону:
Авадоне, Царю на Бездната и Властителю на Гръма! През себе си трябва да мине живият и да не плаче по мъртъвци. Ето тези сенки, те са наши слуги. Просторни бяха небесата за Седмината Синове на Пламъка, за Владиците на Гръма и за Вождовете на Божия Меч. Тесни са те за Авенира и няма място за мене тук. Да съградим Ново Небе, Земя да съзидаме и да въплътим създания там! За творчество жадува Бащата на Светлината и за път, по който няма умора, за бездни, издън които не проглежда изход. Авадоне, ела с мене ти и твоите пълкове!
И поведе Авадон шестимата Владици на Гръма и пълковете на Мълнията с тях.
И страх налетя върху вселената леден страх.
И трая седем луни.


А когато се завърши седмата луна, стигна до Саваота гласът на небесния смут и закле се Бог в името Си, че ще накаже Своя Син.
И клетви горчиви промълви тогава.
Авенир стана мрачен като здрач, лицето му тъмно, а сърцето му закоравя. Прокоба Божия надвисна над света и Авенир биде наречен _Сатанаил_, което значи _Враг на Силния_.
Тогава създаде Сатанаил Небето с неговата звездна плащаница, тайнствените писмена на Зодиака и седемте седалища на Слънцето. И създаде още Земята с живота, кипящ, в растенията мътното алое с неговата миризма и огрения храст с неговото великолепие.
И насади Едема с неговите чарове. И река направи да тече низ Едема: река, която протича в четири потока.
Името на първия поток бе _Фисон_. Той минаваше през страната на _Двата Стълпа_ и вълните му бяха зелени със злата и отражения.
А името на втория поток бе _Гехен_. Той поеше страната _Етопис_, което значи _Огнена Змия_. И неговите води пречистваха всичко и топяха металите като пламък.
Третият поток бе _Хидекил_, което значи _Двоен Език_. А той оросяваше страната _Асурхай_ и вълните му бяха бавни, мълчаливи и тъжни. Във водата му се смесваха черни и бели талази, а по средата се къдреше размътен гребен.
Четвъртият поток се казваше _Фиурах_, което значи _Глас от Небето_. Водите му бяха като разтопена сяра и даваха змиевидни блясъци по вълните В този поток се чуваха странни гласове. И в него можеше да се види отразено всичко, що става по Небето, по Земята и в Седемте Бездни.
И погледна Сатанаил делото на ръката си.
И всичко бе хубаво.
И усмихна се Сатанаил.


И когато привърши създаването на Едема, взе Сатанаил от ръката на Авадона Огън, Вятър, Вода и Пръст, па ги закле със заклинанието на Пръвния Хаос и създаде от тях Човека.
Но Човекът бе недвижим и нямаше дух в него. И напразни бяха усилията на Сатанаиля да съживи Човека. Стоеше Човекът хубав като бронзов истукан, и някак тъжно гледаха очите му. Но погледът му бе празен и не извираше душа от него.
И проводи Сатанаил Авадона да иска от Саваота дух.
Смили се Вишният и даде на Човека небесна душа, но дух не му даде.
Защото върху Земята и Небесата на Сатанаиля духът не можеше да живее.
Но закле се Адонай в седмото от Своите имена, че ще даде дух на Човека, когато мине през Бездната, Земята и Трите Небеса.
Тогава оживя Човекът и даде му Сатанаил име _Адам_, което значи _Роден от Земя_, защото от пръст го бе направил.
А Човекът бе самин и тъжеше.
И видя една сутрин Адам пред себе си Жена, облечена в одежди от слънце и диадема от смарагд на челото й. А върху диадемата пишеше: _Тайна_.
И трепна в буря сърцето на Човека. И той не смогна да каже нищо: очите му бяха слепи от блясъка и, а умът му не можеше да разбере буквите върху нейната диадема. Защото Човекът не познаваше още знаците и не знаеше смисъла на начъртанията.
Тогава Жената пристъпи и каза:
Аз съм Ева. Който не мине през мене, не ще стигне до Бога. Затова моят Творец ме нарече _Майка на Живите_.
И възрадва се Адам, сърцето му се стопли, а на лицето му изгря усмивка.
А един ден, когато бе горещо и Ева пиеше вода от извора, Сатанаил мина през Едема. Наведена над кладенеца, Ева пиеше. Задната пола на дрехата й се бе дигнала, та кракът й се виждаше цял. Сатанаил видя крака й бял, като млечен халкидон
И желание заигра в сърцето му, желанието роди страст, а страстта копнеж. И закопня пръв път по жена Сатанаил.
Когато една сутрин Ева спеше под сянката на голям кедър, Сатанаил първица съзря, че тя е хубава. Защото копнееше по нея, но отбягваше да гледа тялото й. И сега я видя. Устните и се червенееха, а веждите засенчваха с теменужен мрак очите й.
Тя е хубава! рече Сатанаил.
И той я пожела.
А когато Ева се събуди, Сатанаил й подаде съдина със сок от кимион и семена от мандрагори.
И засмя се Жената, като насъне се засмя тя, затвори очи и в шемет изпи напитката. А питието бе топло, благоуханно и възбудително.
И щом го изпи, Ева пламна, очите и станаха влажни, а взорът й се премрежи, като поглед на безумен човек. Тя не можа да сдържи своята плът и пръв път позна, че е жена
И отдаде се тогава на Сатанаиля.
Тя му се отдаде дръзко и без свян както се отдава жена, която е познала много мъже. И когато Сатанаил я остави, тя се още гърчеше в тръпките на своята неутолена страст и още го викаше с поглед и още помнеше бурното безумие на мъжките ръце
А след греха Сатанаил се усети слаб и не можеше да сътвори нищо. Помрачиха се очите му и видя Ева, че той страда.
На лицето му се изписа непознат копнеж, тъга по нещо ново и незнание притисна душата му и не погледна вече той Жената с око на пожелание.
А Ева се мъчеше, че я е отхвърлил Сатанаил. Защото бе силен и погледът му беше слънце, а целувката му пареше като жив въглен.
И роди Ева близнаци от него: момчето нарече _Каин_, което значи _Син на Желание_, а момичето _Каломаин_, което ще рече _Дъщеря на хубост_.
И те бяха хубави.


А когато Сатанаил помрачи душата си, та отвърна лице от Жената, нов копнеж облада сърцето му.
И прати той втори път Авадона при Всевишния с молба да му даде лъч от Върховното Небе, за да го сложи в сърцето си.
И чу го Адонай.
А щом Авадон донесе лъча, Сатанаил отново просия и вложи в сърцето си този лъч. И възкипя отново в него жад за творчество, душата му се развълнува от буря на предчувствие и създаде той Царството на Трите Небеса.
За да се сбъдне това, що в клетва бе казал Всевишният някога:
Истина, истина ти казвам: ще дам дух на Човека, когато мине през Бездните, Земята и Трите Небеса.


А Ева плачеше по любовта на Сатанаиля, но не можа да я възвърне. И съзря я веднъж Адам, когато се къпеше в потока на Едема. Слънцето я миеше с лъчите си, по нейната слага изгряваше свенлива радост, че я гледа мъж, а очите и пиеха светлината на росен ден.
И възпали в душата му пожелание погледът на Жената, която не бе още видял гола.
А Ева умееше да се смее и да прегръща и Адам простря към нея треперливи ръце.
Но скърбеше Ева по ласките на Сатанаиля, та не намери никъде утеха. Защото Сатанаил я гледаше дълбоко и тя виждаше цялата си душа, отразена в пламъка на неговите очи.
И плачеше Ева и всуе търсеше разтуха при Адама. Но ето, Адам я позна и роди Ева от него син. И нарече го _Евел_, което значи _Ридание_. Защото в ридания го зачена и в ридания го роди.


КРАЙ