Илия Троянов - РЕВОЛЮЦИЯ МЕНТЕ - 1989

 

България – една повтаряща се история

 

На всички жертви на тоталитарния режим, убити в затворите, застреляни по границите, измъчвани до смърт в лагерите, на хората, умрели вследствие на радиоактивните увреждания, загинали при злополука в армията.

 

Нa всички жертви на новото демократично време, на умрелите от студ в домовете си, на издъхналите от недостиг на лекарства и лекарска грижа, на самоубилите се в безкрайно отчаяние хора.

 

 

»И спи, и се прозява,  на чужди се надява!«

Пенчо Славейков[1]


 

Преди началото

 

 

В този литературен репортаж за България не става въпрос само за България, а за един от най-бурните и завладяващи епизоди на световната история. Това, което преди години ме накара да напиша тази книга, беше митът за революцията от 1989. Той се отнася за света между Берлин и Владивосток, сферата на влияние и власт на една могъща империя. Чрез примера на България исках да разбера какво се е случило през 1989 и в последвалите я години. В изпълнените с ентусиазъм есенни дни на 1989, в които народът развяваше по улиците флагове и знамена, свещи и плакати с убеждението, че е взел хода на историята в ръцете си и няма да го продаде на безценица, бяха създадени нови понятия: пурпурната революция, нежната революция, карамфиловата революция. Французите говорят за rιvolution negociιe, Ралф Дарендорф създаде понятието рефолюция. Казано накратко: революция без революция, или – нека добавим още едно понятие: фиктивна, нагласена революция.

Много хора се чудеха на това отстъпление без бой на всемогъщата тоталитарна система; аз пък бях изненадан, че както протестиращите, така и наблюдателите вярваха, че държавните институции и обществените сили, създали гръбнака на стария режим, ще се сринат и ще оставят само горчив спомен след себе си. Че ще останат само отделни личности, индивиди с ограничена виновност, които ще се подчинят на новите закони, ще се приспособят към новото време. В действителност именно тези сили инсценираха промяната. Естествено, че те не контролираха всички събития по всяко време и трябваше постоянно да се съобразяват с интересите на победителите в Студената война – САЩ, НАТО и ЕС –, но в общи линии някогашната номенклатура, управляващата привилегирована върхушка на "комунистическата" държава, управляваше събитията. Задачата на тази книга е да докаже това.

 


 

Първият кръг

 

Останах без обичайните механизми на защита, онези нагласи, които същевременно предизвикват нещастието. Не ми оставаше нищо друго, освен да изчакам утрото.

В.С. Наипаул

 

 

Това момче ще те закара, каза човекът в нещо като униформа, който трябваше да създава ред между таксиметровите шофьори на летището. Мъжът, когото той посочи, можеше вече два пъти да е станал дядо. Това момче ли? попитах аз. Нали знаеш, така си говорим.

»Момче, дай си куфара, от Мюнхен ли идваш, или от Берлин? Приятелят ми живее в Германия, веднъж му ходих на гос­ти, в Бохум, знаеш ли къде е? Добре се е уредил, шапка му свалям. Какво търсиш всъщност тук? Там си е много по-добре.«

За да променя посоката на познатата тирада, запитвам, какво се е променило тук през последно време.

»Променило? Ще ти кажа какво се е променило. По-лошо стана, много по-лошо. Хората вече не издържат. Ма­со­во се самоубиват. Ей на вчера една пенсионерка. Хвърлила се от седемнайсетия етаж. Във вестника пише, че била депре­сирана. През последната година петнадесет хиляди си теглиха куршума, от къде изведнъж толкова много депресии? Просто не е издържала жената, това е истината, разбираш ли? До гуша ни дойде. Разпродадоха ни на парче. Този народ няма никаква смелост, свършено е с него, смазаха го. Който има акъл, си оби­ра крушите. Ще останем само ние старите да си говорим за ико­но­миката. Какво е това икономика? Всеки говори, като че ли знае. Старата песен на нов глас. Кога я измислиха тази песен: Днеска съм с тия, а утре, като не ми изнася, с ония.«

Първата агломерация от панелни блокове по пътя към центъра се казва Дружба, приятелство, но не в някакъв идеален смисъл, а в смисъл на някогашно задължение към Съветския съюз, като приятелство между колония и имперска сила. Зад Дружба се открояват жилищните кули на различните комплекси Младост на фона на мрачната Витоша, високата над две хиляди метра “домашна” планина на София. Казва се, че от известна възраст човек носи отговорност за външността си. Защо това да не важи и за градовете, особено когато са сло­жили вече две хилядолетия на гърба си. A от някогашната естествена красота на София почти нищо не е останало …

»На България ѝ трябва силна ръка, умен диктатор, някой като Франко. Той оправи икономиката и хората заживяха добре. Това е най-важното. Премахна комунистите и корупцията – това е за мен умен диктатор. Или Пиночет, какъв ред само въведе в Чили, видя ли, момче, как разчисти той в Чили.«

»Как е разчистил?« успявам да попитам, докато той прекъсва монолога си, за да изясни сексуалните практики между един пешеходец и майка му. Завиваме по булеварда, който някога беше посветен на Ленин и води към улица, носеща името на друг руснак, Цар Александър II, освободил българите от османската империя.

»Разстрелял е всичките им комунисти, точно това, което и тук трябва да стане. До стената и крррррррр пат пат пат. Тук тия престъпници все още крадат като луди. Дори хляба ни крадат. По телевизията имаше интервю с един работник, който каза: Тогава, когато го експортирахме в Югославия, шапката ми падна в житото. И сега, като разтоварвахме вносното жито си намерих шапката! Така стоят нещата при нас. А ченгетата са станали тол­кова нахални, че лапат повече от колата. Ако работиш много, може да издаяниш като таксиметров шофьор. Трябва обаче да работиш на 12-часови смени. Понякога карам и четиринайсет часа. Добре ми е в колата. Имам си музиката. Какво да правя в къщи? Жена ми по цял ден седи в къщи, с майка си и комшийката, какво си мислиш, че правят? Гледат заседанията на парламента. По-рано такива работи не се пре­да­ваха. Можеше какво ли не да си представяш, как си провеждат заседанията. Сега можеш да ги гледаш глупаците, единият рошав като уличник, другият с престъпническа мутра като от някой филм. А за какво само спорят, не може да се търпи. Само идиоти. Дали един единствен от тях има акъл да направи нещо? А жена ми по цял ден ги гледа. По-рано нямаше време за такива глупости, по-рано работеше.«

След малко човекът ме закарва в едно от сателитните градчета, които заобикалят центъра на София. И аз се издигам на дванадесетия етаж при хората, които за няколко месеца ми предоставят своя дом.

 

Когато вечерта повечето прозорци светват, предградието заприличва на Лос Анжелис – море от светлини под прозореца на дванадесетия етаж. С настъпването на деня илюзията се изпарява и остава само един натюрморт на урбанна грозота. Наредени блок до блок. Между панелките няма живот, няма градинки. Kойто излезе, не излиза да се разходи. Само няколко деца тичат насам-натам. Строителните отпадъци от времето преди нанасянето преди две десетилетия си стоят, а между тях се про­мъкват отъпкани пътечки. Пред блока две ули­ч­ни лампи са се привели като мачта на потъващ кораб. По външните стени и на входовете разкривени графити са запечатали вик или стон – на страдание, с House of Pain във входа, и на безнадеждност, с Faith No More[2] в асансьора.

По-рано една пенсионерка се грижела за чистотата на входа за месечна заплата, която – разпределена върху седемдесетте семейства възлизала на цената на един автобусен билет. След дългогодишна предана дейност пенсионерката помолила за повишаване на заплатата, нещо, което с оглед на инфлацията било напълно оправдано. Домсъветът се събрал и отхвърлил предложението. От тогава входът тъне в мръсотия и кучешки лайна. Живеещите минават всеки ден покрай счупените про­зор­ци, разбитите пощенски кутии, изтръгнатите кабели и одрасканите асансьорни врати. Някои може би се дразнят, но никой не сменя изгорялата крушка.

На хоризонта (който се вижда от прозореца на дванадесетия етаж) се виждат фабричните комини; четири елегантни и две издути кули пафкат денонощно облачета към небето, съпро­во­дени през лятото с притъпено главоболие, а през зимата с оловна мъгла, независимо какво бълват – дали серен двуокис, овъглени надежди или гаден? присмех над жителите на пред­гра­дието.

Сега, през зимата блоковете изглеждат безлюдни, по балконите са изникнали сателитни антени като огромни бели гъби след топлия дъжд на новото време. Като огромни, обър­нати към Запада уши. Децата изучават танцовите стъпки на някакъв гений-звезда по благоволение на MTV, а по-възрастните всеки следобед научават, че в Мексико и богатите плачат. Разговорите се подплатяват от Eurosport или Нова телевизия. Ако въобще се разговаря. Отделният човек се е затворил в себе си, през няколкото часа лично време се е изолирал от мръсотията и измамата отвъд стените на дома си. Оттеглил се е в теснотията на жилището си, поддържа го чисто, подредено, все още бърше прах от дрънкулките по бюфета. Гостоприемството, прословутото старо госто­приемство е станало жертва на беднотията. Хората рядко се канят на гости, една вечеря или напиване в приятелски кръг надхвърля възможностите на всички пенсии и на повечето заплати.

 

Автобусът тръгва, клати се, удря спирачки и се тресе, като че ли е натоварен с картофи. Ако хората в препълнения автобус бяха картофи, никой нямаше да ги купи. Те понасят всичко, неза­ви­симо колко дълбоки са локвите, в които трябва да стъпват по улиците на столицата. Не се усмихват, рядко се чува смях, който по-скоро звучи като кашлица на пушач. Всеки е сам със себе си, брониран със собствени грижи и неволи сред блъсканицата.

По стъпалата на автобуса стара жена с мъка се качва с три чанти с по шест шишета по литър и половина пълни с вода. Автобусът е пълен, но никой не ѝ помага. Жената се задъхва, обляга се на една от дръжките в автобуса и овесва глава. Повечето места са заети от младежи. Възрастен мъж става и предлага мястото си на жената.

»Как можете да носите тези тежки неща във вашето състояние?«

Старата жена е облечена със стари дрехи, но те не са нито скъсани, нито мръсни.

»Какво да правя? Спряха водата. Толкова цигани има в блока, никога не си плащат водата. Трябва да нося вода от градската баня. За всичко – за пиене, за готвене, за миене.«

»Няма ли кой да Ви помогне? Тази работа не е за Вас.«

»Всичко трябва да нося на десетия етаж. А понякога и асансьорът не работи. Да помогне, … кой да ти помогне? Къде сте видели някой да помага? С моето сърце. Дават ми петдесет лева за лекарствата, а те струват хиляда. На това му викат помощ.«

След няколко спирки старата жена с мъка слиза и се заклатушква надолу по студената улица.

Центърът на града е като уж излекуван болен. Сякаш някакъв лечител-измамник е отворил медицинското си куфарче с реклами, с надписи и маркови емблеми и ги е накачил по старите неподдържани фасади. Някои сгради са така облепени, че зад тях се скрива разрухата. Вместо старите лозунги като »Мир – Труд – Социализъм« по таблата висят фотоси от модни ревюта с непостижими западни колекции. Ако споменът можеше някакси да оживее, то сияещите млади жени и мъже от рекламата на Boss биха могли тържествено да обещават: »Ще изпълним петилетката за четири години!«

Между историческата църква Света Неделя и единствената запазена джамия в града най-голямата реклама ни кани в “Страната на Марлборо” – във визията на един известен карикатурист масите се спускат към табелата и крещят: Идем! Идем! След 1989 година около милион млади, добре образовани и надарени хора са последвали този призив и са се разпръснали из Канада и Аржентина, Южна Африка и Австралия, Франция и Германия. И все така младите искат да заминат, всеки се спасява поединично.

Студентка по право от Нов български университет споделя с мен мечтата си за стипендия в чужбина, по възможност по банково дело или финанси. Където и да е, казва тя, все ще се оправя.

Моряк се обажда на приятеля си в София: в Бургас съм, братле, пак заминавам, да, да, стария кокал, ще ловим край Латинска Америка, ще опитам да се измъкна на сушата. Пак ще те върнат, казва приятелят му. Трябва да опитам, братле. Не издържам повече тук.

Бивш емигрант, който след четиридесет години гурбет се е завърнал у дома, разгласява предстоящото си заминаване. Като се оправите тука, казва той на приятелите си, ми се обадете – тогава ще се върна.

Две десетгодишни деца от Благоевград – пише във вестника – са заловени от транспортната полиция. От два дни чакат на централна гара, скрити между вагоните, за влака за Америка. На въпроса, какво искат да правят в Америка, те отговарят: тука не може да се живее. Ако имаше влакове за Америка, страната можеше да пусне кепенците.

Младежите се опитват да избягат от страната, старците я напускат със смъртта си. Не са необходими статистики, достатъчно е да се отиде на едно погребение – гробищата са пълни с купчини пръст от пресни гробове, като да са нападнати от пълчища къртици.

Как да оцелее пенсионерът? Той трябва да реши, дали да си плати отоплението или да се храни. Ако избере второто, тогава може да си позволи следното меню за деня: половин литър прясно мляко, половин литър кисело мляко и половин хляб. Със стотинките, които му остават, може да си купи малко чубрица, за да си насоли хляба. И може да продължи да развива умението си да прави консерви. От ранна пролет до късна есен се правят консерви, пекат се чушки, варят се компоти от череши, прави се трушия от моркови, краставици и зелени домати. Прибраните в мазето буркани с мармалад и компот помагат да се оцелее през зимата. Бившият президент беше така въодушевен от тази техника на оцеляване, че възторжено обяви: С домашните консерви народът може да преживее дори атомна война. Може да е вярно, обаче мира пенсионерите няма да могат да преживеят.

Срещу Партийния дом в един комплекс със сталинска архитeктура се намира Президентството, в чийто вътрешен двор е оста­ве­но място за една средновековна църква, като затворник в двора на затвор. Под тежките аркади се лутат бездомни кучета. Докато ги гледам и им се чудя, чувам как един пен­сио­нер казва: Жалко, че още не са започнали да ядат министри.

Кучешки времена. Промяната изведе домашното куче на улиците на големите градове. По-рано имаше селски кучета, които изпълняваха определена задача, например да пазят козите. Българите не приемаха животинче върху дивана. С нарастващата криминалност жителите на градовете започнаха да се чувстват несигурни зад тънките си врати. Влязоха в оборот слухове и истории за жестоки нападения, вестниците ежедневно тревожеха читателите си с цяла страница пре­стъп­ле­ния. И колкото по-жестоки ставаха хората, колкото повече атрофираха междучовешките отношения, толкова повече ни­ще­та­та ги водеше към кучето. То се явяваше като спасение за мал­кия човек, утеха за слабия. Не беше чужд и известен сно­би­зъм, подхранван от копнежа по Запада, този телевизионно съ­пре­живян Запад, в който гражданинът се радва не само на кит­на­та си къщичка, на елегантната си кола и блестящото си кухненско обзавеждане, но извежда и кучето си на разходка или то го посреща след работа, подскачайки наоколо. Под­ра­жанието започна с кучето. Тесните жилища се изпълниха с малки и големи кучета, с расови овчарки и всевъзможни по­мия­ри. Станаха модни разговорите за кучета. По книжните лавици  се трупаха наръч­ни­ци за развъждане на кучета и отглеждане на домашни животни, пове­чето на английски език.

През първите години след промяната хората живееха зле, но бяха сигурни, че скоро нещата ще тръгнат на добре. Много се го­во­ре­ше за възход, за низини, през които трябва да се мине, за временна депресия. Никой не предполагаше, че в края на века ще се стигне до най-ниската точка. Изведнъж кучето стана лукс, не беше възможно да му се купува храна, а още по малко да се спазват пред­­писаните ваксинации и посещения при ветеринарния ле­кар. Това надхвърли финансовите възможности на хората, които три пъти оглеждаха всяка ябълка на пазара, преди да я сложат в мрежата. Кучетата масово бяха изгонени от жили­ща­та, бяха изоставени.

Бездомните кучета се обединиха в глутници. С изплезен език трепереха през зимата пред магазините. Ровеха се в боклуците, влизаха в контейнерите и търсеха нещо за ядене. Отпадъци оба­че вече не се хвърляха, кокалите бяха оглозгани. Живот­ни­те виеха понякога по цели нощи. Който имаше лек сън, не мо­же­ше да намери спокойствие. Песовете се самоизяждаха, би­ва­ха убивани, нападаха хора и ги разкъсваха. Можеше да се про­че­те: В шуменските гори живеят 5000 кучета, унищожават ди­ве­ча, нападат в глутници близките села. След смрачаване хо­ра­та не смеят да излязат от къщите си. Броят на бездомните жи­вот­ни в столицата възлизал приблизително на около 100.000, спря­мо 60.000 регистрирани. През 1996 г. болниците отбелязаха 6500 ухапвания от кучета, 1000 деца бяха тежко наранени. Вся­ка сед­мица вестниците разказваха за стари хора, умрели от ухап­ване на куче. Най-хуманистична алтернатива за намаляване на броя на опасните за живота кучета била кастрацията, съоб­ща­­ваха ветеринарните лекари. И препоръчваха това да стане бър­зо, тъй като един потентен мъжкар, пуснат на воля, може да създаде за шест години активен живот до 67.000 кученца. Ка­­страцията обаче струва десет долара, една трета от средната ме­сечна пенсия, а такива суми нито общинските съветници, нито частните лица не могат да си позволят да пилеят за кучета.

 

Някои вечери прекарвам с познати и приятели в кухнята. Никой не вижда изход от кризата, никой не очаква някакви по-зна­чи­тел­ни промени в близките години и десетилетия и все пак всич­ки вярват в един спасител. »Световната банка«, промърморва еди­н, »кредити« казва друг, трети възвестява »инвестиции« – та­зи надежда се налага със самочувствието на още неиз­проб­вана алтернатива –, »туризъм«, казва някой тихо, »Евро­пей­ски­ят съюз« добавя друг, »времето«, напомня ни мъжът в ъгъла мъдро и с тъга… Надежди като стара дъвка, без вкус. А ако из­­веднъж се окаже, че няма какво да се дъвче? Всеки случай спа­сението трябва да дойде отгоре (Господ или Цар) или отвън, от влизането в НАТО, от приемането в Европейския съюз. Отдолу, от народа, никой нищо не очаква.

»Абе, нали знаете какъв скапан народ сме ние.«

(Когато попитах германисти в България, как най-добре ще се преведе на немски скапан народ, на тях им хрумна само един превод: Scheiίvolk, лайнян народ.)

След което следва продължителна философска дискусия за народа – всичко в съвременна България си има своята фило­со­фия; самохвалството в академично одеяние е сякаш карнавалният костюм, с който се смята, че достъпът до европейския карнавал е осигурен – и се говори все едно и също:

»Ние българите, сме много способни, но обстоятелствата ни пречат да развием способностите си.«

»Кои обстоятелства?«

»Византийците, турците, мафията. През всичките векове, докато нашественици са окупирали България, нашето вино си е оставало първокласно, само че накиселявало, тъй като кръчмарите не се грижели добре за бъчвите и не източвали виното както трябва.«

»Има ли доказателства за това?«

»Естествено. Където и да отиде българинът, си пада на мястото, стъпва си на краката и успява да направи нещо.«

(Например виртуозът на дузпите Стоичков, дизайнерът Кристо или теоретикът на структурната семиотика Тодоров.)

Или: Забравили сме, първо: да работим здраво, второ: да поемаме сами отговорност, трето: да сме честни.

С напредването на вечерта, след многократно пълнене на чашите с ракия, на масата се сервират мечтите на сирачето: защо не са ни колонизирали германците? Да, хубаво беше, когато българите и германците бяха братя по оръжие през Първата и Втората световна война.


 

 

Изтласкването на реалносъществуващата история

 

 

Тук са всички онези стари познати, които по-рано години наред ми пишеха, след това обаче престанаха в момента, когато забелязаха, че чрез кореспонденцията си с мен, внимателно наблюдавания, могат да си навлекат непри­ят­ности. Сега ми съобщават, че все още са живи, че през цялото време са хранили топли чувства към мен и са ми завиждали за щастието, че мога да живея в швейцарския рай, и – както мога да си представя – те никога не са симпатизирали на тези проклети нацисти. Много от тези познати са дългогодишни членове на партията. Сега под­роб­но разказват, че през цялото време с единия крак са били в кон­центрационния лагер, а аз трябва да им отговарям, че приемам само онези противници на Хитлер, които са били с двата крака в онези лагери, а не с единия в лагера, а с другия в партията. Освен това ги има и познатите чистосърдечни прелетни птици, които ми пишат, че тогава, около 1934 г. след тежки вътрешни терзания са влезли в партията, единствено и само за да създадат някаква здравомислеща противотежест на прекалено бесните и брутални елементи. (...) Нито един от тях не пише, че съжалява, че сега вижда нещата по друг начин, че е бил заслепен. И също така никой не пише, че е бил нацист и иска да остане такъв, че не съжалява за нищо и е готов да защитава делото си. Къде се е видяло нацист да защитава делото си, след като то се е провалило? Ах, просто ми се гади.

Херман Хесе, Откъс от отворено писмо до Луизе Ринзер, 1946

 

Вторник сутрин в десет часа те се срещат в едно заведение на площад Славейков. Могат да идват хора, които са лежали в затвори или лагери на стария режим и на няколко месеца могат да донесат по шише ракия. Кръчмарят предоставя на старците дългата маса зад входната врата до прозореца, който гледа към площада, на който букинистите поставят сергиите си, избърсват праха от предсказанията на Нострадамус, оправят блестящата корица на Гришам и изтриват цената на английския езиков курс, за да напишат с молив по-висока. Всеки вторник старците споделят радостта на шише ракия, докато я изпият. Почти нищо не си поръчват; кръчмарят е имал късмет, ако след тръгването им останат три празни кафяни чашки.

»Обичам да пия ракия.«

»Тази сутрин съм решил да не пия нищо.«

»Е, това и аз всяка сутрин решавам.«

Уважението на кръчмаря към старците не стига дотам, че да не ги изгони на обяд, когато дойдат платежоспособните клиенти от канторите и политическите централи от квартала. Всеки вторник точно в дванадесет часа. Тогава старците трябва да отстъпят мястото си на онези, които печелят от миналото.

Днес към тях се присъединява човек, който живее в чужбина, който след ареста е забягнал на Запад. Той може да си позволи да покани на обяд двадесетината мъже, които заедно са прекарали в килиите и бараките на народната власт повече години, отколкото са годините на цялото правителство, взети заедно.

Старците се навеждат над чиниите и сърбат яденето, без да вдигат поглед. Треперещи ръце, сърбащи уста, фъфлещи езици, лига, която незабелязано се свлича по брадата върху палтата, които не са съблекли, въпреки че заведението е отоплено. Ако има герои, то те са се събрали на тая маса, както всеки вторник сутрин, около едно единствено шише ракия.

Първо ме гледат с подозрение, по-млад съм от тях с повече от тридесет години. Постепенно свикват с присъствието ми, раз­върз­ват си езиците и казват по нещо, което да е и за мен.

»Дъщеря ми и досега затваря вратата, преди да каже нещо срещу държавната власт.«

»Много хора не смееха да кажат и на децата си, че са били в лагера.«

»Комшията седи пред къщата си и ни зяпа. През цялото време е доносничил. На мен дължи пенсията си. На всеки 15 дни е писал доноси … кой ни посещава, кога е дошъл и кога си е заминал, дали е пренощувал у нас.«

»Един ден отидох при нотариуса, за да поръчителствам за бивш затворник и срещам една жена, чийто баща беше убит през четирийсет и девета. Получихте ли обезщетението, което ви дължат заради баща ти? ѝ викам. Тя се обръща и ми крещи: Стига си разпространявал такива глупости. Представете си само, тя се срамува. Ние предоставихме на семейството подробни доказателства за съдбата на мъжа. А тя се отрича от баща си.«

Събраните на тази маса дразнят голямото, мълчащо и опортюнистично мнозинство със самото си съществуване; то доказва, че не е било нужно да се раболепничи, то отрича пра­ви­лото, че не можеш да се възпротивиш на Господ. Дългите години, през които тези мъже са били затворени, напомнят на "нормалния" гражданин за безбройните малки компромиси, които той самият е допускал и които би искал да забрави, но тези "деспотични фанатици" му пречат. Затова "репресираните", както официално биват наричани политическите затворници, не се възприемат като герои, не и в общество, което се опитва да се настани удобно в общоприетия консенсус, че миналото е било лошо, но в крайна сметка никой не е виновен за това и че не е съществувала никаква алтернатива. Българската кому­ни­сти­ческа партия и Комунистическата партия на Съветския съюз са били толкова неизбежни като библейска напаст. Времената били такива. Проклетите, жалки, лоши времена. Радвай се, че не си … Такива са обикновените оправдания, но неотстъпчивостта на старците ги опровергава.

»Жалък живот водим. Това е цената за това, че не се предаваме.«

»Част от живота ни имаше смисъл, останалата част беше само борба за оцеляване.«

»Цялата страна беше един концентрационен лагер.«

»Получихме 50.000 лева обезщетение, за три години затвор. Другото не се брои. Семействата на убитите получиха повече, 60.000. Толкова струва едно говедо. Правилно, казах на чиновника, правилно, говедо съм бил. Ако не бях говедо, сега щях да седя на твойто място и да разпределям обезщетения.«

(За сравнение: Жертвите от ГДР получиха от Федералното правителство по 150 евро за всеки месец в затвора, следо­ва­телно за три години общо € 5.400, и през 1996 г. това отговаряше приблизително на 400.000 лева.)

»От нашто село бяха само девет километра до Гърция. Петнайсетгодишни момчета избягаха, застреляха ги на гра­ницата и заровиха труповете им в дупките. Оцелелите бяха заловени и осъдени на десет или двадесет години затвор. Един мъж беше избягал в Гърция и се върна, за да вземе се­мей­ство­то си, и успя втори път да избяга. Тогава гърците го арестували и го разстреляли с военнополеви съд, защото бил комуни­сти­чески шпионин! Веднъж голяма група се опита да избяга, учители с учениците си и много други. Предадоха ги. Държавна сигурност беше оградила с милиционери от другите градове мястото на срещата. Когато решиха, че всички са се събрали, откриха огън с картечници и хвърляха бомби. Ранените бяха доубивани с изстрел в главата. Дванадесет убити имаше, повечето ученици. Тогава започна голям процес срещу зало­вените и срещу други, които нямаха нищо общо, но които бяха обвинени в конспирация. Тежки присъди имаше. А роднините и до днес не знаят, къде са гробовете. Вътрешно министерство все още отказва да даде информация.«

»Този народ не иска да си спомня. Най-доброто, което може да ти се случи в политическия живот, е, да нямаш биография – ние с биографиите само подклаждаме лошата съвест на останалите.«

»Комунизмът ни осакати, трябва да минат още поне петдесет години докато се излекуваме.«

След засъхналата баклава, с която емигрантът почерпва, старците си отиват у дома.

 

Трудно е да се определи със сигурност броят на политически преследваните, без да се разкрият досиетата на Държавна сигурност и на съдилищата и фактът че тези досиета про­дъл­жават да се пазят като държавна тайна, доказва колко основателен е страхът на отговорните от последствията, които биха възникнали от оповестяването на всички тези държавни престъпления. И броят на убитите след 1944 г. също не е точно известен; все още няма сериозни проучвания. Мини­стърът на вътрешните работи Соколов говореше през 1992 г. за 900 жертви, смешно ниска преценка, която вероятно зависи и от това, че същият този министър фигурира в досиетата под условно наименование „Момата“ – като доносник. Според изчисленията на "Съюза на репресираните" истинската цифра възлиза на около 20.000, ако не се смятат всички онези, които са станали жертва на жестокото ежедневие и зверските мъчения в лагерите и затворите. В България вече е признат факт, че комунистите са предизвикали кървава баня, по-брутална и ужасна от всичките "чистки" в останалите сателитни държави на Съветския съюз. Според официалните данни бързо инсталираните от новия режим "народни съдилища" са осъдили в съкратена съдебна процедура над 11.000 души, от които 2500 на смърт, между тях високопоставени представители на стария пронацистки режим, но също и невинни политически противници в момента и »класови врагове«. От юридическа гледна точка На­родният съд въобще не е бил никакъв съд, тъй като както съдиите, така и народните обвинители в повечето случаи са би­ли обикновени селяни, чиято единствена квалификация се състояла в това, че са се обявили за комунисти и не са си имали и понятие от производството на един процес или правата на обвиняемите. Майките и сестрите на жертвите от военния ре­жим излизали в черно по площадите, които често замествали съ­дебните зали и скандирали »убийци« или »смърт«. Създа­ва­ла се атмосфера на политическа демонстрация. Невъзможно било обжалване на присъдата, екзекуцията се извършвала миг­но­вено, труповете се хвърляли в някой дол, заравяли се в гората или били хвърляни за храна на зверовете. Животът на семействата им през следващите 45 години бил превръщан в ад, те нямали право на образование, на жилище и на работа.

Дали с процес или без процес, никой не знае какво е съотношението на невинните и военните престъпници, тъй като никой не е преглеждал систематично досиетата. Изглежда, че никой няма интерес от това. Бившата номенклатура няма, а и демократичната десница също, която изиска отменяне на присъдите en bloc, което ако сравним с Германия би означавало едновременна реабилитация на Херман Гьоринг и на Карл фон Осиецки. Първите, които след 1989 г. бяха реабилитирани по нейно настояване, бяха Богдан Филов, регент и бивш министър-председател, екзекутиран през 1945, както и Александър Цанков, сивият кардинал на няколко преврата и министър председател на 9-тоюнското правителство и на прохитлеристкото правителство от края на Втората световна война, осъден на смърт in absentia (заедно с други нацисти той беше забягнал за Аржентина). Двама от главните виновници за военните престъпления от българска страна.

Задачата, да се създаде мрежа от наказателни лагери, дошла от Москва и впоследствие съдбата на отделни лагери сякаш била направлявана дистанционно, като реакция на международните събития, било то дестабилизацията на социалистическия лагер след Унгарското народно въстание или построяването на Берлинската стена. През 1953 г., годината на смъртта на Сталин, в българските затвори се намирали около 16.000 политически затворници. Тази цифра беше установена от самите затворници, които провели "преброяване на затворниците" със скрити и нелегално внесени листи. Най-го­ля­мата група били земеделците, последвани от леги­онерите и анархистите. Социалдемократите и отцепници комунисти били твърде малко.

Повечето затворници били освободени през 1962 година, по нареждане на Хрушчов. Почти всички останали били амни­сти­рани през септември 1964 по повод двадесетгодишния юбилей от завземането на властта. През следващите 25 години до събитията от 1989 година е царил опозиционен вакуум, партията можела да жъне плодовете от масираното си подтисничество. Един единствен затвор в Стара Загора бил достатъчен за настаняване на политическите затворници. Когато в края на седемдесетте години по време на Студената война човешките права стават тема и се превръщат в инструмент, времето на големите жестокости вече било отминало; арестуваните противници на системата можели да бъдат преброени на пръстите на една ръка. За сплашване на новия тип опозиция, на дисидентите, било достатъчно само заточението в далечни села, където интелектуалците трябвало да търсят някакъв начин да се прехранват. Леля ми например, доцентка по старобългарски език, оцеляла, като преподавала на децата в турското село частни уроци по български език. По-късно предпочитали да екстрадират размирниците, респ. да ги принуждават сами да напуснат страната.

 

Орнитолозите оценяват дунавския остров Персин, наричан просто Белене, като развъдник на рядък вид пеликани, за­страшен от изчезване в Европа. Островът е дълъг 14 км., широк е 4-5 километра и притежава спокойствието на приро­ден парк. Жабите квакат усърдно, птичките пеят безгрижно, а от двете страни на пътя, който прорязва острова по дължина растат върби, достолепно отдалечени една от друга. Тези върби обаче са съхранили тайна, която в никакъв случай не е така безметежна.

 Пролетно време, след като снегът и замръзналата месеци наред земя се разтопят, целият остров се превръща в блато, подхранващо напаст от насекоми. Затова Белене не може да бъде населен от хора. Комарите разпространяват не само малария и други болести, но могат да подлудят човека, особено ако той през нощта е завързан гол за някой стълб, осветен от прожектори и са необходими само секунди, докато усети първите ухапвания и започне да се вие под въжетата, инстинктивно подтикван да се почеше по ухапаните места. За караулите тази гледка предиз­виква смях, и те се скриват в наблюдателниците си, за да се предпазят от комарите, които на рояци се спускат към за­вър­зания затворник, залепят се по кожата му, по ръцете, по вра­та, по бедрата, по корема и с наслада смучат кръвта на тази нео­бик­новена жертва, която не може да се движи и да се защитава.

Някога почти целият остров е бил обрасъл с върби. Денят е горещ и ние бавно караме по черния път. Пресичаме малък брод, след което пътят завива наляво и аз изненадано удрям спи­рач­ки: и от двете страни, докъдето погледът ми стига, вър­бите са отсечени на височина около метър над земята и тези ампутирани дънери създават необичайно усещане за ред.

В колата ми седят трима мъже, които са прекарали част от младостта си тук и които преди около четиридесет години са секли тези върби. Днес всяка една отсечена върба напомня анонимно за някой човек, който е бил измъчван тук. Като заместител за липсващите гробове, тъй като труповете на затворниците били сварявани в казани (костите били изсушавани и стривани на прах) и били използвани за храна на свине и пилета. Угоените пилета били експортирани на Запад, предимно за Италия.

Дълго пътуваме покрай върбовите гробища и задминаваме малки групи предимно възрастни мъже с найлонови торбички или чанти в ръка, които бавно вървят по неравния път към така наречения втори обект.

Мъжете в колата разказват, как е трябвало да ловят жаби и костенурки, тъй като нямали какво да ядат. Удряли с тояги по земята, хиляди жаби подскачали нагоре, и те бързо ги набождали на тоягите.

»Охранихме се«, казва един от бившите концлагеристи (така затворниците сами се наричали), »няколко месеца на диета като в Белене и ние пак ще сме като момчета.«

След няколко минути стигаме до Втория обект.

 Преди обед на площада в градчето Белене беше дошъл президентът. Той набързо приел парада на местното поделение, целунал няколко момичета, които му поднесли цветя и се за­пътил с Иван Неврокопски и охраната си към Дунава. Един­стве­ната моторница, с която разполагали, ги закарала до другия, по-малък остров, Магареца, острова на магаретата. Тук се намират някои от гробовете на затворниците. Точно тук била поставена паметна мра­морна плоча от Съюза на репре­си­раните, която изчезнала след като островът бил даден под аренда на някакъв бизнесмен, който открил заведение за надзирателите. »Те сега там плюскат и правят пиянски оргии«, ми казва Неврокопски, след като е съпроводил президента при полагането на венеца и се връща при нас. »Протестирахме, но дори не ни отговориха. Като попитахме сега, къде е плочата, те само вдигнаха рамене.«

Бивш концлагерист, който стои до нас и ни слуша, се намесва: »Кажи на германските нацисти, че могат да се учат от тукашните престъпници. Трябва да изравнят Дахау, да го дадат на някой гостилничар под аренда, и той ще им сервира Steak ΰ la Juif, еврейски стек.«

Въпреки че присъствието на президента и на главния прокурор на републиката трябва да придаде на мероприятието необходимата легитимност и значимост, полицията се опитва да пречи на възпоминанието. Забраняват на автобусите, които превозват бившите затворници и семействата им от цялата страна, да преминават по моста, под претекст, че той не можел да издържи на такава тежест. Въпреки това година по-рано по същия този мост минаха много повече автобуси. След това искат от всяка преминаваща кола такса от петстотин лева. След дълга разпра с Неврокопски те се споразумяват за сто лева. Стоя до Неврокопски, минавам за негов шофьор, слушам и се опитвам да преглътна факта, че наследниците на бруталните надзиратели, унищожили на този остров хиляди хора, се опитват да печелят от мъката на оцелелите.

»Много от нас бяха доведени тук без съд и присъда и най-напред бяха изправени на разпит пред офицера от ДС. Питаш го, защо съм тук, а той ти казва: "Сам знаеш." – Колко трябва да остана тук? – Това само от теб зависи.«

Концлагеристите в колата се засмиват, защото установяват наличието на общия спомен.

»След това ни разпределяха в едно от четирите трудово-възпитателни общежития (ТВО); петото беше запазено за жените. Всяко от тях се състоеше от трийсет дървени бараки.«

Концлагеристите спели на двуетажни нарове от изплетени от върбови пръчки леси, плътно прилепнали един до друг. През лятото било ужасно задушно, през зимата обаче, при температури до под двадесет градуса и без отопление това било животоспасяваща благодат. Пред бараките се намирал обелиск с надпис »Мир – Труд – Социализъм«. На четирите ъгъла на лагера били поставени наблюдателници. Встрани от тях се намирали карцерите, издълбани в земята дупки, в които затворниците били поставяни за наказание за 14 дни или за месеци. През зимата трудно можело да се оцелее една седмица в тези дупки. Някои затворници били занасяни от карцера директно при доктора, който им ампутирал краката. В края на петдесетте години бараките били съборени и на тяхно място лагеристите построили две солидни сгради, които и днес все още стоят. Това е Вторият обект, на който в днешния неделен ден се събират няколкостотин души за възпоминателно тържество.

»Ами ние всъщност се познаваме.«

»Трябва да го помниш, бе Тошо.«

»Коя година?«

»1956 до 59.«

»Чакай, чакай, ти не беше ли от анархистите?«

»Точно така.«

»Сетих се … Павел, ти ли си бе, Павле!«

Първото възпоминателно тържество в Белене е през май 1990 година, събират се около 5000 души. Въодушевлението е голямо, надеждите също. Онези, които така дълго са мълчали, заровили дълбоко в сърцето си болката от изстраданата несправедливост, очакват някаква отплата. Някои си представят материални компенсации, други очакват възмездие, но повечето се надяват преди всичко, че тяхната истина, истината на жертвите ще бъде чута. Обществото, основаващо се на демократичните ценности, прокламирани шумно по площадите, трябва да се откаже от лъжите на миналото, да се дистанцира от виновниците и да се обърне към жертвите. Както много други надежди и тези на репресираните остават напразни. Възпоменателното тържество в Белене се провежда ежегодно, но с всяка година общественият интерес и броят на посетителите все повече намаляват. Когато през 1996 година отидох там, само 500 души се бяха решили на дългото пътуване до най-далечната северна точка на страната. И всички те бяха старци и старици. Интересът на децата и на внуците им не беше достатъчен, за да ги съпроводят по този техен път към миналото.

Празненството е смесица от народен празник и политическа демонстрация. Под безмилостно печащото слънце един православен свещеник благославя събирането и предоставя подиума на президента и на представителите на различните партии, сдружения от страната и чужбина и на посолствата. Някакъв младок от американското посолство се опитва да убеди обрулените от живота слушатели, че тяхната съпротива представлявала за целия свободолюбив свят предупреждение и пример за подражание. Председателят на Съюза на репресираните от Румъния хвали постигнатото от българите – в Румъния дори такава една среща не била възможна. Главният прокурор, който не е предизвикал нито едно дело срещу виновниците за лагерите, изнася такава пламенна антикомунистическа реч, че можем да си го представим как с пушка на рамо тръгва да се бори с комунизма. Малко по-късно обаче го виждам удобно приседнал върху тревата, облегнат на едно дърво, зает изцяло със задачата, да раздава автографи. Повечето присъстващи не обръщат внимание на речите, разговарят със събратята си по страдание, които отдавна не са виждали или потъват с вкаменен поглед в собствените си спомени. След това на групички сядат на тревата и изяждат сандвичите си.

 

Въпреки че много хора в публичното пространство се възнасят в пламенен антикомунизъм като главния прокурор Татарчев, никой не е предприел някакви сериозни действия в подкрепа на думите си. Безкрайното безуспешно съдебно дело срещу Тодор Живков, дългогодишния диктатор на страната, доказва всеобхватната снизходителност спрямо престъпленията от миналото. Вместо да бъде обвинен за престъпления срещу човечеството и човечността, шпионаж в полза на Съветския съюз и държавна измяна, както и множество тежки икономически престъпления, съдът го обвини единствено в превишаване на служебни компетенции чрез раздаване на жилища, вили и коли на близките и подчинените си. След като прокурорът срещна трудности да докаже дори това, процесът беше прекратен през септември 1992 година с присъда от седем години затвор за корупция и лично облагодетелстване. Тодор Живков обаче не излежа нито ден от наказанието си. Той обжалва делото и беше поставен под домашен арест във вила, която някога беше построил за внучката си. Журналисти и бивши другари и приятели можеха да го посещават по всяко време. От време на време можеше да пътува, например в родното си село Правец (което по примера на африканските си колеги-диктатори Мобуту и Феликс Уфуе-Боани беше разкрасил със широки пътища и внушителни сгради), и тези посещения се превръщаха в носталгични демонстрации, на които човешките маси го обграждаха със всеотдайността си, отрупваха го с цветя и целуваха ръцете му. От време на време той даваше и пресконференции, на които в стила на държавника, elder statesman, правеше анализи на съвременната криза. Пресата го маскираше в одеждите на жертва и отчасти дори мъченик, прочувствено описваше страданията на семейство Живкови, а иначе се правеше на обективна: »За едни може да е бил Тато, но за други е бил разбойник и тиранин.« Както и да е, диктатурата беше сведена до едно просто различие в мненията.

На 8 февруари 1996 г. Върховният касационен съд отмени присъдата, тъй като Живков като бивш държавен глава не можел да бъде съден по прилаганите закони. След седем години домашен арест през ранната есен на 1997г. въпреки че прокуратурата от години беше подготвяла свидетелства и доказателства, Тодор Живков беше »пуснат на свобода« по хуманитарни причини, тъй като бил "стар и болен човек, от който не можело да се очаква опит за бягство«. От тук нататък Живков започна да се държи още по-самоуверено и нагло, самодоволната му усмивка отново започна да изпъква по вестниците.

 През юли 1997 г. бяха публикувани библиофилски оформените му мемоари, издадени от фирма СИВ[3], която по принцип се занимава с обработка на стара хартия и стомана. »Спонсорът-издател« отбелязва, че издаването на мемоарите е най-доброто, което е направил през живота си. И Живков пак кани пресата на закуска във вилата си, която безвъзмездно се пази от охранителната фирма ИПОН. В спортна риза с къси ръкави и в добро настроение той ни стиска ръцете, разпитва ни за работодателите ни и – както съобщават след това журналистите – »намира винаги подходящите думи«. Най-изненадваща е блестящата му външност. Човекът, който твърди, че никога не пие, който обаче още през 1989г. е предложил на журналист от Le Monde рано сутринта коняк, вдига утринна наздравица за "мемоарите" си с чаша уиски. Предлага водка, джин, ракия, червено и бяло вино, а към това и богата закуска. Бай Тошо вдига показалец и започва да поучава:

»Няма причини да се съжалява за станалото, напротив – гордея се с него. По мое време България се превърна от най-изостаналата страна на Варшавския пакт в една от водещите. Днес в никоя от бившите социалистически страни не се краде толкова много както при нас, е, може би с изключение на Русия. Извинявайте, драги сънародници, но не аз ви отнех хляба. Не аз унизих човешкото Ви достойнство. Не аз изпразних пенсионерските ви джобове и не аз ви отнех спокойните старини. Това оправдание обаче не ме облекчава, нито като българин и български политик, нито като гражданин на България. За политик с моя стаж истинското наказание е моята болка и тревогата ми за България. За оцеляването и просперитета й. Многократно, много преди 10 ноември аз имах смелостта, да говоря за грешките и пороците на някогашна България и някогашния социализъм.«

»Виждате ли някаква далечна(!) връзка между Вашето управление и това, което се случва сега?« пита особено критична журналистка.

»Имате пред вид, че след мен започна ограбването на страната. В такъв случай това е връзката. Като че ли някой даде паролата, крадете, крадете всичко!«

Като във всяко свое интервю Живков сервира на послушната преса най-невероятните лъжи, които на следващия ден биват отпечатани без никакъв коментар. Никой от присъстващите журналисти не поставя неудобен въпрос, който би могъл да смути Живков в нахалната му арогантност. Той винаги може да твърди (въпреки че всички знаят, че това не е вярно), че той бил освободил всички политически затворници, че никога не е отстранявал някого от партийното ръководство, че през седемдесетте с една парична реформа като с магическа пръчка бил премахнал пет до шест милиарда долара дългове на страната, без да се влоши живота на българите.

В този хубав слънчев предиобед той завършва със заплахата, че ще се обърне към международните организации за защита на правата на човека заради »вандалщината, с която се отнасят към мен«. Тъй като: »Аз никога не съм бил диктатор.«

 

Няма минало, казва крещящо червен графити на стената на една къща. Така мисли човек, когато близките прикриват биографиите си, когато жънат толкова повече успехи, колкото по-малко минало могат да докажат. Когато извършителите сами си опрощават престъпленията. Ако можеше с декрет да се заличат спомените от 55-те години след Втората световна война, това отдавна щеше да стане.

В България преодоляването на миналото, в каквато и форма да е то, е обречено на неуспех просто поради причината, че нито в личния, нито в обществения живот това минало не е минало. Обратът от 10 ноември 1989 в много отношения беше симулация. И тъй като не е имало погребение, не може да се направи и аутопсия. Докато досиетата на Държавна сигурност се използват като политически инструменти, а не като исторически документи, не може да се изгради онази необходима дистанция, която създава предпоставките за пречистване, освобождаване и опрощаване, именно защото тя прави възможно да се говори за стореното с многото езици, които се допълват или си противоречат.

В Националния исторически музей в София в сградата на Съдебната палата, далечната история свети най-силно – Тракийското златно съкровище. В сравнение с изискано осветените и артистично подредени антични експонати в тъмните помещения, посветени на 19 век, революционният дух на борците за свобода тъне под слоеве прах във витрините. Патетичният олтар за Васил Левски изглежда не е почистван от стогодишнината от смъртта му, обяснителният текст пред една празна витрина е на английски език, под портретите – само на български, но така зацапан, че трудно може да се разчете. Ученическите групи препускат през залите така бързо, че им остава време само да чуят названието на епохата, както в асансьор – етажа. Що за нация е това, която запълва »Дома на историята« си с такъв боклук, си помислих и напуснах с тъга музея, за да отида на уговорена среща за настоящето, която увеличи още повече тъгата ми.

Години наред при всеки телефонен разговор разпитвах чичо си, какво ново има на книжния пазар. И той винаги отговаряше: Нищо! В твърдото убеждение, че след смъртта на тотали­та­риз­ма трябва да има поток от публикации по различните до сега та­бу­и­зирани теми, аз започнах да се съмнявам в думите му, пред­по­лагах, че аршинът му е твърде голям и че подминава по­сред­стве­ните, но все пак важни книги. И така, след пристигането ми в София, аз редовно посещавах книжния пазар на площад Сла­вейков, а разглеждах и асортимента на малкото оцелели кни­жарници. Чичо ми имаше право. Чуждестранната ли­те­ра­ту­ра, която по-рано беше забранявана, сега се издаваше. Но и до ден днешен няма сериозно изследване за комунистическия ре­жим, ако не се смятат различните мемоари, които не излизат из­вън субективния поглед на участника и са написани предимно от автори, посветили се на писането не поради талант или же­ла­ние, а по задължение. Липсват книги дори по една тема, ко­я­то изглежда напълно безопасна – сталинизмът -; книги, които в Пол­ша например вече години наред излизат. Същевременно има купища публикации, посветени на възхвалата на пред­ко­му­ни­стическите времена. Човек може да остане с впечатлението, че се предприема опит да се започне оттам, където през 1934 г. българските диктатури са прекъснали развитието. Това впе­чат­ление се потвърждава от публикациите в много от вест­ни­ци­те. В рубрики например като »История« много вестници пу­бли­ку­ват коментари и интер­пре­та­ции на историята на страната пре­ди комуни­сти­чес­ка­та власт. Естествено от време на време пу­бли­куват и някое досие за лагерите и някои репортажи за Дър­жав­на сигурност, преобладават обаче статиите, които измиват бъл­гарското минало от всякакви кафяви петна. Първото пра­ви­тел­ство на СДС - Съюза на демократичните сили – реабилитира дори Александър Цанков, организирал преврата срещу де­мо­кра­тично избраното правителство на Александър Стамболийски от 1923 г. и виновен за смъртта на прогресивния министър- председател.

С елементарни аргументи се избягва болезнената дискусия за епохата на тоталитаризма, която без съмнение би била проверка и на соб­ствените пропуски, грешки и малодушие. В статии, тър­же­стве­ни речи и в кръчмата се твърди, че в една тоталитарна сис­те­ма всички са жертви и затова също и всички са виновни, тъй ка­то системата обхваща всички области на живота и отделният чо­век няма възможност да ѝ се изплъзне. В продължение на десетилетия системата интегрирала гражданите по такъв начин, че в крайна сметка било невъзможно да се различава между черно и бяло, между малката прослойка на отговорните и множеството невинни. Твърди се също, че не всеки човек може да бъде герой и затова не може да се очаква от всеки огромната смелост да се противопостави на всемогъщата кому­ни­стическа държава. В крайна сметка тази аргументация по­ста­вя под съмнение елементарното единодушие между хората, че е не­об­ходима съпротива срещу диктатурата или още по-общо ка­за­но, срещу несправедливостта. Освен това, това прагматично оправдание, че е невъзможно и поради това безсмислено да се бориш с всесилен противник, се оборва от историческите факти. В Унгария през 1956 сталинистката диктатура беше съборена за 24 часа чрез спонтанно въстание, без да може привидно всемогъщата партия и Държавна сигурност да се намесят.

Юридически “разплитането” на миналото по мнение на много бивши жертви се разви катастрофално във всички страни на Източния блок. Големи престъпници или въобще не са подведени под отговорност, или са оправдани, или получават леки условни присъди. Те запазват правото си на пенсия и продължават да живеят в незаконно придобитите си вили и къщи. Очакването, че правосъдието може да създаде историческа справедливост, се оказа илюзорно; дори в Гер­ма­ния, където съдиите за разлика от всички останали страни, не бя­ха възпитаници на системата, чиито управленски маши тряб­ва­ше да съдят. Дали поради безпомощност или от нежелание, но съдиите в София, Варшава и Берлин от различни изходни по­зи­ции и при различен развой на делата, скриха в юридическите лабиринти поставената обществена цел. Като пример за всички тези про­цеси ще цитирам обосновката на присъ­да­та на Ок­ръж­ния съд в Берлин относно един гражданско-правен иск на бивш политически затворник срещу Върховния инквизитор на демократичната република, Ерих Милке. След като съдиите първо­на­чал­но вметнаха някои принципни колебания, които тряб­ва­ше да докажат, че правосъдието е принципно философска дисциплина, (»Става въпрос за държавно причинена неспра­вед­ли­вост, а не за престъпно-правна отговорност на отделната лич­ност«), те деликатно анализираха, че Милке е действал в из­пъл­нение на държавническата си власт, а не по "лични мотиви", преди да замахнат решително с юридическия си боз­ду­ган и да съз­дадат впечатлението, че веднъж завинаги ще пре­ус­тановят всички тези безсрамни обвинения: »Не бива да се про­пуска фактът, че в бившата ГДР в много области сис­те­ма­тич­но и це­ле­насочено е била практикувана несправедливост и са били на­ру­шавани формалните и материални права«, от което в никакъв случай не следва наказанието на главатарите на тази сис­те­ма­тич­на несправедливост, както бързо би си из­ва­дил заключение юридически неподготвеният читател, а на­про­тив, обосновано отхвърляне на вината: »Личната отговорност би довела до необозрими последици.« Оттук по законите на ло­ги­ка­та следва: Сис­те­матично организирани и институционално проведени пре­стъп­ления остават без възмездие.

Обосновката на присъдата на няколкото берлински съдии е симптоматична за методиката, с която правосъдието в цяла Източна Европа упражняваше възпрепятстване на правото. Винаги се намираше някакъв формален аргумент, който обикновено даже осуетяваше обвинението. Генерал-полковник Милчо Спасов например, садист и масов убиец, не можа да бъде обвинен, тъй като нямаше седем съдии с неговия ранг, за да се разкрие съдебен процес пред Военния съд (при такива нормативи и Херман Гьоринг не би могъл да бъде съден, тъй като по целия свят не биха се намерили седем райхсмаршала). В България никой не попадна в затвора за безбройните престъпления по време на комунизма. 45-годишната история на диктатурата с всичките си ужасни последици беше изтласкана на заден план от тежките проблеми на ежедневието и репортажите на медиите. Често лекарите доказваха някакви болести на об­ви­ня­е­мите, които протакаха процеса. Понякога защитниците можеха да протакат процеса до такава степен, докато обвиняемият си умре от естествена смърт. Всички съдебни процеси в Източна Европа, както оценява един дългогодишен наблюдател, Тимъти Гартън Аш, бяха »повлияни от настроения, фрагментарни и без до­казателствена сила«.

Може да се приведат аргументи, че с наказания нищо не се постига. Те не служат нито на истината, нито съдействат за помирение. Може да се защитава мнението, че е по-добре да се тегли дебела черта под миналото, то да се погребе и забрави веднъж завинаги, да не се сипва повече сол в раните, а да се оставят те да зарастнат. Това обаче би означавало, че трябва да сме убедени, че раните не бива да се почистват, да се дезинфектират и да се превръзват.

Подходът към комунистическото минало може да спечели от опита на страни като Германия и Франция в преодоляването на националсоциалистическата история. И в двете страни »колек­тив­ната и желана амнезия« (Jorge Semprun) в никакъв слу­чай не излекува раните, а доведе до възпаления, които избух­на­ха със закъснение от десетилетия. Младежите от 1968-а не на по­следно място се бореха срещу мълчанието на бащите, тъй ка­то си обясняваха лицемерието и фалша на обществото с вината от времето непосредствено след войната. Независимо дали про­це­сите за лагера Майданек или публикации за ужасите на нацисткото правораздаване или развенчаването на биографии като тази на Филбингер: с едно поколение закъснение необходимостта от ис­ти­на и покаяние се събуди, без да бъде насочвана идео­ло­ги­чес­ки и манипулирана от масмедиите, а като лична необходимост на безброй хора. Във Франция обществеността бе принудена да се занимае по-задълбочено с въпроса за колаборационистите едва след няколко скандални съдебни дела. Ако теорията за лечението чрез прошка и забрава беше вярна, греховете на нацистите вече трябваше да са заздравели до седемдесетте и осемдесетте години. Случи се обаче точно обратното: Раз­кри­ти­я­та действат като експлозив, те провокират силни дебати.

В България, напротив, законите предвиждат наказателно пре­след­ване само за жертвите, които оповестят имената и де­я­ни­ята на войници, полицаи или доносници. Част от пресата не­пре­къс­нато твърди, че амнезията била желана от насе­ле­нието. Не­за­висимо от това, че е непонятно как така същото това на­се­ление, което след всяко »нормално« престъпление крещи за на­казание, а при допитвания редовно оценява всяка присъда за прекалено мека, именно при институционализирани пре­стъп­ле­ния е по-сниз­ходително, самото твърдение въобще не от­говаря на чувствата на жертвите. Лично аз съм наблюдавал, как »обикновените« граждани, които не са се възползвали от ни­как­ви привилегии по време на комунизма, много често без за­о­би­калки изискват Живков и съратниците му да бъдат »из­пра­ве­ни до стената«. Като си пийнат, ре­пре­си­ра­ни­те може би искат съ­що­то, официално обаче те съобщават, че не търсят отмъ­ще­ние, а изясняване. Зани­ма­ни­е­то с пре­стъп­ле­ния­та на тота­ли­тар­ната система би трябвало да слу­жи на бъ­де­щи­те поколения за пример и назидание, би тряб­ва­ло да покаже, че не може без­на­казано да се потиска и краде, да се убива и изнасилва.

Но може би е необходимо по-голямо търпение. В крайна сметка германският Бундестаг едва на 28 май 1998, с петдесетгодишно закъснение отмени всички несправедливи присъди на нацисткия режим.

 

 

 

 


 

 

 

 

 

Създаването

на плурализма


 

 

 

Последната реч на генералния секретар

 

Председателят на Държавния съвет и Генерален секретар на Българската Комунистическа Партия, Тодор Христов Живков, е обявил пресконференция в резиденцията си. Свитата верни журналисти заминава за Бояна, луксозното предградие на София. От хълмовете на Витоша владетелите имат поглед върху града в котловината и се наслаждават на чистия въздух.

 Живков вече е сръбнал един-два коняка и е в добро разговорливо настроение. Пийнал, той приема гостите си в разкошната зала на »малкия Версай«, както един парижки посетител беше нарекъл този помпозен палат на скъпите безвкусици. Задържалият се най-дълго на власт „ръководител” от Източния блок предлага и на журналстите да пийнат и с чаша в ръка те очакват обичайната процедура: дълга реч, при която Живков ще държи няколко листа хартия в ръце и ще разчита с усилие написаното, ще смотолевя чуждиците и ще срича дългите думи. Този път обаче, на 1 ноември 1989 година преди обяд, всичко е много по-различно. Живков е решил да застане лице в лице пред историческия момент и да говори свободно каквото мисли.

»В България двадесет години застойни нямаше, 20 години България се развиваше с най-високи темпове не само в социалистическия лагер, но и в света.

Трябва да се направи исторически поврат в развитието на България.

Пред юлския пленум (през 1988, бел.авт.) беше разработен един материал – критичен анализ на миналото. Решено бе да не се разпространи, но може би ще дойде време да се разпространи.

Може ли да стане пробив в капиталистическата система или не може. Съзрели ли са условията или не са съзрели условията. това е истината, това е истината, и не се решиха да кажат че са назрели условията за социалистическо преобразование. Защо. Защото социализъма е и може да бъде само посткапитализъм, той не може да бъде преди капитализъм, ето това е генезисът на марксизъма ленинизма, те предвиждат да стане в една или две развити страни, историята така реши, той да възникне в една недоразвита страна, Октомврийската революция стана в една страна, която беше с недоразвити феодални форми на стопанисване и живот, той не може да се развива в недоразвито общество.

Политбюро твърдо застана на тази позиция че ние имаме работа с недоразвито общество, което му е необходимо да натрупа всички ония количествени и качествени потенциал, за да може то постепенно да се развива и то при положение, че са назрели условията и в останалите, капиталистическите страни. Социализъма е едно недоносче, ето това е самата истина, недоносче.«

(На читателя, който след този първи пасаж се стряска от некачествения език, трябва да обясним, че авторът се опитва да предаде колкото може по-точно езиковите тънкости на оригиналната реч.)

„Стигнахме до извода, че няма деление на знанията, на технологиите, на формите на управление на социалистически и капиталистически.

Трябва да извървим своя исторически път. Да си припомним лениновата мисъл, че развитието върви по закономерности, които не се подчиняват на началниците.

След като на Юлския пленум прокламирахме идеята за преустройството, получи се синдром на недоверие, на забавяне на непосредственото действие. Това бе отчетено и преодоляно на Декемврийския пленум. След него се мина от концепция към политическа линия и оттам към действена политическа практика. Коя е онази основна форма, която сега може да обедини работническата класа, трудещите се селяни, интелигенцията? Фирмената организация на труда. Тя е онази могъща движеща сила на обществото, която бързо ще го преустрои изцяло. Извършихме вече работата по създаването на фирмите в областта и на промишлеността и на селското стопанство. Сега предстои фирмите да се изпълнят със съдържание. Какво може да бъде това съдържание? Само онова, което е постигнала съвременната цивилизация, нищо друго. Онова съдържание, което се намира в западните фирми – концерни и пр. – нас напълно ни удовлетворява. Основен за цялото общество сега се превръща акционерният принцип. Ако не превърнем фирмите в акционерни дружества, ще се провалим.

Предстои цялото здравеопазване да мине на акционерен принцип. Сега годишно държавата отпуска за здравеопазване 1,2 милиарда лева, което е равно на по 140 лева на човек. Ние изчислихме, че ако здравеопазването премине на акционерен принцип може да стигнем до 1,7 милиарда лева. Ако желае, всеки гражданин или фирма може да се включи, давайки нещо над 140-те лева. Широко са отворени вратите за всички. Ако не го задоволява лекаря или менюто в болницата – ще си доплати. Свободно частната практика. Така ще постъпим и с пенсионния фонд. Всеки гражданин или фирма ще решава сам – държавата може да му даде толкова, той ако може, да си докара повече.

Акционерната фирма ще обхване като ракови образования цялото общество.

Видя се, че по друг начин не може да се реализира моята постановка за собственика и стопанина.

Нови промени предстоят в данъчната система. Ще въведем данък, какъвто не е имало в България> Просто е взето от западната система. Равенство в облагане във всички сфери.

От 1 Януари 1990 г. Ще въведем конвертируем лев. Макар че известно време двете валути ще съществуват паралелно.

Цялата тази система, която е взета от западната икономика, ще се адаптира към нашите условия, но това не значи побългаряване.

Един другар, с който разговарях вчера по тия въпроси, ветеран, от моите години още се знаеме, ми вика: Другарю Живков, не вкарваме ли ние вълка в кошарата? Ах, викам много хубава метафора, ще ми позволш ли да я употребя пред журналистите. Вярно е, вкарваме вълка в кошарата, но му казвам, той вълкът ще изяде мършата, а това което е здраво, то ще остане. Но що ни е мършата, що се плашиш ти от мършата, ще раздвижим нещата. Шарани дето има, като пуснеш щуката всичко се раздвижва. Значи тия щуки са ни необходими, икономически щуки. Както щуката разсича водата и рибите изплуват на повърхността, така ще бъде и с вълка.

През 70-те години ние направихме голяма грешка като не довидяхме НТР. Така се случи, че точно тогава бях на посещение в Япония и още в Иркутск написах докладна записка за това, което съм видял, до другаря Брежнев. Когато пристигнахме в Москва другарят Брежнев много остро ме разкритикува пред останалите членове на делегацията, те са живи и могат да потвърдят. После отношенията се оправиха и обядвахме заедно. Аз не претендирам, че в Япония съм видял всичко, но бях впечатлен. Ние не довидяхме НТР и сега трябва да наваксваме. На предсточщия пленум ще направим цялото преустройство – и на производителните сили, и на производствените отношения, на базата и на надстройката. Трябва да превърнем Народното събрание в работеща корпорация. Народните представители ще работят повече, ще имат власт. Въобще предстои ни пленум от изключително значение.

Обстановката в страната е изключително тежка и ще бъде още може би две години тежка. Докато фирмите придобият опит. Чух, че на един скорошен симпозиум между български и чуждестранни представители на фирми само един от българите вземал по-активно участие, всички останали мълчели. Неопитни.

Изключително тежка е и международната обстановка за България. 30% от вноса-износа се съкращава тази и следващата година. Отива се към деполитизиране на търговията с ГДР, Полша, Унгария, работим ден за ден, договорите не се спазват, планове за догодина не могат да се изработят. Ние закъсняхме с изработването на плана. Вероятно след месец ще го разгледаме в ЦК, после и в правителството. Пазарът и човекът – единствената гледна точка на плана.

Положението не е леко, но ние няма да пропаднем. Може само временно да изпитваме трудности. Но се опираме на нашата електроника, подемно-транспортното машиностроене, химията, които, както знаете, се развиват възходящо.

Сега навсякъде има матриал за митингова демокрация. Ужас. Жалко че не съм млад, да развея байряка на митинговата демокрация. Но вече съм в годините и няма да ми стигнат силите, сам да изляза на улицата, за да развея бяйряка. А условия има прекрасни, прекрасни условия има... Но понеже почнахме на тази тема, дайте да ви кажа, какво е положението. Има един отец, един поп, забравих му името, върти се тука в София. Аз съм вече 50 години откакто съм член на Партията, а даже и повече, никога не съм смятал, че трябва да се занимавам с религия. Звънят ми преди няколко дена и ми казват: Другарю Живков, ще се провали литургията в не знам коя църква в София. А аз викам: в никакъв случай да не се проваля литургията, и затварям телефона. След това тоя поп органите го предупредили да не се връти тука в София и той си отива, неговото седалище е Велико Търново ако не се лъжа. И там свикал национално съвещание, и на това Национално съвещание са присъствали осем души…

Има един, Тренчев май се казваше, Искал да прави профсъюз. Аз запитах другарите - има ли някъде в некой завод, некоя работилница група негова, нема казват такова, нема. А той се хвали по радиото, и си отчита 50 души последователи, колко ли.

За БЗНС. Четох изложението на сдружените земеделци до западните станции. Попитах и ми казаха, че всичките, които са го подписали, са хора по-стари от мен, само двама били млади. Питам другаря Танчев има ли поне един ваш член сред тях. Няма, отговаря ми. Е, какъв БЗНС са тогава?

Екогласността. Много хубаво. Аз съм за това, даже да им се даде възможност свободно да вървят. Но най напред трябва да се ограмотят бе другари, не знаете какви глупости само говорят. Защото без ограмотяване ква борба ша водиш, правилно са я започнали.

Нашата партия не е вносен продукт. Тя си е родно явление, по-стара е от болшевишката, утвърдила се е като авангард. Но е допускала грешки в своята история. Най-фаталната грешка е по националния въпрос. Знаете, че има решение на Коминтерна, че в България имало 4-5 националности. Тезата за така наречените македонци и за турското малцинство. Още през 1921 година в буржоазна България са забранени турските училища, но какви грешки допуснахме след Девети (9.9.1944, окупацията на България от Червената армия, се смята за вземане на властта от комунистите, бел.авт.).

Дават ли си сметка тези Ваши колеги, които заиграват по този въпрос, един ден ще се срамуват пред себе си, пред децата и внуците си?

Никъде в социалистическите страни положението не е добро. Главното в преустройството в СССР е, че начело стои партията. Тя не е отстъпила ръководната си роля. Преустройството в Съветския съюз е един феномен именно защото е ръководено от партията. Преустройство, което няма да става под ръководството на партията ние не можем да приемем – това е демонтаж на социализма. Ние предвидихме и предупредихме полските и унгарските другари за опасностите. За съжаление събитията там се развиха по нашия сценарий, според най-лошите ни очаквания. Макар че и там не всичко е загубено. На погребението на Кадар са се стекли над сто хиляди души, пели са Интернационала. Питам другаря Йотов, който беше там, наистина ли и той ми казва, че наистина. Но процесите не се развиват добре. Ние ще допуснем всичко друго, не и демонтаж на социализма.

Демократизмът и гласността след пленума ще получат силно развитие. Но за една страна, малка като България, едно разтърсване ние не можем да удържим. Защото надт 70% от суровините идват отвън.

Искам да Ви уверя, че ще вървим заедно напред. Имаме грешки, но избраният курс е правилен.«

 Въпреки мисловната неяснота и неволната комичност докладът на Живков доказва, че вътре в партята вече от известно време се е дискутирало за пътищата и проблемите на предстоящото преустройство, така например за либерализацията на икономиката, въвеждането на пазарната икономика, разширяване на пълномощията на Народното събрание, търпимостта към опозиционни елементи като поп Христофор Събев, профсъюзния деец д-р Тренчев или екологическото сдружение Екогласност.

След речта един функционер от Съюза на журналистите, на име Л. Димитров, бързо се изправя.

»Уверявам другаря Живков, че ще вървим заедно, че ще бъдем не само съратници, но и бих казал, съзаклятници в  този път.«

Журналистите съзаклятници на следващия ден не публикуват нито дума за срещата си с генералния секретар. Записът на един радиожурналист обаче се запазва и месеци по-късно беше предаден тайно на опозицията.

 

Седмица след тази принципна реч съветският посланик и КГБ-генерал Виктор Шарапов поканва българския държавен глава на посещение в намиращото се извън центъра и приличащо на бункер посолство. Възможно е мислите на Живков, седнал зад спуснатите пердета в тежката черна Чайка, съпроводен от конвой еднакви лимузини, постоянно сменящи позицията си, да са се отклонили към други подобни случаи. Може да се е сетил за това, как Георги Димитров през януари 1949 г. е бързал към летището, за да посрещне заместник министър председателя Андрей Вишинский, и внезапно се намерил в Москва. »Вождът и учителят на народа« се връща пет месеца по-късно като изпразнен от съдържание труп, готов за вечното си жилище в мавзолея, балсамиран от същия специалист, който се бил посветил и на тленните останки на Ленин. Може би се е сетил за заместник министър председателя Трайчо Костов, който завел българска делегация на прием в Кремъл. Когато Сталин го видял, се спуснал към него, свалил му очилата, взрял се в очите му и изкрещял: »Предател.« Няколко месеца по-късно Костов висял на бесилото във вътрешния двор на Софийския Централен затвор; тогавашният градски партиен секретар Живков контролирал екзекуцията. Той започва кариерата си в Държавна сигурност, някои казват като началник на народната милиция и в продължение на 35 години като държавен и партиен шеф надживява всичките си противници.

Естествено, че времената се бяха променили. Който след ерата на Хрушчов изпаднеше в немилост, рядко заплащаше с живота си. Партийни шефове, които бяха разобличавани като предатели, сектанти, отстъпници или шпиони, не бяха принуждавани да подпишат сами екзекуцията си с обстойно писмено признание. Живков нямаше нужда да се страхува за живота си, но привикването от съветския посланик е било достатъчен повод за тревога. Особено в тези бурни времена на гласност и перестройка, в които на “по-малките братя” не им беше никак лесно да следват предначертания от Москва неустойчив курс.

Малко хора знаят, как е протекъл двучасовият разговор между генерал Шарапов и Тодор Живков, обаче след два дни целият народ видя мъртвешката физиономия на Живков по телевизията. Малко преди това при поредния партиен пленум беше обявена оставката му като генерален секретар, която Политбюро предната вечер е приело с голямо болшинство (гласувалите против не оцеляват политически през идните месеци). В предварително подготвени прощални благодарствени речи величаят Живков за политическата му зрялост и заслугите му за отечеството. Досегашният министър на външните работи Петър Младенов бързо бива избран за негов наследник. По време на цялото заседание Живков създава впечатление на разсеян, със замъглен отнесен поглед, като че ли е взел твърде много успокоителни. Въобще не е сигурно, че той разбира за какво става дума. Когато вратите на пленума се отварят, Петър Младенов получава поздравителна телеграма от Михаил Горбачов, поднесена на сребърен поднос.

Новият генерален секретар всяка сутрин намира на писалищната си маса докладите на тайната полицейска охранителна хидра. Народът празнува, опиянен от щастие ликува, както от десетилетия това не се е случвало. Няколко дни по-късно Петър Младенов, Андрей Луканов (бивш заместник министър председател) и Добри Джуров (министър на отбраната) излизат с обръщение към обществеността, че са организирали вземането на властта с опасност за собствения си живот и вечерта преди този героичен акт са се сбогували със семействата си, готови на всичко за успеха на преврата, дори готови да минат в нелегалност или да умрат. През следващите години вестниците започват да плетат безкрайни мрежи от мистификации около скритите причини на този пленум от 10.11.1989 година, ден, който под наименованието »Десети ноември« навлезе в езика на ежедневието като исторически маркер, както преди това "Девети септември". Това беше денят след падането на Берлинската стена.

Вестта за падането на още един източноевропейски динозавър се промъкна почти незабелязано през световната преса, която в дните след падането на Берлинската стена изпълваше цели броеве с неочаквани съобщения за демонстрации, манифести и оставки. Най-много трябва да е бил изненадан самият Живков. Още през януари същата година той беше заявил пред журналист на Le Monde, че има намерение да управлява страната до 2007 година. А на съратниците си беше дал съвета: »Другари, да се снишим, докато вълните на промяната отминат и ние отново ще се изправим невредими.«

 

 

Началото на страшната приказка

 

 Линеещата българска демокрация е погребана на 19 май 1934 година, когато всички партии са забранени и е създадена една военна хунта. Смъртоносният удар обаче бе нанесен още единадесет години преди това, на 9 юни 1923 година. Ляволибералното правителство на БЗНС е свалено с подготвен от части от армията и от едрата буржоазия преврат, при което царят първоначално опортюнистично се държи настрана, след което обаче подписва назначаването на новото правителство. Министър-председателят Александър Стамболий­ски е убит. През юни анархистите и земеделците организират въс­тание, бойкотирано от комунистите, което бързо бива поту­ше­но. През септември, след като болшевиките от Москва изпращат съответните наставления, комунистите от своя страна опитват да направят народно въстание, което е лошо или недобросъвестно организирано, новата диктатура отговаря с кървава разплата. През следващите месеци в мазетата на тайната полиция и чрез наемни убийци започва масово унищожение на опозицията, на журналисти и леви активисти. Независимо от несполучливото въстание, Москва не се отказва от приетата веднъж стратегия за извършване на Световната революция и настоява за подготовка на второ въстание. Хунтата реагира със забрана на БКП и на лявото крило на БЗНС, съдба, която вече беше сполетяла мнозинството български анархисти още през 1907г.

На 16 април 1925 в църквата Света Неделя по време на погребална служба избухва бомба, куполът пада и убива генерали, министри и други високопоставени личности на режима заедно със семействата и прислугата им. Само царят се спасява, незнайно дали защото е бил предупреден за атентата или – както той сам твърди – е закъснял. Атентатът – проведен от военната организация на комунистите срещу волята на тогавашното ръководство – послужва като претекст за засилване на терора. Според различните преценки през следващите години биват убити между 5000 и 20000 души. Убити са много интелектуалци и активисти, така например един от най-големите поети на България, Гео Милев, който е удушен със стоманено въже по време на разпита, а трупът му е изгорен. Престъплението му: Написал е една наистина гениална поема за въстанието. Левицата бива отстранена от официалната българска политика. След като настъпва гробно затишие, различните консервативно-реакционни правителства разрешават образуването на една »Работническа партия« и легализират една от отцепилите се формации на БЗНС, дубликати на продължаващите да действат в нелегалност партии.

След като през 1934 година фашисткият кръг Звено под ръководството на офицерите Кимон Георгиев и Дамян Велчев организира нов преврат, без да се съобразява със спо­ме­на­ти­те партийнополитически маскаради, започва десетгодишна мо­нар­хическа диктатура. Цар Борис III., наследникът на благородническият род Сакс-Кобург-Гота, сключва съюз с Германия по примера на баща си през Първата световна война и се присъединява към Тристранния пакт. През 1941 г. царят обявява символична война на Англия и САЩ, но до смъртта си на 28 август 1943 г. поддържа дипломатически отношения със Съветския съюз и по този начин създава необходимите външнополитически предпоставки, западните съюзнически сили да обърнат гръб на България и страната да попадне в ръцете на Сталин.

В началото на четиридесетте години, особено след обрата на Източния фронт, Комунистическата партия въпреки скромните си размери е най-силната и активна опозиционна сила. Тогавашният директор на полицията, Димчо Соколов, оценява броя на партийните членове на около 8000. Дейността им се активизира скокобразно в момента, когато става ясно, че съветските войски ще влязат в България. През последните петнадесет, десет, пет дни преди навлизането им броят на партизаните нараства няколкократно. За този „смел” скок в навлизащия влак през следващите години те биват богато възнаградени: Като активни борци против фашизма получават служби в държавния апарат, много почести и привилегии, месечна добавка към заплатите си, допълнителни пенсии и вили. На 8 септември 1944 г. под ръководството на маршал Толбухин съветската армия влиза в България. От тук нататък Москва контролира политическото развитие на страната.

Тъй като с този неголям брой членове не е било възможно да се създаде диктатура, още през 1943 година в нелегалност БКП сключва антифашистки съюз с БЗНС и други »демократични сили«, който бива наречен Отечествен фронт. В първото отечественофронтовско правителство заедно с БКП участват БЗНС, социалдемократите и кръгът Звено. Комунистите предлагат за пръв министър Кимон Георгиев, превратаджията от 1923 и 1934, който междувременно е станал агент на Москва. Него комунистите въобще не го закачат, докато хиляди много по-незначителни представители на стария режим са осъдени на смърт. Последните години на живота си Кимон Георгиев прекарва като член на БКП и министър на строителството.

Отечественият фронт, който по начало е трябвало да осигури прехода към самовластието на БКП, бързо се разпада поради тежки вътрешни конфликти. Разкриват се концентрационни ла­ге­ри за политическите противници, започва масово сплашване на населението и терор. Постепенно министрите на земе­дел­ци­те и на социалдемократите се оттеглят, партиите им минават в опо­зиция, за да разобличат фарса за равно­по­ста­ве­ната коали­ция.

При изборите през 1946 г. опозицията получава 101 от 400-те места в Народното събрание. В действителност, както едва сега става ясно, тя е спечелила 250 места, разликата се дължи на фалшификации и ма­нипулации. Земеделският съюз се разпада – не на последно място и поради внедряване на аген­ти на комунистическата тайна полиция –, по-малката част, оран­жевите Земеделци начело с Александър Обов преминават към комунистите, по-голя­ма­та част се нарича на името на водача си БЗНС-Никола Пет­ков и поема твърд антикомунистически курс. Социал­демо­кра­ти­те също се разцепват на едно конформно на правителството и едно опозиционно крило. Кръгът Звено и радикалите се разпадат. Една година опозицията се защитава активно срещу отечественофронтовското правителство, състоящо се предимно от комунисти.

На 5 юни 1947 година, един ден след като американският сенат бетонира разделението на Европа чрез подписване на мирния договор, Никола Петков е арестуван за заговорническа и шпионска дейност, след като в Народното събрание е държал последната си пламенна реч, в която се заклева да се жертва за свободата на българския народ. След нея народните представители от опозицията пеят песента на Христо Ботев Тоз който падне в бой за свобода, той не умира. След няколко дни Земеделският съюз Никола Петков е забранен, активните членове изчезват в лагерите. На 23 септември 1947 г. Никола Петков е обесен. Година по-късно са ликвидирани и социалдемократите.

 

 

 

Дисидентите на първия час

 

Денят се познава по cутринта.

Българска поговорка

 

През целия си живот Илия Минев е бил непоклатим легионер, от пламенните първи прояви в младежката организация до дълбо­ки старини, които прекарва като самотен беден пенсионер в мал­кото градче Септември. Българските легионери (Национален съюз на българските легиони) подражавали на примера на националсоциалистите с кафявите си ризи, поздрава и идео­ло­гията. Флагът им се състоял от знак за високо напрежение, по­ставен в червен кръст, изпращали делегации на прия­тел­ски срещи в Германия, където Минев се запознал с Хайдрих, по-късно шеф на СС. Илия Минев принадлежал към крайното крило на легиона. Бил убеден, че комунистите разбират само езика на тоягата. Борил се за право, дисциплина и ред в отечеството. И си го е получил: 24 години прекарал в затворите и лагерите, претърпял мъчения, глад и принудителен труд, но издържал и не се пречупил. Илия Минев, винаги верен на нацистките си идеали, не бил най- подходящото лице за основаване на първата дисидентска организация на страната си.

Преображението си от екстремист в дисидент Илия Минев получава благодарение на конференцията на КССЕ[4] в Хелзинки. Българската държава също подписва заключителния акт – след което не се придържа към него. В отворено писмо до следващата конференция във Виена Илия Минев изброява нарушенията на човешките права и призовава за тяхното спазване. Държавна сигурност го извиква на разпит.

Какво пък е това сега, Минев? Няма ли да мирясаш! Кога ще спреш да вършиш глупости. Пак ли трябва да се занимаваме с теб!

Илия Минев по принцип не допускал да го заплашват. От този момент той започнал редовно да изпраща протестни писма, които подписвал с цялото си име. Държавна сигурност му създавала трудности, западните радиостанции го цитирали. Един ден той толкова успял да се откъсне от политическите си корени, че Amnesty International го осиновили за техен »prisoner of conscience«.

На 16 януари 1988 г. той събира десетина души с различни политически убеждения, между които и двама бивши комунисти, прекарали няколко години по затворите, един привърженик на БЗНС, както и една безпартийна двойка и основава Независимо дружество за защита на човешките права, първата опозиционна организация в България от десетилетия. Това е годината, в която войната в Афганистан продължава вече девета година, а срещу Солидарност от почти десет години се води борба.

 

През 1996 година Независимото дружество все още използва ед­но­стай­ното помещение, което държавата му предоставила без­въз­мезд­но, както на всички останали опозиционни орга­ни­за­ции през 1990 г. Качвам се с асансьора до петия етаж, пробивам си път сред множеството хора, търпеливо чакащи да си платят смет­­ката за тока и слизам по стълбите до четвъртия етаж, пре­ска­чам купчина кучешки лайна, заобикалям някакъв боклук, стъп­­вам по безброй угарки. Стените на стълбището са разкра­се­ни с бездарни графити. В края на коридора, зад тежка реше­тъч­на врата се намират кабинетите на Българската Демо­кра­ти­чес­ка партия, килимите и саксиите с цветя по про­зор­ците показват по­­литически успех. Демократическата партия, най-кон­сер­ва­тив­на­­та парламентарна сила, с председател Стефан Савов (дъл­го­го­дишен преводач на Че Гевара), от 1990 година е в Народното събрание.

„Кабинетът” на първата дисидентска организация в страната напротив носи белезите на политически неуспех. Две издрас­ка­ни маси, няколко клатещи се стола и един страховит шкаф, оставен от някакъв предишен наемател. Най-свежото в стаята е Стефан Вълков, председател на др, приятен мъж към седемдесетте, в чието поведение зад гладкия жест на светския господин се чувства грубоватата решителност на работника. Облича се елегантно, макар и малко старомодно, младежките му очи поглеждат от открито лице. Едва сме се поздравили и вторият мъж в стаята, малък човек, чийто нос стига почти до брадичката му, и който се оказва заместник на Вълков, обсебва разговора. Поздравява ме от все сърце за родите­ли­те ми, които са ме извели от тази »проклета, лайняна, пок­ва­ре­на, пропаднала страна«.

»Въобще не можете да си представите какво щастие сте имали. Ако бяхте останали тук, щяха да направят от вас малък комсомолец, щяхте да марширувате, а днес щяхте да си биете главата, как да се махнете от тук. Баща ми не беше толкова умен. Само си представете. 1963 бяхме заедно в Швейцария. Мухльото се върна, колко глупав само може да бъде човек! Това не мога да му го простя. Бяхме в Швейцария, цялото семейство и идиотът взема, че се върна. Най-големите патриоти изпращат децата си в чужбина да следват, а след това им дават съвет, да останат там. Най-големите патриоти. Разкажете сега, с какъв бизнес се занимавате? Издателство! Много интересно, много хубаво, можем да направим нещо, сега има облекчения за внос на хартия. Трябва ли Ви хартия?«

 

Стефан Вълков не е много зает. В рамките на СДС независимото му сдружение има статута на замразено членство. Това означава, че може да взема участие в заседанията на Координационния съвет, без да има право на мнение и на глас. Може да присъства, без другите да го забелязват. Въпреки това той присъства на всяко заседание, слуша внимателно, а след това търси приятелите си, за да си излее гнева. Това състояние няма да се промени, тъй като Независимото дружество съществува само благодарение на неговия ангажимент. През онази 1988 година, когато по всички международни медии тръгнало съобщението за неговото осно­ва­ване, положението било много по-различно.

Стефан Вълков: »Седях си в кухнята в Асеновград и както всеки ден слушах новините по радио Свободна Европа. Хапвах нещо, бях си налял чаша вино; тогава сам си правех виното. Говорителката, онази с дрезгавия глас, не помня как се казваше, спомена името на Илия Минев. Веднага наострих уши. От известно време не го бях виждал, имах си друга работа, бях започнал да си строя къща. Но тя можеше да почака. Веднага го посетих. Много се зарадва. След като се прегърнахме веднага се качихме в таванската стаичка – той смяташе, че там не могат да ни подслушват. Казах му: Илия, какво общо имаме ние с правата на човека? А той ми отговори: Това е само фасадата. Нуждаем се от другите, за да се скрием зад тях. Като му дойде времето, ще ги отстраним. Е, както вече знаем, стана точно обратното. Те го отстраниха.«

 

Стефан Вълков, работник и син на работник, е учил за зидар. На петнадесет години под влиянието на по-големите гимназисти и от патриотизъм той се включва в основаната през 1932 г. Легионерска организация. Младите легионери започват ожесточени побоища с младежката организация на комуни­сти­те, която също е забранена. Редовно се стига до улични сби­ва­ния. Когато не преследва комунистите, Вълков работи или като пекар или като продавач. Идва първият арест – след който следват безброй други, първият бой от цивилни полицаи. Първото безуспешно сплашване. Малко след влизането на Чер­ве­ната армия той минава с няколко другари в нелегалност. Някои от групата му избягват в Гърция, други като него остават, за да продължат борбата. Ще изчакаме малко, казват си пове­че­то, да видим, как ще се развият нещата. Колкото повече кому­нис­тите засилват властта си, толкова повече другите се надяват, че Западът, воден от героя на Свободния свят, Уинстън Чърчил, ще се притече на помощ на измъчена България.

В края на 1944г. Стефан Вълков пак е арестуван, без съд вли­за в затвора въз основа на току що приетия Закон защита на народната власт. През март 1945г. в товарен вагон го откарват до гара Белица в Пиринска Македония в първия трудов лагер на страната. Там са натъп­ка­ни над 2000 души от страната на основание единствено на една административна заповед. Помещават се в бараки, построени някога за миньорите, върху площ, заградена с бодлива тел, и работят по изграждането на железопътна линия. След четири месеца го връщат в София, където започва да прави тухли, след това в Стара планина да сече дърва. В края на 1945 го пускат и той се връща в къщи. Малко по-късно получава призов­ка за военна служба. В армията го тормозят, често го наказват, прекарва службата си повечето в карцера, докато навън – през юли 1947г. – Земеделският съюз е забранен като най-силна партия, а през септември е обесен водачът му Никола Петков. През същата година са забранени и всички други независими от Българската Комунистическа Партия партии.

Малко след уволнението си в края на 1947 година на връх Коледа той отива с приятел на танцова забава в едно съседно село, където в чест на празника е донесен грамофон като атракция. Двамата провокират с приказките си и са задържани от кмета и селския милиционер в селския съвет. Тъй като дни наред непрекъснато е валял сняг двамата успяват да скочат от покрива и да избягат. Стефан Вълков се присъединява към една въоръжена група от десет души. Съществуването на тази група бързо става извест­но, числеността ѝ нараства на 23-ма души. (Съгласно принципа »Много врагове, много почести« при процеса срещу тази група след това са обвинени общо 160 души!) »Народната власт«, която в този момент предполага, че има 300 тежко въоръжени въстаници, свиква цяла дивизия и обкръжава от всички страни предполагаемото местонахождение на групата. След няколкодневни престрелки и отстъпления въстаниците се оттеглят все по-дълбоко в планината. Зимата казва ледената си дума, запасите привършват. Въстаниците виждат безизходицата на положението си и решават поеди­нич­но да се прехвърлят в Гърция, за да могат през пролетта, при по-изгодни атмосферни условия, да продължат борбата. Някои от тях успяват да избягат. Стефан Вълков, останал съвсем без сили след дългото преследване, прегладнял и почти премръзнал, в близост до спасителната гръцка граница, е задържан и осъден на доживотен затвор. 21 години той прекарва в затвора. (През 1993 година получава за това компенсация от 15000 лева – на толкова ниска цена, казва той, могат да се купят 21 години човешки живот, на тая цена можеш да си купиш едно говедо или охранена свиня.) В затвора той дели килията си дълги години с друг легионер – неговото име е Илия Минев.

 

Стефан Вълков: »След посещението ми при Минев реших, че ще започнем сериозна политическа работа. Дружеството трябваше да бъде укрепено и разширено, трябваше да се създаде устав, да се изработят и разпространят пропагандни материали. Обаче нищо от това не се случи. Оставах с впечатлението, че сдружението съществува само в предаванията на Свободна Европа. Това също не беше малко. Всеки, който имаше малко смелост, слушаше това предаване. Дойде ноември, беше минала почти година от основаването, а нищо не се беше случило. Пак отидох при Илия Минев – исках да разбера, дали ще пред-приемем нещо или само си чешем езиците. Той започна да ме увещава: На 25 декември ще се състои първото по-голямо събрание в Ихтиман.«

 

Междувременно Независимото дружество се сдобива с конкуренция. На 3 ноември 1988 за първи път се събира Клубът за подкрепа на гласност и перестройка в София. Всички основатели са интелектуалци, една част са членове на комуни­сти­чес­ката партия, другите – дисиденти като Желю Желев, Блага Димитрова и Радой Ралин, последните литератори и публи­цисти. Познават се от Съюза на писателите, Института по бъл­гар­ска литература или от някои вестникарски редакции, които временно са се ползвали с известна либерална слава. В първата си декларация дисидентите подкрепят Юлския пленум на БКП и изпращат поздравителна телеграма до Михаил Горбачов. Клубът си поставя за задача да ускори политиката на Москва в България, да подкрепи в това отношение властимащата партия. Всякаква конфронтация с режима трябвало да бъде избягвана. Уговарят се някакви срещи, за да се дискутира за »шестте главни предизвиктелства на съвременното развитие«.

 

Какво е дисидентът? В енциклопедията пише: Човек, чието мнение се отклонява от официалното мнение.

Когато през 1997 г. един американски институт подготвя книжка за Who is Who на източноевропейските промени и възлага на българския журналист и литературовед Михаил Недел­чев да състави списък на най-видните български дисиденти, възниква бурен спор, излизат наяве трудно преодоляваните анта­гонизми между репресирани и диси­денти. Много привле­кателно е приемането в тази Hall of Fame на съпро­ти­ва­та. Някои от репресираните, бивши затворници и лагеристи, не искат да имат нищо общо с дисидентството като умерена форма на съпротивата. Никога не сме били единомислещи, за да се отклоняваме, казваха те. Още от начало сме били смърт­ни врагове на този режим и още от началото сме се борили с него на живот и смърт. Ако Свободна България можа да се про­ти­вопостави на тоталитаризма, то е само благодарение на наши­те дела и жертви. В крайна сметка те посочват и това, че в Бъл­га­рия не е имало видни дисиденти в руския смисъл на думата. В същото време онези, които са започнали политическата си активност малко преди »про­ме­ни­те«, се надпреварват да се включват един друг в различни топ-листи на 10-те, 15-те или 20-те. Вестникът с най-голям тираж Труд публикува имената на дисидентите, оценявани най-високо от Държавна сигурност, без да се цитира източник и без обяснение, кой, кога и защо е съставил този хитпарад.

Дисидентите – например тези от фенклуба на Горбачов – се наричат »неформали«, това ще рече, че всъщност не са организирани и техните активности са останали така да се каже аморфни. Това, което изглежда като базоводемократична концепция всъщност има съвсем обикновено обяснение – не искали да се провиняват чрез основаването на някаква орга­ни­за­ция. Искали да действат напълно легално в рамките на власт­ващата система. Били »допускани дисиденти«.

Една особено прецизна дефиниция на дисидентството би могла да бъде следната: Дисидент е човек, получил тази своя благородническа титла от западните медии. Новините в предаванията на Свободна Европа, БиБиСи или Дойче веле за създаване на неформални организации и прокламации предизвиквали огромно въздействие, американското посолство връчвало декларации и вземало интервюта. Новоизгряващите звезди на съпротивата били незабавно извиквани от бъл­гар­ската държавна власт, били задържани за няколко часа, били разпитвани учтиво и били освобождавани с ореола на национални герои на гласността. Така Клубът за подкрепа на гласност и перестройка се превръща в инкубатор на бъдещите политици и държавници.

 

Стефан Вълков: »Не можехме да се доверим на другите групи, нито на току що създадения Клуб за гласност и перестройка, нито на Защитниците на околната среда в Русе (по-рано Русчук на Дунава, родният град на Елиас Канети, бел.авт.). Познавахме основателите, почти без изключение бяха комунисти. Имахме пълно основание да се съмняваме в мотивите им.

Бяхме се уговорили да се срещнем на гарата в Ихтиман, Илия Минев ми беше описал един от останалите, Петър Манолов. Когато пристигнах, веднага го познах, а и той мене. Беше екстравагантно облечен с вълнен пуловер с копчета, който му стигаше до колената. Тъкмо се бяхме поздравили, когато видяхме Илия Минев в една кола. Когато слезе от колата, двама мъже се спуснаха към него и започнаха да го блъскат. Дърпаха го към друга кола. Илия обаче е от старата, желязна школа и не позволява такива неща със себе си, започна да се съпротивява и да крещи с все сила. Аз пък не мога да гледам как малтретират човек и се намесих. Какво правите с човека, питам аз хората от ДС. Правя се естествено, че не познавам Минев. Единият поглежда нагоре и казва: Охо, Вълков, и ти ли си тук, и тебе те чакахме.

Манолов, Минев и аз бяхме вкарани в една пристигнала специално за това кола на Държавна сигурност. Един след друг започнаха да идват и другите и веднага ги арестуваха. Всички коли пред гарата започнаха да се пълнят една след друга. Хората от ДС явно знаеха много добре, кои бяха поканени; веднага след като и последният пристигна, тръгнахме в конвой за милиционерския участък. Бай Стефане, казаха ми, не можем да допуснем да си правите събранието. Бях така изненадан, че не вярвах на ушите си. Обръщаха се към мен с ›бай Стефане‹. Така се бяха променили времената. По-рано ти викаха гад или мръсник. Затвориха ни по четирима или петима в кабинетите. В нашата стая седеше ръководителят на операцията, сравнително млад мъж. Казвам му: Дошли сме в Ихтиман да си проведем събранието. Като и без това сме се събрали тук, да вземем тука да го проведем, под носа ви. Нямаме какво да крием. Можете да станете член на нашата организация. Започна да се хили. И това ще стане, бай Стефане, каза той и продължи да се хили, само още не му е дошло времето. Сигурен съм, че днес той е активен демократ. Дори не ни разпитваха. Седяхме си и чакахме. След няколко часа ни качиха на различни влакове или ни закараха с колите по домовете. Останалите обаче бяха забравили да ми кажат, че по-късно е уговорена и друга среща в София, ако първата в Ихтиман не се състои.«

 

След като вече са създадени Дружество за правата на човека и Клуб на дисидентите, остава само независим синдикат. През февруари 1989 седем души запълват тази дупка на пазара, между тях един лекар, една медицинска сестра, един поет и един инженер. Председател на профсъюз Подкрепа става д-р Кон­стантин Тренчев, син на привилегирован партиен кадър, ра­бо­тил дълги години в Алжир, където докторът посещавал френски училища. Като младеж влязъл в конфликт с държав­на­та власт, понеже като фен на американската култура бил на­драс­­кал на чина си »Да живее САЩ« и тям подобни. Жена му, ме­ди­цинска сестра, веднага след падането на Живков се изселила в САЩ, под претекст да избегне политическите преследвания. Тя става пос­ланичка на доктора в Свободния свят, за да осъществява кон­такти с бившия цар и с ЦРУ. През първите месеци след осно­ва­ването на независимия си профсъюз д-р Тренчев малко се инте­ресувал от правата на работниците. Интересували го общо взето правата на човека и в частност правата интелектуална собственост и на турското мал­цин­ство. През май бил арестуван заедно с петима други чле­но­ве на Подкрепа. На демонстрации на Комунистическата партия било искано смъртно наказание за него, което направило от на­пъл­но безизвестния доктор национален герой и предизвикало меж­дународно внимание. След два месеца шестимата обви­няе­ми били освободени срещу смешно ниската гаранция от 100 лева. Обещаният процес въобще не се състоял.

Половин година преди промените докторът вече е в най-добра изходна позиция за политическите интриги на плурализма. През следващите месеци се включва в основаването на СДС и укреп­ва позицията си като водач на свободния независим профсъюз „Подкрепа”. И днес още – десет години по-късно – той е негов водач. Не на последно място и благодарение на под­кре­пата на високопоставени приятели: В определен момент, когато синдикатът му тъкмо наброява петдесет члена, Подкрепа беше обявена от американския президент и бивш шеф на ЦРУ, Джордж Буш, заедно със Солидарност за един от големите противници на комунизма!

 

Стефан Вълков: »На това събрание в София, за което не знаех, сме били избрани в наше отсъствие с Петър Манолов – той за секретар на сдружението, а аз за секретар за Южна България. Научих от радиото за новата си задача. На 8 януари 1989 за първи път се срещнахме в жилището ми. Не можахме да уговорим заседание. Илия Минев не можа да се наложи като председател. Напусна ядосан събранието. Следващата среща се състоя след няколко дни в Пловдив. Пак ни арестуваха и пак ни закараха в Главно управление на милицията. Тогава обърна­ха цялото жилище на Манолов с главата надолу. Конфискуваха архива му и всички документи на дружеството. На следващия ден пак ни освободиха. Когато Петър Манолов видя, че са му прибрали всичко, започна гладна стачка, за да му върнат архивите. Гладува цял месец. През това време хората от цялата страна се солидаризираха с него, гладуваха по пет, по десет дни или седмица. Аз също.

В затвора често съм гладувал. Като не си ял няколко дни започваш да отделяш една специфична миризма, миризма на глад. Можеш да надушиш, ако някой иска да те излъже. Манолов гладуваше. Ежедневно от всички краища на страната идваха хора в Пловдив, за да се записват за членове. Сред тях имаше и много турци. Стана като лавина. За няколко седмици члено­вете станаха хиляди. Започнаха да протестират между­на­род­ните PEN-клубове, станахме световно известни. След 33 дни гладна стачка архивът беше върнат, около 150 души се соли­да­ри­зираха с Манолов и участваха частично в гладната стачка. В това време партийният орган Работническо дело беше публи­ку­вал няколко стихотворения от Манолов, за да го разобличи. Пре­димно лични записки, отчасти вулгарни неща. Представяха го за луд. Беше си построил колиба от дъски на морето, в която живя известно време с жена си и сина си. Като отшелник, който бяга от обществото. С това те искаха да кажат, че човек, който поста­вя системата под въпрос може да бъде само такъв ненор­мал­ник.

Следващата стъпка беше, да се опитат да ни принудят да на­пус­нем страната. Искаха да обезглавят дружеството. Предло­жи­ха на Илия Манев виза за напускане на страната. Той отказа. Предложиха ми да емигрирам в Австралия, където живееше брат ми. Аз отказах. Казах им: преди десет години исках да замина, защото вече не издържах тук. Тогава вие ми отказахте. Сега времената се промениха, сега аз не искам да замина. Тогава опитаха при Петър Манолов. Него можеха да го при­тис­нат по-силно, имаше малък син, жена му се страхуваше. Запла­шиха го, наплашиха жена му. За съжаление Манолов не устоя на натиска и на 21 май 1989 заедно със семейството си напусна страната.«

Френската преса беше здравата изненадана, когато по повод след­ващата Парижка конференция през 1989 самолетът от Бъл­гария каца на летище Орли в Париж. Правителствената деле­гация под ръководството на тогавашния министър на вън­шните работи Петър Младенов и Андрей Луканов, по-късно министър-пред­се­да­тел слизат от самолета заедно с група диси­ден­ти. Всички заминават дружно за общия хотел. Западните журналисти изляха сарказма си върху тази опозиция, която се държи за ръката на настойниците си. Дисидентите забелязали греш­ката си и веднага се преместили в друг хотел. През след­ва­щи­те дни съвместната закуска отпаднала.

На 29/30 май 1989 се провежда паралелна среща-конференция на дисиденстки и опозиционни групи от Източна Европа със западни организации за правата на човека. Всеобщо учудване пред­извиква българската делегация (Блага Димитрова, Коприн­ка Червенкова и Петко Симеонов), когато в новия партиен жаргон по време на дискусията за малцинствата те говорят за »турско­езич­ни българи«, вместо да употребят коректното и международно единствено признато определение »български турци«. След 1984 г. режимът на Живков се беше опитал да наложи кървава асимилация на това малцинство, състояща се от наложени промени на имена, оскверняване на гробове, забрана на обучение на родния им езики други държавни престъпления. Няколко месеца по-късно същите дисиденти се показаха по-чувствителни и под­пи­­са­ха протестни декларации срещу подтискането на »турското мал­цинство«.

Българската емиграция, която в Париж е много активна, по­търсила в края на конференцията контакт с дисидентите. Ценко Барев, издател на едно емигрантско списание (Бъдеще) и водач на най-голямата емигрантска организация, искал да разговаря за съвместна тактика. За бъдещи мерки срещу режима. Сре­ща­та била истински провал. Дисидентите пребледнели, когато ги за­при­казвали във фоайето на хотела, непрекъснато се оглеж­да­ли нервно и шепнешком помолили емигрантите, да ги оставят на спокойствие и да не им създават неприятности.

»Моля Ви, проявете разбиране, тук гъмжи от агенти, а аз искам да се върна в България«, прошепнала поетесата Блага Димитрова.

»Ние също, госпожо Димитрова«, казал един дългогодишен емигрант.

»Да, обаче аз искам да се върна в неделя«, заковала поетесата с професионален талант.

 

Стефан Вълков: »Един ден изведнъж на голям модерен западен мотоциклет, струва ми се че беше 500cc, се появи някакъв мъж, който се казваше Румен Воденичаров. Никой не го познаваше, когато спря пред Илия Минев. Участваше на различни срещи, но никога не стана член. След заминаването на Манолов аз бях избран за председател. Срещнахме се няколко пъти, веднъж дори се стигна до конспиративна среща с д-р Тренчев, Стефан Комитов и някакъв духовник от Бачковския манастир. Вечерта на 30 октомври 1989 по новините на Дойче веле чух, че Румен Воденичаров бил избран за нов председател на нашето дружество. Като че ме удариха с мокър парцал по главата. Изобщо не е имало събрание, а той дори не беше член. Обадих се на всички, за да им кажа, че сигурно е агент на Държавна сигурност. В това време той свика национална конференция, на която покани 150 души, които никога преди това не бяхме виждали. Илия Минев въобще не отиде, от този момент той беше политически замразен. Всичко това беше фарс, беше преврат. Воденичаров беше избран за председател от тези непознати клакьори, които до сега не са имали нищо общо с дейността на дружеството ни. След това се включи в основаването на СДС и по този начин и дружеството стана учредителен член на СДС. Впоследствие Воденичаров осуе­тя­ва­ше всякаква сериозна политическа дейност срещу кому­ни­сти­те и докладваше редовно на Държавна сигурност за нашите събрания. Едва през 1992 взехме надмощие в дружеството и успяхме да го изключим. До тогава обаче беше успял да нанесе предостатъчно вреди.«

 

Независимото дружество за защита на човешките права, български еквивалент на несравнимо по-известната Харта 77 в Чехословакия, било изтласкано на задна сцена, до където не стигали светлините на прожекторите на телевизията, микро­фо­ни­те на радиото и диктофоните на пресата. В плуралистичния живот на демокрацията то вече не играело никаква роля. През 1991 г. Румен Воденичаров бил предложен за кандидат-вицепрезидент от Социалистическата партия. Загубил изборите срещу бившия си съюзник Желю Желев.

 

Няколко месеца след срещата ни заместникът му Савовски, съмнителен бизнесмен с криминално минало, в отсъствието на Стефан Вълков сменя ключалката на тежката врата на кабинета. При връщането си в София председателят на Дружеството Вълков остава пред заключена врата. Той търси правата си пред прокурора, започва дело, което от тогава бавно куцука. Той повече няма кабинет. Първото опозиционно движение на България си е свършило работата.

 

 

 

 

 

 

Ще си създадем опозиция

 

Фактически партията създаде опозицията. Опозицията не беше двигател на събитията, а неин продукт. Твърдяха, че 10 ноември бил резултат на борбата на опозицията. Чак да ти стане смешно! Къде, кога и срещу кого се е борила опозицията? Какво е представлявала борбата й?

Димитър Станишев, бивш член на Политбюро

и баща на настоящия министър председател Сергей Станишев,

в интервю от 15 януари 1996

 

Такова беше положението след 45 години тоталитарна власт: Опозиция? Няма такова нещо. Противниците от първите следвоенни години, които организират съпротива срещу наложения от Червената армия режим, са били елиминирани. Оцелелите след десетилетни репресии се занимавали като пенсионери с внуците си, някои от тях изживявали старините си в предградията на Париж, Шпайер или Чикаго. Бяха се появили някои дисиденти, то­ле­ри­ра­ни или даже одобрени от държавната власт. Човекът, който спо­ред категориите на Лине[5] е homo sowjeticus, се примирил със съд­бата си на поданик, приел за себе си, но и за децата и вну­ци­те си съществуванието в абсолютно послушание, абсолютно имен­но защото е вечно, като роб в древността или като кре­постник в Средновековието. И също като робите получавал съот­вет­но гаранция за сигурност и оскъдна издръжка. Който не бил »луд«, не искал да се лиши от тази издръжка. Достолепният възрастен господин, който през декември 1989 беше избран за пред­се­да­тел на Социал­демо­кратическата партия, година преди това от­ка­зал да се срещне с бивш съзатворник. »Не искам да навредя на внуч­ката си«, казал той тихо по телефона. И помолил на раздяла приятеля си, който му спа­сил живота в затвора: »Не ми се обаждай повече.«

Партията, Държавна сигурност и вътрешният мръсник в човека са си свършили работата. Когато започнал политическият театър, инсцениран на всички европейски сцени от духа на историята в съответствие с интересите на местните елити и западните сили, – наречен меката демократизация, се оказало че няма изпълнители за пиесата. Комунистическата партия на България (накратко БКП или просто »Партията«) се намирала в безизходица. Както някога първият футболен отбор в Африка на Златния бряг тя поради липса на конкуренция трябвало да рекрутира „противниците” от собствените си редове, при което ставало въп­рос не само за собствените членове, а и за безбройните »безпартийни« лакеи. Диригентите от Москва дали недвус­мис­ле­но не само девиза за повече публичност и участие в управ­ле­нието, свръхсилният запад изисквал също плурализъм и сво­бод­на икономика, а хората в страната изразявали нерешително не­доволството си. Партийното ръководство предполагало какво ще се случи, ако вятърът на промяната се превърне в ураган и го помете.

В годините преди 1989-та някои предтечи-идеолози споменавали при затворени врати необходимостта в по-далечно бъдеще да се откажат от претенцията за самостоятелно управление и да се преобразуват в модерна социалдемократическа партия от западен тип. Имре Пожгай, бивш полицай, участник в потушаването на унгарското въстание от 1956 г., споделил през януари 1989 като член на Политбюро пред един американски журналист: »Най-големият ни враг е непроменливата ситуация.« Не след дълго партията си сменила името от Унгарска социалистическа работническа партия на Унгарска социалистическа партия.

Когато Мячеслав Раковски в Полша дошъл на власт, съобщил без заобикалки, че партията има две алтернативи: да започне веднага с реформите или да бъде пометена в обозримо време от някоя революция. В началото на 1989 той заедно с пред­ста­ви­тели от Гражданския комитет седнал на кръглата маса. Раз­го­во­рите продължили осем седмици и ако се проследят събитията в Полша през следващите години, Варшавската Кръгла маса се явя­ва като пробен експеримент на историята.

Това, което беше постигнато в Полша, бе­ше копирано в почти всички останали държави от Източния блок. В някои страни изведнъж непонасящи се противници сед­на­ха един до друг – някогашните жертви с блеснали от радост ли­ца, тъй като са застанали под светлината на прожекторите до ня­когашните си мъчители – и се споразумяха за решение за преход, за свободни избори и свободна икономика, призоваха за взаимна отговорност към отечеството и набързо забравиха някогашната си вражда. А партията, отново поела водеща роля към бъдещето, маршируваше начело на авангарда.

В Полша на държавната власт ѝ трябваха почти десет години за да отслаби радикалните профсъюзи Солидарност, да ги уни­жи, да ги разцепи, докато в тях вземат връх опор­тю­ни­стич­ни­те сили. Чак когато профсъюзът се транс­фор­ми­ра в поли­ти­чес­ка партия стана удобен партньор за Кръглата маса.

Един въпрос, който в Полша въобще не съществуваше, беше предизвикателство за властващите в България: Кой въобще трябва да седне на Кръглата маса? Отговорните господа (в Държавна сигурност въпреки официалното държавно­социа­ли­сти­ческо равноправие доминирали само мъже) прехвърляли досиетата, анализирали, консултирали се, създавали концепции. В известен смисъл намерили нещо: един журналист, който твърде енергично бил подхванал някаква тема и затова загубил работното си място; една поетеса, която осветила някои тъмни страни на реално съществуващата душевна панорама и чийто роман бил претопен веднага след излизането си; един философ, който бил изгонен от Партията, защото се поувлякъл в историческите си сравнения. Обаче трима дисиденти все още пролет не правят. Партията притежавала всичко, само не и опозиция. Каква дилема – в сърцата напирало опозиционното настроение, но само настроение не е достатъчно.

Партията! Партията, с голямо П, както на български обикновено само Господ се изписва. Безгрешният водач! Приемането в партията било условие за всяка кариера, дори и за най-скромната. Кандидатът подавал молба, надявал се и приемал решението на комисията като присъда на най-висш съдия. При отказ имал право след известно време отново да почука на небесните врата. А който спечелел членството си, не се страхувал повече от нищо, освен от изключване от Партията, ултимативното отлъчване. Ръководни длъжности се заемали предимно от партийци. Така 97% от офицерския състав на армията са били членове на БКП, а в Държавна сигурност всички офицери членували в партията. Членството било по-важно от богатството, тъй като в държавния капитализъм, този който има власт, винаги се добира до богатство (докато в частната пазарна икономика е по-скоро обратното). Членството в Партията давало власт, осигурявало различни привилегии, подредени по комплексни неписани и поради това неофициални правила: партийната книжка била входен билет за социалистическия рай – който веднъж е прескочил това препятствие, можел да се издигне от партера в ложите на балкона. В много отношения не на последно място и поради непоклатимата йерархия, социалната психология и религиозния догматизъм този »социализъм« приличал на феодализма.

Партията имала повече от милион членове; тя контролирала всекиго, за всеки съмнителен имало съставено досие, дори и за онези, които дори не подозирали, че някой ден може да се провинят с подозрителни мисли. Тя можела да разчита на това, че всеки трети – според преценките на главния прокурор Татарчев – в страната шпионира и доносничи за нея. Смешно е при такива обстоятелства да не можеш да си създадеш опозиция.

 

18 ноември 1989 година. Старецът беше закъснял. Той бързаше към църквата, към катедралата Александър Невски, наречена на името на един княз от Новгород, който преди много векове на едно отдалечено място бе разбил армия на германския рицарски орден. Старецът гледаше масата от хора. Минаваше покрай милиционерите и техните Лади. Тука просто гъмжи от полицаи, мислеше си той. Старецът не се страхуваше, но умееше да разпознава страха, като се загледа в лицата на събралите се. Видя, как хора, които си бяха глътнали езика, все още не вярваха на новата свобода. Твърде неочаквано беше дошла тя, като дъжд по време на суша, като западна стока, която изведнъж се предлага в някои магазини. На стареца му направи впечатление: когато се вадеха камерите някои се скриваха зад гърба на стоящите до тях или се обръщаха с гръб към фотографа. Кой знае до кога ще се задържи новата свобода. По микрофоните старецът чу провлачения звук на красиви думи, които призоваваха към човешко достойнство – на подиума пред главния вход на православната катедрала – те празнуваха събуждането и проклинаха лъжата. »Промяна« крещеше масата. Промяна. Очите на стария човек бяха отслабнали, той се опита да стигне до подиума. Позна следващия оратор, поет хуморист. Подиумът беше пълен, до поета Радой Ралин се виждаха други познати лица. Две трети от тях комунисти, една трета дисиденти, прецени старецът. На двама членове на безгрешната партия се падаше един симпатизант от обкръжението на Клуба за гласност и перестройка. Поетът предупреждаваше червената плутокрация. Присмиваше се на партократи и бюрократи. Масите се смееха, анонимно се изливаше злобата. До сатирика стоеше поетесата Блага Димитрова. Следващата беше тя, започна да обрисува някакво видение: България ще се превърне от страна на розите в страна на склерозите. Глупости, мислеше си старецът, той ще намери други думи, тъй като е решил да говори. Още днес. Той има право на това, в крайна сметка той е основал първата опозиционна група в страната. Пуснете ме, извика той, и пристъпи към подиума. Крещеше, но стоящите горе не го чуваха. Опита се да се качи на трибуната. Подхлъзна се, но не се отказа. Стоящите горе го познаваха, някои лично, други по слухове. Десет години по-късно те щяха да го възхваляват по телевизията. Старецът не успя да се покатери на трибуната. Не защото не му стигаха сили. Почувства, как го блъснаха, как го натиснаха надолу. Не е лежал толкова години в затвора, че да се остави да го спрат няколко ръце. Вдигна се. Масата аплодираше следващия оратор и крещеше »Победа«. Победа. Старецът видя ботуша до рамото си, почувства ритника върху ръката си, ботушът го натискаше надолу, ритници, един от които погрешка го улучи по главата.

Илия Минев, 72 годишен, падна на земята. Погледна нагоре, не можа да разпознае кой го е ритнал, но видя, че никой от ораторите не му помага, че всички те гледат напред, като че не искат да забележат какво се случва в краката им. Илия Минев се отърси, хората около него го гледаха изненадани и с подозрение. Видя някакво подпухнало лице. Следващият оратор беше мъж с тъмни очила и рядка коса и четеше вдървено от листа пред себе си.

»Тоталитаризмът падна, намери своя край. Сега започва нова епоха в българската история, епохата на демокрацията, време на промени. Трябва да прокараме тези промени цивилизовано, като европейци трябва да си сътрудничим, не бива да има ексцесии и радикализъм …«

Масата ръкопляскаше и на този оратор. Старецът не вярваше на очите и на ушите си. Опита се да освирка новия генерален секретар на Българската комунистическа партия, Петър Младенов. Гласът му се загуби във всеобщия гръмогласен вик »Демокрация«. И чу зад себе си как една жена въздиша: Ех, добре поне че Тодор Живков си отиде. Ако ще и Петър Младенов да е. Ама Минче, опита се да ѝ възрази спътникът ѝ, баща ти го убиха комунистите. Забрави ли?

Разгневен и огорчен, старецът се прибра в къщи. На какво необичайно публично раждане на демокрацията беше присъствал, с майка проститутка, с баща Държавна сигурност и генералния секретар на комунистическата партия за акушерка, който ту дърпа, ту притиска обратно новороденото. Илия Минев се сети за старата поговорка: Денят се познава по сутринта.

 

Поканϊ го у дома на вечеря, беше ме посъветвал приятел. Почерпϊ с няколко ракии, предложи му каквото можеш да намериш: салати, кебапчета, кюфтета, още няколко бирички и той ще проговори. Мъжът някога е бил член на ЦК на БКП, а сега е пенсионер. Както се казва, десетилетия е служил вярно на партията. Още на телефона поиска да не бъде цитиран поименно, но не ми отказа да му направя портрет.

Васил Б., както ще го нарека, беше лошо облечен. Не без вкус, както новобогаташите, а скучно. Изглеждаше, че не обръща внимание на облеклото си – може би за това то така му подхождаше. Главата си държеше наведена, като че през целия си живот е вървял срещу леден вятър. Веждите му бяха присвити, устата се отваряше повече от лявата страна, което придаваше на думите му известна пренебрежителност. Бях изненадан колко огорчение излъчваше. И все пак той беше от победителите. Никой никога не му беше търсил отговорност, семейството му беше устроено и той можеше да се радва на добра пенсия. Обаче не беше богат и нямаше повече какво да очаква. Партията вече не се нуждаеше от него и зад новото лице на партията си той явно не се чувстваше добре.

»Всичко, което направиха в началото (другарите, бел. авт.), беше по съвет на Горбачов. Изведнъж започна да се говори за демокрация, като че това щеше да реши проблемите ни. Перестройка! Що за глупости. Инструктираха ги естествено от КГБ, казали им да махнат Живков. Дори и това не направиха като хората. Днес си предават важности. А после обърнаха каруцата в калта. Руснаците бързо реагираха »Катастройка«. Перестройка – катастройка – а след това партийна демокрация. Трябваше да има нови партии. А най-хубавата нова партия е старата партия. Още преди 10 ноември от Държавна сигурност изпробваха положението, разговаряха с този или онзи, със стари политици например, старци от времето след войната и малкото, които още бяха млади и силни. От БЗНС-то, социалдемократи и други. Един офицер отиде при Михаил Петков и го окуражил: какво седиш тука, не виждаш ли, че времената се менят, какво става със Социалдемократическата ви партия, трябва да я възобновите. Не беше лесна работа. Старите вече не смееха. Мислеха си, че е капан, сигурно е капан. Като изпълзим от дупките и ще ни сложат в тигана. Въпреки това след няколко седмици имахме социалдемократи, един Господ знае за какво са ни.«

 

Демонстрацията, която Илия Минев напуснал, вече привършвала. Бил паднал ранен сняг и студен вятър препускал по площада. Това било първата демонстрация, организирана съвместно от комунисти и »неформални«. Около първия секре­тар се събрали много фигури, които през следващите години ста­наха водачи на опозицията. Дребният мъж с кръглото лице, ши­роката уста и тесните очи се казва Желю Желев; след по-мал­ко от девет месеца той ще стане президент на България. Раз­тро­паната малка жена до него е Елка Константинова, скоро тя става председател на радикалдемократическата партия, а две години по-късно министър на културата. Блага Димитрова, с бели коси, поетическата съвест на опозицията и първа майка на стра­ната, ще бъде известно време вицепрезидентка, съпругът й, Йордан Василев, недодялан доцент по литература, ще поеме като народен представител председателството на Комисията за на­ционална сигурност. От лявата страна стои брадатият Петър Берон, скоро той става председател на Съюза на де­мо­кра­тич­ни­те сили (СДС), по-късно разобличен като агент на Държавна си­гур­ност, а до него хлъзгавия като змиорка Петко Симеонов, ско­ро след това заместник председател на СДС. Да не пропуснем и облечения в черно Христофор Събев, който на младини през 1971 бил основал »неокоминтерн« за борба с американския им­пе­риализъм и подписал в Държавна сигурност съгласие да слу­жи на Партията. Скоро той става не само религиозният глас на опо­зицията, но и един от заместник-председателите на съюза на опо­зиционните сили. Почти всички, които стоят на този подиум през следващото лято стават народни представители, някои на стра­ната на опозицията, други на страната на комунистите, респ. социалистите. Но сега първо си правят съвместната де­мон­страция, за да протестират срещу миналото. Минало, което чрез този протест придоби самостоятелност, което като в ня­ка­къв рядък химически експеримент се е отделило от хората, кои­то са живели в него и освен това ги е измило от всякакви от­го­вор­ности за случилите се пропуски и престъпления. С други ду­ми: то е било наше общо минало, за това всички можем заедно тър­жествено да се разделим с него. Така онези, които в ми­на­ло­то са си измърсили ръцете, могат да протестират срещу него, без да имат пред вид себе си.

Почти всички тези пионери до вчера са били храненици на режима, чийто залез в момента празнуват. Дори неор­то­док­сал­ния Радой Ралин, майстор на двусмислени епи­гра­ми и песни, кои­то някога нарекъл »люти чушки«, е получавал по време на вре­менната забрана за публикации, която му е донесла бун­тов­ни­ческата слава по 300 лева от съюза на писателите – което се рав­нявало на две добри заплати –, за да не се мъчи много да свързва двата края. Повечето от тази сцена имат досиета, не защото са били проверявани, а защото те – формално или неформално – са сътрудничели на Държавна сигурност.

 

В цяла Източна Европа динамиката на развитието е изненадала повече опозицията отколкото режима. В ЧССР например през ноември 1989 гражданският форум поискал само оставката на партийния секретар Якеш и на президента Хусак. Тълпата на площад Венцел крещяла ›Дубчек, Дубчек‹ и по този начин дала гласа си за пътуване назад в бъдещето. На 24 ноември обаче изведнъж цялото Политбюро си подало оставката. Само след няколко седмици на власт дошло коалиционно правителство, нещо, което през онези ноемврийски дни на постоянни протести никой не смеел и да поиска.

В България режимът е трябвало да преследва опозицията по петите с отстъпките си, както уличен търговец предлага стоката си с намаление на недоволния клиент. От страх, че пълната загуба на властта и експлозията на народното недоволство могат да доведат до неконтролируемо отмъщение, Партията се отказвала повече, отколкото опозицията изисквала. Затова човек от Държавна сигурност е трябвало да окуражи бившия политически затворник и стар социалдемократ Михаил Петков. И Мишо Петков от своя страна разказва, че многократно е трябвало да подтиква д-р Дертлиев, станал председател на партията, докато даде съгласието си да влезе отново в политиката. Докторът, прекарал тридесет години в политически зимен сън, не можел да повярва на това размразяване. Ех, Мишо, внимавай, вятърът пак може да се обърне, и пак за нищо и пак като нищо ще ни пъхнат в Белене.

След 10 ноември страхът малко намалял, на 26 ноември 1989 отново била основана Българската социалдемократическа партия (БСДП) от седем възрастни някога преследвани мъже. В края на следващата седмица Мишо Петков се опитал да при­вле­че нови членове в Южния парк. Завит в дебелото си палто, което още повече закръгляло набитата му фигура, той протягал ръце и чуруликал:

»Елате при социалдемократите. Тук е Българската социал­де­мо­­кратическа партия, съюзници сме на силните социал­демо­кра­ти­чески партии на Запад, нашите побратими партии във Фран­ция, в Швеция, в Испания са на власт, ние ще ви заведем в Евро­па. Елате при нас, млади хора, можем да ви намерим сти­пен­дии на запад. Елате при нас«

»Колко ще струва?« попитал един минувач.

»Името и три лева!«

И минувачът се записал. Нямало да навреди.

С особено удоволствие си спомням за Мишо Петков, външен вид на камериер и поведение на артист от водевил той се вписа като една от ярките личности на българската политика. Известно време в Народното събрание седеше на първия ред, а по-късно оказа чест с външния си вид, като посланик угодничейки в Мадрид на бившия български монарх.

 

Лазар Георгиев седи сковано изправен на канапето. Човек, който е в състояние да гладува. Политически активист, който не е станал политик. Доцент в онзи институт по литература, който е произвел повече опозиционни политици отколкото монографии.

»Аз виждам нещата така, в началото е имало някакъв спон­та­нен тласък. Е, хайде да ходим всичките на митинг. Просто така, без нищо. Доколкото зная, никой от колегите ми не е имал опре­де­лени убеждения, та да може да каже, че иска да основава партия с една или друга цел. Всичко беше много спонтанно, като искра. Или така, като че всичко е било предварително на­гла­сено? Или по поръчка? Беше няколко дни след 10 ноември. Никой не говореше за партии или избори. Всеки се чувстваше освободен, опитваше се да прави това, което може. Един ден срещ­нах в института Александър Йорданов. Казвам му: Сашо, как­во стоите още, хайде да направим нещо. А той ме пита, как­во да правим. Погледна ме доста подозрително, като че не раз­би­ра за какво става дума. Как какво, да се впуснем в по­ли­ти­ката. Да основем партия. Това е боева част; без организирана бор­ба нищо не може да се постигне. Ще видим, каза ми той. По-късно разбрах, че по това време вече е имал нещо предвид.

При никого от колегите си през всичките години съвместна работа не съм имал впечатлението, да имат някакви поли­ти­чес­ки идеали, за които да са готови да се борят. Никога. Елка Кон­стан­тинова например беше лакей на комунистите, през цялото вре­ме. Тя председателстваше политическите учебни години, не­пре­къснато създаваше впечатлението, че иска да упражнява конструктивна критика. За мен това беше най-жалкото. Другите поне си мълчаха. Най-активните партийни дейци бяха нейни при­я­те­ли, тя беше в играта. Написала е куп неща, които се придържат към социалистическия реализъм.

Срещам я веднъж през зимата в заснежения Южен парк. Там се срещаха. На друго място никой не се решавше да се среща. Из­веднъж като от земята изникнаха сергии, започна търговия, раздаваха се плакати. Много се говореше за Тренчев и той се по­явяваше от време на време. Този ден тъкмо бях видял Трен­чев, седеше на една пейка. Стори ми се симпатичен. Някои неща, които казваше, бяха точно така. Тогава всеки, който се осмеляваше да говори против комунизма, правеше добро впечатление. Вземахме всичко за чиста монета.

Виждам аз една замръзнала Елка.

Ти пък какво правиш тук? питам аз.

А тя ми отговаря: Правим тука нещо, организираме нещо.

Какво бе, Елке?

Радикалдемократическа партия.

Бях много изненадан. В института никой не беше обелил дума за това. Като че е нещо нелегално. Защо никой не ме покани мен, който имам дълго досие и в института ме смятат за политически неблагонадежден? Напротив, Елка се опита да се измъкне.

Каква е тази партия, Елке? Ако наистина искате да решавате проблеми, запишете ме и мен, и жена ми, а аз ще убедя и роднините и приятелите си. Не можеше да откаже – така станах един от основателите.

Едва по-късно разбрах, че Елка изпълнявала задача. Това по­сте­пенно стана ясно. Всички помощи, които получихме по-късно – партия не може да проходи без финансова подкрепа –, по­дарените факсове, компютри, помещения, коли и пари, всичко ми­наваше през нея. На мене никой не дойде да ми каже, ето ти па­ри, ела да ти дадем кола. Аз нямах такива контакти. Всичко ми­наваше през нея. Първите седмици нищо нямахме, дори пари за хартия, моливи и индиго нямахме. Тогава, когато вече по­сте­пенно започнаха да се очертават изборите за Народното съ­бра­ние, се появи един използван минибус, който по-рано бил в ми­лицията, една пишеща машина и един факс. По онова време бях в ръководството, което привидно контролира и гласува всич­ко, и въпреки това никога не можах да разбера, от къде ид­ват тези пари. Питах, непрекъснато питах, но никога не по­лу­чих директен отговор. След това минибуса отново изчезна, стък­ла­та му се счупили, беше продаден, и парите изчезнаха. И до ден днешен не мога да си обясня, от къде идваха тези огромни су­ми, които се даваха за пътувания до САЩ. За Елка, за Ми­хаил Неделчев, Александър Йорданов и някои други. Още през 1990 година те посещаваха семинари и политически срещи в САЩ.

Счетоводството беше така организирано, че не можеше да бъде проверявано от изпълнителния орган на партията. Фор­мал­но годишният бюджет беше благославян от упра­ви­тел­ния съвет, обаче аз никога не получих някакъв поглед в сче­то­вод­ството. Някои от нас все повече правеха пътешествия, други - никога. Мен не ме обичаха, защото постоянно задавах въп­ро­си. Това не им се харесваше. Портиш играта, казаха ми един ден. Портиш играта.

Скоро всички бяха обхванати от такава политическа похот, бяха опиянени от властта. Всичко останало беше без значение. Не беше важно коя е Елка, кой е този или онзи. Предстоеше да се разпределят отново най-добрите парчета от властта. Всеки искаше да заеме ключова позиция, да си организира пътувания. И хора като Елка, като Михаил Неделчев и Александър Йорда­нов имаха съвсем конкретни представи за това, както трябваше да установя за моя голяма изненада. Не знаех какво значи да си на­роден представител. И още по-малко – какво значи да ра­ботиш за Държавна сигурност.«

Кръстю Куюмджиев някога беше уважаван литературен критик, който в края на живота си трябваше да си изкарва прехраната с писането на готварски рецепти за списание Родолюбие. Какво е чул на смъртното легло на този близък приятел на Елка Константинова за нея, сподели с мен човек, който не иска да бъде назоваван: През осемдесетте години Елка била вербувана от Държавна сигурност, когато е кандидатствала за лекторат в Полша. Елка се задължавала да пише доноси за работещите там българи и на тази цена можела да остане в красивия Краков пет години (почти до 10 ноември). Много по-късно, когато тази биографична подробност получи гласност, Елка се защитила с не особено оригиналния довод, че била поела задачата, за да предпази другите, тъй като с нейните доклади не е навредила на никого.

 

Петър Слабаков бил един от последните, които говорили на този пръв демократически митинг. Не, той не говорил, той декламирал. Слабаков, в чието име е залегнала »слабостта«, бил член на БКП и това му носело най-добрите роли. Сега пред повече от 100.000 души той се оплаквал от екологическия срив на родината.

Още преди падането на Живков той бил съорганизатор на Екогласност, организацията на екологично осъзнатите партийци. Режимът позволил на него, както и на няколко стотин останали да организират 300 метра дълга процесия от градинката срещу Военния клуб до Народното събрание, за да връчат там една петиция. Милицията била направила плътен кордон, през който демонстрантите трябвало да минат. За да могат да минат през тесния кордон, демонстрантите трябвало да се промъкват един зад друг, мълчаливо като при църковна процесия. Съпротивата на Екогласност се изчерпала с това унижение.

Друга изтъкната фигура на Екогласност е брадатият биолог Петър Берон. След три седмици той бил избран за секретар на Съюза на демократичните сили (СДС), а малко по-късно за председател. Година по-късно бил изгонен от движението, тъй като президентът Желю Желев заплашил, че ще публикува досието му. Това било най-хубавото на досиетата – никой не знаел точно какво се разиграва, освен онези, които на времето са съставили досиетата и които продължават да ги контролират. Този коз те през всичките тези години не изпускали от ръцете си. От време на време жертвали по някоя фигура като Петър Берон, понякога вкарвали някоя нова. Тъй като събитията се развивали извънредно бързо, било невъзможно да се планират повече от два хода предварително. Обаче който бил жертван след свършена работа, не трябвало да гладува. Зоологът бил добре подсигурен, направили го директор на Природоисторическия музей. По-късно се появил на един партиен конгрес на социалистите, кандидатирал се за вицепрезидент на страната на българския Жириновски, Жорж Ганчев.

Но да се върнем към артиста Слабаков, който тъкмо е свършил речта си. След две години той ще разцепи най-малката партия Екогласност, въпреки че членовете ѝ са шепа хора, и която меж­ду­временно е станала политически съвсем незначителна, за да образува с бившите комунисти Коалиция на демо­кратическата ле­вица. За това те му се отплащат със сигурно място в из­бор­ни­те бюлетини и в Народното събрание.

 

Васил Б. си отпиваше от уискито ми Single-Malt: »Сега ще Ви кажа нещо. От къде им идваха парите? От къде можеха да вземат пари? Политиката струва пари. Събират се няколко пенсионери и искат да основат либерално-демократическа, радикално-демократическа, социал-демо­кра­тическа, християн-демократическа, демократическа партия. Добре, да го правят, да си седят на пейките в Южния парк и да оправят света. Но сега те седят в големите канцеларии на булевард Дондуков, обикалят света, издават вестници – всичко това струва пари. Всичко това го направихме ние, ние ги издържахме. Луканов го нареди. Трябва да подкрепим партиите, каза той. Та те нищо нямаха. Малкото помощ от чужбина, но това за нищо не стигаше. Ние им дадохме помещенията, нашите печатници печатаха вестниците им, ние им предо­ста­вяхме дарения, финансирахме ги чрез нашите фирми и концерни, тук едно съобщение, там един уред като дарение. Имаше нареждане от горе да им дадем помещения. Те ни плюеха, а ние им давахме помещенията. Въобще не можете да си представите колко жалки бяха партиите тогава. Нямаха сътрудници, едва събираха членовете си. Дори социалдемократите, които през 1990 силно увеличиха числеността си, това бяха по-скоро партийни членства по настроение, понеже беше модно, това не бяха убедени социалдемократи. Обаче д-р Дертлиев провъзгласяваше, че иска да изгради партия от 300.000 члена. Това никога нямаше да се случи, нямаше да го позволим.«

 

Първият спонтанен протест се състоял на 14 декември 1989 г. Основното искане на демонстрантите било премахването на параграф 1 и 3 от първа глава на конституцията, в която се определяла ръководната роля на партията. Този параграф бил приет в конституцията едва през 1971 година и по този начин не представял нищо друго освен реалното властово съотношение. Предният ден Живков бил изключен от партията. Студентите образували жива верига; хванати за ръце те обградили Народното събрание и викали »Демокрация«. Настроението било спокойно, пеели песни, между които и националния химн. След няколко часа един от водачите подканил студентите да си отидат по домовете, за да покажат, че са цивилизовани и възпитани. Хората обаче не само че не си отишли, а ставали все повече.

В Народното събрание се съвещавали, дискутирали дневния ред. Сред демонстриращите се пуснал слуха, че народните представители не искали да снемат водещата роля на партията. Новината предизвикала агресивно настроение. Няколко народни представители излезли пред Народното събрание, за да успокоят масата, обаче успокоителните им речи се загубили сред виковете за »оставка«. Масата притискала, милицио­нер­ски­те кордони били изтласквани все по назад. Народните представители пак се оттеглили. От другата страна на площада Желю Желев държал реч от балкона на Студентския дом, в която искал победа за перестройката. И всичко това става в момент, когато опозицията в цяла Европа поставяла много по големи изисквания. На края Желев призовал демонстрантите да си отидат у дома. Това била първата му реч като председател на Съюза на демократичните сили. Хората обаче и него не искали да послушат. Излезли други народни представители, и те били освиркани. Младенов искал да каже нещо, но хората го освирквали, между другото и поради факта, че не можели нищо да чуят. От една милиционерска кола донесли мегафон. Младенов отново призовал към спокойствие. Никой не го слушал. Той започнал да убеждава масата: »Липсата на отговорност ще има трагични последствия за страната ни и за народа ни. Мислите ли, мислите ли, че ние наистина не искаме нов живот, истинска демокрация, истинска свобода« (явно всичко това не било постигнато под ръководството на партията). Масата продължавала да свирка. Младенов, който все повече започвал да се ядосва, започнал да крещи, за да го чуят, обявил демонстрантите, че са екстремисти, захвърлил мегафона и при влизане в Народното събрание измърморил: »Най-добре е сега да дойдат танковете.« Един млад кинооператор случайно записал тези думи.

На следващия ден младата опозиция побързала да се дистанцира от спонтанната реакция на масата, от революционния дух, който заплашвал да излезе от шишето. Желев смята представата, че опозицията може да превземе властта за »абсурдна« и се извинява за протестната акция: »След всички тези години ние сме отвикнали от такива крайности. Затова ние отново призоваваме към култура и толерантност. Ние нямаме нищо общо с екстремистките изяви.«

През следващите месеци неговата политика – и по този начин политиката на Съюза на демократичните сили – ще се състои в това, да изискват това, което »Партията« и без това иска да им даде. Може би десетилетията тоталитаризъм така са сплашили и направили несигурни повечето хора, че те дори в бунта си срещу старите господари бързат да бъдат послушни.

Подобни са изявите и на българския Руди Дучке, студент на име Емил Кошлуков: »Рано или късно всяко демократично движение загубва ума си. Надявам се, че това беше единственият и последен път.« Диктатурата още не е победена, а опозицията призовава към толерантност спрямо диктатурата!

 

Когато през 1990 г. в цялата страна се създават Кръгли маси и локални коалиции, Георги Генов е бил заместник кмет на Плевен, петия по големина град в страната. По пътя към Плевен се радвах да посетя родния град на баща ми. Тук като малко момче през летните ваканции дядо ми и баба ми така ме тъпчеха, че майка ми след това, като дойдеше да ме прибере, не можеше да ме познае. Сегашният Плевен изглеждаше беден и строг, доминираха постройки от шестдесетте и седемдесетте години, функционална бетонна гора с унизителна грозота. С наетата кола и под съпровода на познаващия добре града Георги Генов ние дълго търсихме къщата на баба и дядо и накрая намерихме на това място десететажен панелен блок. »Е, сега тя съществува само в спомените ти«, каза Генов.

Докато пътувахме през града и разглеждахме опустошенията на последната епоха, Генов разказваше с обичайното красноречие на оратор. »Председател съм на комитета на репресираните. Знаеш ли колко ниско е паднала България през последните петдесет години? Не можеш да знаеш, твърде млад си. Да ти кажа ли как се започна. С еуфория и твърде малко разум. В началото на декември, естествено през 1989, дойдоха няколко опозиционери от София и се срещнаха с тукашните ни репресирани, дисиденти, няколко души от Зелената партия, от Екогласност и от Независимото дружество за защита на човешките права. Основахме местния координационен съвет на СДС, просто така, с хората, които бяха тук. Без да ги познаваме или да ги проверяваме. Като представител на Земеделския съюз Никола Петков бях избран за заместник-председател. Такава еуфория беше, че приемахме всекиго, който кажеше нещо срещу комунистите. Нямахме определена линия, само ентусиазъм, тъкмо бяхме успяли себе си да изберем и вече очаквахме коренни промени. След това нищо не се случи, удряхме се срещу стена, ден след ден маските на съратниците ни падаха, разпознахме лъжците, опортюнистите, шпионите, корумпираните, двуличниците. Ние, които сериозно искахме да се борим с комунистите, бяхме изолирани и оплюти. Най вече от собствените ни съратници в СДС. Най-голямата грешка на Земеделски съюз Никола Петков беше, че стана член на СДС. След това се оказа, че повечето активисти на СДС са били свързани с Държавна сигурност. А ние, бившите политически затворници, постепенно разбрахме, че не сме желани в СДС, тъй като нас не можеха да ни купят. Още при първите избори хората от СДС се опитаха да ни оставят възможно най-малко места. И успяха. От днешна гледна точка си мисля, че единственият ни успех беше запазването на гражданския мир.«

»За какво ви е такъв мир«, попитах аз, докато се разхождахме покрай едно езеро извън града, в което баща ми обичаше да плува и по което сега се носеха огромни петна от химически отпадъци и масла. »Този мир струва на страната безброй жертви и това вероятно ще продължи години, ако не и десетилетия?«

»Без съмнение, този мир позволи на номенклатурата да си продължи криминалната дейност. Цари пълно беззаконие и тя продължава да краде на едро. Тогава се опитахме да ѝ попречим, назначихме ревизионна комисия за предприятията. Комисията разкри много неща, при фирма ТИБОР например открихме, че са били укрити 1,8 милиона лева (тогава приблизително 100.000 евро). Материалът беше предаден на Държавна прокуратура и тя впоследствие замаза всичко – нямаше обвинение. Това действаше деморализиращо на населението, преди всичко на поддържниците на СДС. Те вече не знаеха на какво да вярват. На кого да се доверят.«

 

В последствие хората съжаляват, че в онази вечер на 14 декември 1989 г. са се оттеглили. Тогава ги държахме в ръцете си, казват те със съжаление, както се съжаляват пропуснатите шансове на младостта. Еуфорията им отдавна е отминала. Години по-късно споменът за първите митинги не предизвиква радост. Те почти с тон на извинение казват: Да, такива бяхме тогава … наивни, изпълнени с очаквания… като на празник … не знаехме какво да правим. После започват да говорят с огорчение или носталгия, оплакват загубената невинност. През онези дни всичко изглежда възможно, само не това, което действително се случи.

 

Попитах Васил Б., как е възможно за една година партията да намали членовете си от над един милион на по-малко от 200.000. Защо не се чува нито един глас, който държи на миналото, нито един глас, който да държи на убежденията си въпреки историческото поражение? Може ли всички едновременно да се откажат от правата си вяра?

Той не реагира. Гледа ме дълго, в погледа му сянка на съмнение, че искам да го подведа с въпроса си. Или да му се подиграя? Но в крайна сметка все пак отговаря.

»Нали повечето бяха кариеристи. Те винаги са болшинството. Бързо напуснаха потъващия кораб. Днес обаче мислят другояче, днес оценяват постиженията ни. Днес пак можем да се гордеем с Живковото време, с това, което построихме. Това дори опозицията го признава. Събитията след 1989, всичко беше толкова прибързано …«

 

Лазар Георгиев: »Искахме да покажем на хората, че човек може да преодолее страха си, макар и колената ни да трепереха при първите митинги. Мисля, че това беше най-сериозното, което постигнахме. За себе си с друго постижение не мога да се гордея, тъй като не можахме да победим номенклатурата, пък камо ли да я отстраним, напротив, легитимирахме властта й. Обаче поне малко можахме да променим манталитета на хората в градовете и селата.«

 

 

 

                        Превъплащенията на един хамелеон

 

                             БСП отново имитира сериозно разногласие.

Водещо заглавие в опозиционен вестник

 

Eсента на 1989 била опасно време за номенклатурата. Събитията в Източна Европа припомнили отдавна забравени истини: че никоя власт не е вечна, че отделният човек може да постигне нещо с протеста си, че гневът на масите може да срути и най-голямата стена. Предвид огромното недоволство сред населението, което досега не смеело да го изрази, изглеждало че предстои  незабавен преврат.

Номенклатурата обаче съвсем не била изненадана от тези събития, както често се твърди. Върхушката, която била в постоянен контакт с Москва, с Горбачов и неговите пратеници, е можела да предвиди посоката на промените, макар и не тяхната скорост. Явно доказателство е бързият растеж на износ на капитали през годините на перестройката. Парите не са били изнесени в чужбина, за да предизвикат световната революция, а за собствено облагодетелстване. Друго доказателство са множеството партийни пленуми, свиквани в целия Източен блок на все по къси интервали, на които усилено се обсъждала необходимостта от по-голяма гласност и свобода на частната инициатива. Постепенно всички ръководители започнали да разбират, че Москва е решила да се освободи от империята си. Възможно е Горбачов да им го е казал директно без заобикалки. В България, както и в много други страни от Източния блок, партията в отговор на това заложила на една форма на просветения абсолютизъм. Най-репресивните и омразни елементи на властта ѝ били смекчени и много от партийните ръководители искали да продължават с тези бавни темпове. Повратът в България сигурно щял да бъде отложен, ако не се беше стигнало до ускоренията в Полша, Чехия и Унгария.

През есента и зимата на 1989/90 г. Българската комунистическа партия преминала по нареждане в отстъпление и се разделила с идеологията на социализма. Не ние сме виновни за случилото се, се четяло между редовете на речите на много от функционерите, а »системата«. Явно, че още от началото тя е била дефектна. Социализмът е мъртвороден, казва Живков малко преди падането си, за което не е виновен той, а Маркс и Енгелс. Защо Партията, респ. номенклатурата трябва да плаща сметките на господата Маркс и Енгелс?

Изненадващо е, че тази рязка промяна не предизвиква сериозна реакция вътре в партията. Нито един партиен член не е напуснал партията от протест срещу това, че животът му и политическите му убеждения са били безсмислени и че идеалите му са били фалшиви. Или поне да се беше възмутил: »Чакайте! Щом е така, аз си връщам партийната книжка и си подавам оставка.« Не е известен нито един такъв случай, въпреки че за един истински комунист смененият на 180 градуса курс би трябвало да бъде възприет като контрареволюция, като победа на реакцията, като предателство спрямо историческата необходимост, като гръм от ясно небе. Всъщност те трябваше да излязат на барикадите, за да защитават реда, който сами са изградили.

 

Първо партията трябвало да се дистанцира от миналото си с нов имидж. Комунистическата партия била преименувана на Българска социалистическа партия (БСП), пропагандният орган Работническо дело се освободил от всякакви идеологически конотации в полза на произволната Дума. Старите закостенели лица били подменени постепенно с нови, с млади, динамични и пъргави абсолвенти на съветски дипломатически школи и американски колежи. Поколението на комсомолските ръководители било изнесено на показната витрина на партията. За партиен символ била избрана червената роза. Посланието, отправено не на последно място и до западните медии, било недвусмислено: Ние се преобразуваме – колкото може по-бързо – в голяма народна партия от социалдемократически тип, която се съобразява с всички демократични и международни правила на играта. Въпреки традиционната близост с Русия също и при социалистите можело да се наблюдава старанието, да се присламчат към САЩ като лоялен регионален партньор, което без съмнение се харесало на новите господари на света.

Само маникюрът на ноктите на грабливата птица обаче не бил достатъчен. Трябвало да се създаде сигурност, че партията няма да има сериозни противници. Още от началото Държавна сигурност концентрирала усилията си да атомизира масата на недоволните, като съдейства за създаването на възможно най-много партии и ги подкрепя също и в по-нататъшната им дейност, така че хората обезкуражени да искат да си затворят ушите пред какафонията от опозиционни примамки (което имало такъв успех, че при вторите парламентарни избори някои партии останали въобще без гласове, което показва, че сами са се отказали от подкрепата на собствения кандидат). Били предприети всякакви възможни мерки, за да се разцепят съществуващите партии на две три или повече фракции, които предпочитали да се борят помежду си. Междувременно се създали четири земеделски съюза, три социалдемократически и две радикалдемократически групировки. Партия, която не можела да покаже ожесточено-враждебен двойник, не заслужавала името си. Малкото сериозни противници били изолирани с всички средства, чрез клевета, подкуп, бойкот или спиране на финансовата подкрепа от държавата.

Партийните стратези знаели, че не могат да разчитат дълго на унаследената си членска маса от бивши кадровици, активисти, пенсионери, чиновници и държавни служители. Първата им програма като БСП именно затова била подчертано популистка, обаче в този документ от 70 страници според думите на ръководителя на Института за пазарна икономика в София, Красен Станчев, не можело да се намери »нито едно изречение за конкретната политика«. БСП се опитвала да създаде сигурност на социално слабите прослойки с псевдо­со­циа­ли­сти­чес­ка фразеология и да се представи като последна крепост пред атаката на неограничения капитализъм. С магически заклинания като Kапитализъм със социално лице, меки реформи или хуманна реорганизация тя съумяла да спечели подкрепата на пенсионерите и на селяните, въпреки че представлявала интересите на старата и нова привилегирована прослойка. Главният редактор на Дума, печеният Стефан Продев, намерил точното определение: »БСП е партията на червените бабички и на червените мобифони!« Забележително е колко малко подкрепа среща БСП сред работниците, които не можели да забравят така лесно, че тази партия през всичките 50 години не им е предложила нищо повече освен жалките заплати, нездравословните и опасни работни места. В градовете БСП почти навсякъде губела изборите.

 

БСП и преди поврата не е била монолитна единна партия, винаги е имало течения и тенденции, които постепенно се развивали към фракции, които враждували помежду си. Две от най-важните били кланът на Андрей Луканов, който по-бързо успял да се ориентира в новата ситуация и да открие пристрастието си към социалдемокрацията, както и кланът на Александър Лилов, стратегът на ортодоксалните, който залагал по-скоро на китайския модел. Само отделни изкопаеми се надявали да могат да върнат часовниците отново в епохата на »реалния социализъм«.

Когато обаче ставало въпрос за опозицията, клановете се съюзявали и разочаровали надеждите на някои противници за разпадане на партията. Единството се дължало на стра­ха от деня, в който ше бъдат подведени под отговорност за старите си престъпления и ще изгубят икономическите си привилеги. Ко­гато в определен момент някои другари започнали да си врат носа в стари афери, да ги изваждат на бял ден и да дис­кре­ди­ти­рат конкурентите си за някоя водеща позиция, Александър Ли­лов им казал: »Внимавайте! Ако продължавате да вървите по този път, това може да ни струва живота.« Независимо колко дъл­боки били браздите между крилата на партията, между кон­ку­риращите се кланове обаче, номен­кла­ту­рата винаги стягала ре­ди­ци­те си пред външната опасност.

Когато през 1994 г. след ясна изборна победа Жан Виденов, възпитаник на Лилов, сформирал правителството, изглеждало, че неговата фракция е спечелила победата. По това време въз­раж­дането на бившите комунисти в България съвсем не е еди­нич­но явление. В края на 1995 година бившите компартии от всички стра­ни на Източния блок с изключение на Чехия и естествено на ГДР и във 12 от петнадесетте републики на разпадналия се СССР отново завземат властта.

 

 

 

При такива врагове не ти трябват приятели

 

На 7 декември 1989 година различни личности и организации осно­ва­ват коалиция на опозиционните сили с акроним СДС (Съ­юз на де­мократичните сили). Почти непосредствено след осно­ва­ва­не­то си СДС забранява включването на други организации. Като най-висша структура на обединението бива основан »Координационен съвет‹«. През следващите месеци и години представители на СДС продължават да твърдят, че извън СДС няма опозиция, че следователно те имат монопол над опо­зи­ци­он­ната дейност. Измежду 16-те членове на първия час се на­ми­рат дисидентските клубове, екологичните протестни движения, тра­диционни партии, които са току-що отново създадени, ня­кол­ко нови партийни образувания, както и профсъюз Подкрепа. Бъдещият президент Желю Желев е избран за председател.

Във встъпителната си реч Желев уверява, че СДС в никакъв слу­чай не се стреми да превземе властта. По-скоро с гра­див­на­та си критика искали да служат като коректив на правителство­то. Успокоена по този начин Комунистическата партия веднага поканва опозицията на преговори на Кръглата маса.

Опасностите, които крие коалиция с комунистите, стават видни от примера на Полша. Полският политик Тадеуш Мазовйецки прозор­ли­во ги формулира три седмици преди встъпването си на власт. Политик, който идва от Солидарност, не би имал контрол над армията, не би могъл да разчита на лоялността на държавната администрация, би бил безсилен пред апаратчиците в икономиката, във всяко отношение той би бил марионетка в ръцете на една злонамерена бюрокрация. Би рискувал да поеме отговорност без да притежава истинска власт. Въпреки това Мазовйецки след три седмици пое управлението и впоследствие се отказа да уволнява компрометирани държавни служители, като се мотивира с това, че в никакъв случай не бива да се сплашват комунистите, тъй като те продължават да контролират армията и полицията. Пакт с дявола.

Лазар Георгиев ми описва проблема по-живописно: »В Унгария ми казаха, защо толкова мразите комунистите, та вие сте в една лодка. Гребете първо заедно до сушата, стъпете на здрава почва и тогава можете да се биете. Погрешен Ви е образът, казах им, ние наистина седим в една лодка, обаче гребем в различни посоки, комунистът към радиоактивно заразения остров, а аз към здрава цветуща земя. Затова трябва да се бием в лодката.«

 

Първите свободни избори на 10 юли 1990 г. дадоха следния резултат: БСП 47%, СДС 36%, ДПС (партия на турското малцинство) 6%, БЗНС (бившите приобщени към господстващата идеология »Оранжеви«) 8%. Това отговаря на 53% места за социалистите под ръководството на Андрей Луканов, комунист от трето поколение, бивш заместник-председател на министерския съвет и член на политбюро.

                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                               

Янко Янков, журналист и бивш политически затворник, разказва:

»Изненадващ беше съставът на Координационния съвет на СДС, в който участваха комунисти от всякакъв вид, бивши чле­но­ве на блоковата партия БЗНС, преподаватели по марксизъм-ле­нинизъм, номенклатурчици, верни на линията журналисти, ком­сомолски активисти (младежкото движение на комунисти­чес­ката партия), съветски граждани и абсолвенти от Съветския съюз, както и синове на висши партийни функционери, минист­ри, прокурори, професори по марксизъм и офицери от Държав­на сигурност.«

Мъглявата политическа цел на ръководството на СДС през първите месеци на 1990 година позволява на много членове на бившата БКП да станат с помощта на клубовете едновременно и членове на опозицията. Между онези, които категорично определят курса през първите месеци, се намират мнозина, които водят политически двойнствен живот. Някои си връщат червените партийни книжки, други вземат решение да останат в преименовалата се в »социалистическа« партия-майка БСП. Прави впечатление, че съставът на СДС в началото е предимно от висшисти, професори, доктори, научни асистенти и дипло­ман­ти. Изключение правят бившите политически затворници, кои­то влизат чрез Клуба на репресираните, респективно чрез кла­сическите партии от времето преди 1944. Много скоро тези интелектуалци и предимно представителите на множеството малки групировки, се оказват твърде десни. Те възвеличават фашизоидното минало на България и вземат за пример консервативни западни политици като Тачер и Рейгън. Във всеки случай те още от началото водят само символична борба срещу номенклатурата. Във време, когато комунистическите партии респ. техните наследници в другите източноевропейски страни вече са паднали от власт, те все още демонстрират срещу Параграф 1 на конституцията, който определя ръководната роля на партията, след което насочват „революционния” си плам срещу червената звезда върху Партийния дом в центъра на столицата, преди да са нанесли решаващия си удар върху имената на улици и публични институции.

 

Лазар Георгиев: »Когато се дискутираше какъв да бъде цветът на нашата партия, аз казах, че първо се нуждаем от идеология. Каква идеология има СДС? Каква структурна реформа искаме всъщност? Нямаше ясна представа за това, не можехме дори да се разберем, дали сме републиканци или монархисти. Димитров и Костов подскачаха, възмущаваха се, но не можеха да отговорят на въпроса ми. Симулираха позиции, които някога и някъде бяха видели. Между тях имаше и някои неясни симпатии към западни позиции като християн­де­мо­кра­ти­чес­ки, републикански, консервативни, неолиберални. Надяваха се чрез заемане от други места да скърпят собствена идеология. Нашите партии в голяма степен са като кухи резонатори.«

Съгласно устава на СДС всеки член на НКС притежава един глас, независимо дали става въпрос за партия с 10.000 членове или за сдружение с три члена. Това ексцентрично понятие за демокрация предоставя на ръководството различни възможности за манипулация, носи обаче катастрофални последствия за въздействието на СДС, тъй като курса на движението започва да се определя от малките групировки, много често и срещу волята на »големите« партии, каквито са например Зе­ме­дел­ският съюз и социалдемократите. Този принцип пред­ос­та­вя на личности като Филип Димитров или Иван Костов, два­ма­та ми­нистър-председатели от СДС, огромно влияние, въп­ре­ки че те пър­воначално не са имали никаква организация зад гър­ба си. Дори политически обиграни наблюдатели не могат ве­че да си спомнят на коя отцепена партия е бил член първият ми­нистър-председател от СДС Филип Димитров. Иван Костов въ­обще не е бил член на никаква партия. Като народен представител той ав­то­матично става член на Координационния съвет. Един ден се появява на заседание на Коор­ди­на­ци­он­ния съвет и като симпатизант на СДС и преподавател по политическа икономия (обучен по класиците Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин) предлага да изработи икономическата про­гра­ма на опозицията, ес­те­ст­ве­но срещу заплащане. Останалото е кариера: В първото коа­ли­ци­онно правителство става министър на финансите, а след няколко години се издига до председател на СДС за из­не­нада и съжаление на много хора.

 

Янко Янков: »В края на зимата бяха публикувани декларации от името на всички членове на СДС, без те да са били прочетени и одобрени от съвета. Това показва само колко малко се съобразяваха с демократичните норми и принципи. СДС трябваше само да легитимира узурпаторите. Изпитвам голямо огорчение, като си мисля за това, че след половин век борби, страдания и робство, изведнъж опозицията, цялата българска опозиция е представена от малцина, които до 10 ноември въобще не са били в опозиция на режима. Кой изведе тези хора на политическата сцена, как и защо? И може ли да има друг отговор, освен че те са били сътрудници на тоталитарния режим и че тяхната сила се подхранваше от нагона за самосъхранение на тази система, която виждаше в тях спасителен шанс?«

 

Първата коалиция възниква през ноември 1990 г. под ръководството на юриста Попов, който формално е безпартиен, обаче в продължение на 20 години е служил като съдия при режима на Живков и през това време е издавал и смъртни присъди. В това правителство участват социалистите, БЗНС-оранжеви с външен министър Виктор Вълков и СДС с ресорите финанси (Иван Костов), индустрията, търговията и услугите (Иван Пушкаров). Заместник министър председател е Димитър Луджев, по-късно министър на отбраната. Цел на това правителство е запазването на социалния мир и осъществяването на мирния преход. Всички политически страни призовават към консенсус и национално помирение.

 

Други коалиции се създават на общинско ниво, така наречените временни управи от 1990 до 1991 по време на правителството на Попов. Те биват благословени от Координационния съвет на СДС и в провинцията не е имало съпротива. В повечето случаи този въпрос дори не се е дискутирал.

Георги Генов: »Много малко хора тогава споделяха мнението ми, че влизаме в болшевишки капан. Бях избран да водя преговорите. Бяха трудни и дълги преговори. Но за какво ставаше дума? За ръководни постове. Това беше нашата тема. Кой ще стане кмет, кой заместник и така нататък. След 45 години диктатура ние седим на една маса и си прехвърляме постове. Накрая се споразумяхме на fifty-fifty. Където кметът беше комунист ние назначавахме заместника и обратно. Не можехме нищо да променим в комунистическата партия, абсолютно нищо. Тоталитарните структури оставаха, а ние служехме като смокиново листо за прикритие. Все пак успях да сменя няколко кадри от номенклатурата. И кой отиде на мястото им? Хора, които по-късно се оказаха верни слуги на режима. Не разполагахме с достатъчно сериозни сътрудници, за да замес­тим кадрите на комунистите.«

 

Колко неясни и объркани са били представите на много от вода­чи­те на СДС по него време показва една реч от 1991г. на пе­чения опозиционен политик, дългогодишен главен редактор на партийния вестник Демокрация и съпруг на временната вице­пре­­зидентка Блага Димитрова. Той съвсем сериозно пре­по­ръч­ва на присъстващите да дават децата си да следват право, за да могат след пет години да влязат в държавния апарат и постепенно да заемат отговорни длъжности.

Не бива да се подценява ролята, която играе страхът при предпазливостта на опозиционерите. Д-р Моллов, стар емигрант, който беше на "ти" с повечето западноевропейски езици и дълги години е бил преуспяващ юрисконсулт в Париж, посети старата си родина през 1992 г. и бе приет от Стефан Савов в кабинета му на председател на Наро