| Георги Марков
| Задочни репортажи за България


ДУМИ ЗА ГЕОРГИ МАРКОВ

Тази книга, която ти вече разгърна, читателю, отне живота на своя автор преди дванайсет години.
По странно стечение на обстоятелствата покушението срещу Георги Марков съвпада с празничните залпове на шампанското по случай рождения ден на един от неговите герои Тодор Живков.
Това става в сърцето на Лондон, на две хиляди мили от Люлин и Витоша, следобед на 7 септември 1978 година. Вече девет месеца, откак събраните тук репортажи са излъчени по радио Свободна Европа. Георги Марков е на работа в българската секция на Би Би Си. Както и друг път, когато е следобедна смяна, така и днес той отскача да зареди с нова монета двучасовия брояч на паркинга. Някъде край автобусната спирка на моста Уотърлу усеща нещо като ужилване в крака. Някакъв човек зад него изпуска чадъра си и се навежда да го вдигне. Георги Марков не вижда лицето му и отминава. Едва по-късно той ще си даде сметка, че е отминал своя убиец.
Всъщност в родината си Георги Марков е мъртъв отдавна. Отдавна не пише, не получава награди, не преиздава. Погребали са го жив, заедно с книгите и пиесите му общо дванайсет на брой, някогашните му щедри работодатели и тънки ценители. Поне те смятат така. А ако все пак съществува, съществува като враг, платен родоотстъпник, продажно писателче, женкар и покерджия, бивше галено дете на режима и защо пък не! майор от тайния щат на Държавна сигурност. Какъв ти майор, полковник! Нали той писа сценария на филма На всеки километър? Гешев е негова работа, нали? Димитровска награда щеше да вземе, ако не беше духнал! Макар че все по-малко са ония, които знаят това. Ония, които помнят трескавата изповед в новелата му Портретът на моя двойник, самоунижението и погнусата от Празното пространство, неправдоподобната и убийствена красота на Жените на Варшава
Самият Георги Марков обаче не смята така. Вече седма година, откак неизбродимото житейско море го е изхвърлило на този ветровит и погълнат от себе си остров, който той упорито отказва да приеме за своя родина. И все пак, като че ли е пуснал плахи коренчета. Има двегодишна дъщеря и младата му жена Анабел твърди, че не е виждала по-щастлив баща. Пиесата му Архангел Михаил се играе и печели награда на Единбургския театрален фестивал. В съавторство с Дейвид Филипс е написал и издал на английски език алегоричния роман Достопочтеното шимпанзе. Друг един роман Великият покрив чака в архива му още от България. Джорджи, както го нарича Анабел, е изпълнен с енергия, крои фантастични планове. С неподозирана лекота и воля е стигнал най-сетне края на изтощителния маратон около Репортажите. Изрекъл е съдбоносни думи и те не са отишли на вятъра месеци наред наш високопоставен доброжелател го предупреждава чрез брат му в Италия, че ще бъде убит. Предсказва действието на отровата висока температура и как ще си мислят, че е болен от грип. Тези натрапчиви пророчества го разяждат повече от самата отрова, но и гъделичкат върха на славолюбивото му писателско перо. Милиони българи са слушали предаванията му! Той е потресен, че все още словото му може да оказва въздействие Мечтае да стане невидим и да седне някоя нощ с приятели на маса в София. Да направи книга с разкази, където ще опише неописуемите одисеи на свои сънародници-емигранти
И като Одисей в прегръдките на Калипсо нощем напряга слух да чуе през бученето на вълните господарските викове на ония, които са си въобразили, че могат да се разпореждат безнаказано в отечеството му.

* * *

Когато има извършено престъпление, а го няма извършителя търсят се мотивите на престъплението.
Има ли извършено покушение срещу Георги Марков? Да. В дясното му бедро е открита сачма колкото главичка на карфица, която е съдържала силна отрова със забавено действие. Георги Марков умира на единайсети сутринта. Как е бил прострелян с чадър или с някакво друго приспособление, няма значение. Важното е защо?

* * *

Своите Задочни репортажи за България Георги Марков пише в Англия в продължение на две години. Когато човек заживее извън родината си, той започва неволно да идеализира някои страни от живота в нея така, както старите хора своята младост. Същевременно се отърсва от редица национални, социални, културни предразсъдъци, погледът му се изостря от постоянното взиране в себе си, оценките му стават резки и крайни, понякога дори обидни за страната, която е бил принуден да напусне и в която не може повече да се върне.
Подобна опасност може би е съществувала и за самия Георги Марков. Неговата интуиция на художник обаче, трезвият му ум и завидният житейски опит, съхранената от ранно детство вяра в народните добродетели са го възпирали да разкрасява или подменя фактите с преднамерени тези.
Ако е рязък, то е, защото рязко се противопоставя на грубо присвоеното от шайка призраци право да представляват и залагат на карта съдбата на нацията. Ако пише с нескрито възхищение за страстни комарджии или шепа побойници от Коньовица, дръзнали да обърнат в бяг блюстители на реда, то е, защото вижда в тях личности, способни да отстояват себе си и святото човешко чувство за независимост. Ако представя образа на Георги Димитров от последния период на живота му по един начин, по друг говори за неговия другар Трайчо Костов.
В края на краищата не всички са длъжни да мислят еднакво.

* * *

За какво всъщност става дума в тази книга?
Става дума за хора, които са предали комунистическите си идеали и под железния благослов на сталинската десница, в името на висши партийни повели и утопично бъдеще, лишават от елементарни права други хора, множат себеподобни, ограждат се с лакеи и копои, гаврят се с националния дух и го покваряват, рушат националната икономика и обзети от чувство за безнаказаност, водят злачното съществуване на американски милиардери.
Става дума за такива явления в тоталитарното общество, като врагоманията и култа, всеобщото подозрение и безличие, партийния патриотизъм и погазването на националните чувства, автоцензурата и доносничеството, разпадането на семейството и експлоатацията на еманципираната жена, вещоманията и чуждопоклонството, проституирането и сводничеството с разузнавателни цели, поголовното крадене и бягане от държавата.
Става дума за паразитиращата на гърба на народа симбиоза между власт и култура, когато, за да омилостиви партийното божество, творецът е принуден да принася в жертва съвестта си и дадената му от Бога дарба, да вдъхва живот на мъртви доктрини и да представя действителността такава, каквато искат да я видят покровителите му, като по този начин обезличава и себе си, и хората, за които твори.
Но също така става дума и за българския народ, чиито жилави корени не могат да се унищожат от социалистически химикали; за неговата търпимост към раси и вери и пословичното му хладнокръвие към всякакви божества; за чувството му за реализъм и справедливост, за презрението му към празните приказки и съзнанието, че само той момее да си помогне; за природната му мъдрост и спасителния хумор
И покрай отблъскващите фигури на властолюбиви функционери и литературни сановници, на фанатични партийци и пияни министри, на зловещи майори и вероломни следователи, на келнери и черноборсаджии ти ще стигнеш, читателю, и до Републиката на работниците, където като остров на старомодната честност стои директорката Маня Енчева или предизвикателно кърши снага пресьорката Любка, където огнярят бай Димитър изкачва с детинско безразсъдство фабричния комин, за да оповести със сирената смъртта на другаря Сталин, а монтьорът Драго води жена си да абортира, защото не иска да създава още един нещастник на тоя свят. Ще срещнеш обзетите от мрачна решителност инженер Узунов и изпълнения с тъжно достойнство учител Пеев. Ще зърнеш милосърдната сестра Мария и далновидния търговец на мебели в Княжево Голдщайн. Докато не започнеш да се превиваш от смях като в самодеен театър на абсурда, през чиято сцена многозначително преминават неподкупни ревизори и двусмислени шапкари, хора без паспорти и хора със зелени мустаци, началници на станции за пречистване на отпадъчни води, честни крадци и крадци на истини, кухи особи с пардесюта от сив габардин и мистериозни касиери, които искат сметката за изиграното човешко доверие
Колко похабени теми, колко опропастени книги! ще възкликне свикналият да се самоизтезава в сладострастно боричкане със словото литератор.
И ще е прав. За Георги Марков не е било важно как, а какво ще каже. Измъчвал се е от мисълта, че талантът му няма да е вечен, че няма да има кой да обърне пясъчния часовник на времето. Истините и прозренията, които са зреели в него, вече са се носели като електричество из въздуха, били са на върха на езиците. Е, шепнели са ги само с намеци, с недомлъвки, с подмигвания, с озъртания. Стига толкова сме се упражнявали в метафори, алегории, символи. Трябва някой да изрече все пак истината. Без да цепи басма на изящната словесност. Без да приглася на райските птици. Без да приема на хайдушка вяра басните за преходен период, безкористна любов, положителни герои.
Така замислените като серия предавания по радио Свободна Европа репортажи започват да се превръщат в остри публицистични статии, критически есета, исторически обзори, документални и хумористични разкази, социологически изследвания, бегли портретни скици, очерци и спомени, литературни анекдоти, миниатюри. Натежават и олекват, изместват се и се наместват, но странно: не се разпадат. И както и да ги погледнеш, откъдето и да ги подхванеш, заемат причудливи, ту строго геометрични, ту неуловими в движението си форми, които неудържимо те привличат и ти ги следиш със затаен дъх.

* * *

С подобна форма и толкова единна, въпреки всичко, книга в нашата литература няма. Но не с това ще остане тя. Мисля, че както ида я определят бъдещите изследователи: с гръмкото Енциклопедия на българското общество, с даскалското Огледало на социалистическата действителност в България или с по-простичкото Кратка история на една партия, отминала в историята, тя ще остане в народната памет като единственото засега свидетелство за едно време, в което живяха три поколения българи. Това свидетелство тепърва ще придобива силата на документ, чиято достоверност ще се доказва или оспорва. Много мъчителни страници има в него за всички ни и колко уши ще почервенеят от срам, колко показалци ще се размахат, колко подли сърца ще застинат в отмъстително очакване! Вече чувам скърцане на зъби зад тапицирани врати, дружно тракане на пишещи машинки, пълни с оскърбено достойнство открити писма на десетки живи до един мъртъв. Ала чувам и колективните четения по строежи и кръчми, възторжените възклицания и одобрителния кикот, цветистите хвалби, звучните възгласи: евалла, като да е жив още авторът, безутешното цъкане с езици, удрянето на чаши и виковете: Ама точно така си беше!, Тоя е голям мъж, ще знаеш!.
И ще знаем, че оттук насетне не друг, а народът ще решава съдбата на тази книга, че той ще дописва страниците и, защото, ако един човешки живот има край, една човешка книга никога.

* * *

И все пак днес, когато с такава лекота произнасяме името на Георги Марков, нека не забравяме, че само една жена в България се осмели да го изпише през 1972 г. и заради това бе изключена от Писателския съюз и лишена от правото да чете лекции в Софийския университет. Да отдадем дължимото на ония четирима българи, основатели на фонд Георги Марков, които сами, още през 1980 г. в Цюрих, имаха дързостта да издадат и съхранят за нас Репортажите. И да знаем, че тази книга, която ти вече разгърна, читателю, излезе още през 1983 г. в Англия, а година по-късно и в САЩ.

* * *

Защо да си кривим душите всеки от нас има грехове. Трябвало е да изкупува някакви грехове навярно и покойният Георги Марков, щом с такава сила е вървял към своите Репортажи и към съдбата, която те са му отредили. И ми се струва, че твърде отрано е започнал да се готви за тях. Бил е съвсем млад, когато заболява от туберкулоза и свиква да гледа истината в очите. Заживява със смъртта и както раслите без родители деца преждевременно се състаряват, така и той започва по-хищно да проумява живота и да се привързва към него. Решава да стане писател със съзнанието, че дните му са преброени и няма право да ги пилее. Лежи по санаториуми сред обречени и равни пред болестта, наблюдава крайни, неприкривани реакции на най-различни характери. Все по-амбициозно тренира сетивата си, паметта, въображението, докато не превръща писането в рефлекс, в инстинкт за самовъзпроизвеждане. И както слабите му дробове го тласкат години наред към спасителния чист въздух, така болезненото му любопитство го отвежда сред диаметрално противоположни житейски пластове. Писателското му аз работи и насън и той, колкото и да се е отдавал на работата си, картите, жените, каквито и безразсъдни флиртове да е въртял с хора на висшата и подземната власт, не е преставал нито за миг хладно, пресметливо, безмилостно да смуче отровните сокове на своето време, за да го запечата в творбите си.
Затварям тази книга, читателю, и си мисля: колко наши писатели са в състояние днес с такова постоянство и страст, с документална точност и самоубийствена проницателност да възкресят цяла една епоха; да извършат подобен анализ на обществените ни структури; да разнищят толкова съдбоносни за нацията ни явления и да ги онагледят с живи човешки образи и съдби; с такова достойнство и вяра в българина да произнесат присъдата си за престъпления, които едва сега разкриваме, да жертвуват постове и облаги, да съсипят майките си и бащите си, да обрекат на лишения и страдания собствените си деца и жени?
Колцина днес обладават подобно мъжество?
Георги Марков го носеше в себе си и плати със своя живот, но спаси душата си.

@ Георги Борисов


> УВОД

Две противоположни желания са ме съпровождали през целия ми път, откакто преди шест години видях за последен път слънчевия гръб на Витоша, до тук, където сега прозорецът ми гледа в тиха лондонска улица. Едното е желанието да забравя всичко, което е било преди и добро, и лошо. Да захвърля миналото като тежък и ненужен товар, да отсека твърдо и с един замах 40 години от живота си, за да започна от някакво ново начало. Не нова глава, а напълно нова книга, на нов език и с ново съдържание. Винаги ме е привличала идеята за пълното прераждане, което може би е присъщо или на много страдалите, или на много грешилите. Това желание ми казва: Какъв смисъл имаше да напускаш България, ако ще продължаваш да живееш с това, което е останало зад гърба ти, ако ще заселваш бъдещето с призраците от миналото, ако волните ти и неволни сравнения превърнат настоящия ти живот в литургия за предишния? Ако ще се отдаваш на сантиментални преувеличения по отдавна-отдавна отминала красота, ако ще дириш оправдание на всичко сегашно и бъдещо в миналото? Това желание ми повтаря Гьотевата мисъл, че моята родина е там, където ми е най-добре, и ме тласка да се движа из нови страни, да срещам нови хора, да уча нов език, да се опитвам да мисля и живея по нов начин.
А другото желание е това на момчето от приказката за цар Траян с козите уши. Това е трудно удържимият, почти болезнен порив на човек да се изприкаже, да изговори докрай всичко, което годините са натрупали у него, да го излее навън, сякаш то го души, защото принудително е стояло вътре. Желание, което ми казва, че миналото е по-реално от настоящето, защото в него съм се родил и чрез него съм познал себе си, че то е неделима част от тялото и духа, че макар и в друг свят, аз все още непокътнато съм си там край Витоша, И всичко там е по-живо, по-звучно, по-цветно от това, което е тук, около мен. Желание, което ми заповядва да не отстъпвам моята България на онези случайните хора, които случайно са се родили в нея, случайно живеят там и случайно ще си отидат, защото нито я познават, нито я обичат, нито ги е грижа за нея, защото са слепи и прости слуги на чужда воля и чужда страна. Желание, което ми повелява, че има смисъл да съм тук само ако продължавам да бъда там, че имам привилегията и задължението да разкажа за онзи живот такъв, какъвто е. Това желание ми сочи умъртвената България, представена от безличието на официалните писания на режима и от отчайващата посредственост на тези, които говорят от нейно име. Както и фалшивата България, представена от неграмотността и пренебрежението на чуждите писания. Всеки път зад нарисуваната картина на безлично съществуване, на лишено от събития съвременно историческо живуркане, зад провинциалното спокойствие на гоголевска заддунайска съветска губерния съзнанието ми протестиращо вижда освен хлестаковци и градоначалници, хора и събития, въплътили по ярък, библейски начин характера на времето, несравнимо по-богати и по-многоцветни от ония, които чуждият господар е поставил на социалистическата витрина.
Това желание ме заклева да разкажа каквото знам, така както е било, за да знае светът, че България не е само красива курортна страна, износ на домати и грозде, суверенна република без никакъв суверенитет, народна демокрация без никаква демокрация, безличен обществен живот, скован от тежка полицейщина, безлично покорство, пропито от древната мъдрост Срещу ръжен не се рита, безлична литература и осакатено изкуство. България, за която аз искам да разкажа, е страна на нестихващо кипене, страна, където жестове и думи са много-измерими, където всичко е съпровождано от своето отрицание, където сила и слабост, любов и омраза, мъдрост и глупост, смелост и страх вървят заедно отричайки и утвърждавайки се едно друго. Под привидно спокойната повърхност на българското море върви силно и постоянно течение от конфликти, които откликват на най-важните въпроси на нашето време и обхващат всичко философия, политика, морал, религия. Когато аз неволно сравнявам живота на един обикновен западен гражданин с живота на един обикновен българин, струва ми се, че разликата е толкова голяма, че животът на първия може да се представи с проста детска рисунка, докато животът на българина днес е главозамайваща плетеница от символи, абстракции и натура. Ние сме подложени на въздействието на далеч повече фактори и сили, отколкото западният гражданин може да си въобрази. Ако западният гражданин се стреми да спечели колкото може повече, нашият главен инстинкт е да не загубим и това, което ни е останало.
Днес ние, българите, сме богатият пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може. Ние не вярваме нито в хартата на ООН, нито в международната дипломация и политика, нито в хуманните намерения, нито в сантименталните съчувствия. Ние сме примерът на съществуване без право на избор и понякога се учудваме, че и така може, че и така са съществува, въпреки съзнанието, че сме обречените човеци, чиито сенки са зазидани в стените на нашия затвор. Животът под похлупака няма хоризонтално измерение. Всичко е разположено по вертикална стълба с две посоки нагоре и надолу. По тази стълба се разиграва безспирен карнавал на властта на човека над човека, върви манифестация от катерене, бутане, удряне и блъскане, на стремглаво изкачване и на насилствено слизане. По тази стълба се плетат заговори, водят се сражения, прегрупирват се сили, разпалват се амбиции и първични инстинкти и се гаси всеки пламък на благородство и достойнство. И неспирният лозунг, който милиони високоговорители крещят, е, че всеки се бори за щастието на другите. Всички думи, произнесени под похлупака, непрестанно менят съдържанието си. Лъжа и истина разменят своите стойности с честотата на променливия ток. Ние имаме държавници, които нямат държава, личности, които нямат лица, политици, които нямат политика, магазини, в които не се продава нищо, писатели, които не пишат, избори, в които няма избор, съд, който сам е осъден, кражби, които се наричат привилегии, и привилегии, които се наричат кражби, мачове, за които резултатът се знае, преди да са започнали, и престъпления, които са разкрити, преди да са извършени. Линията на нашето развитие е най-невероятният лабиринт. Ако днес вие сте герой, утре може да сте предател, вдругиден могат да ви обесят, а още по-вдругиден да ви реабилитират и издигнат паметник. Всеки по стълбата може да върши всичко, което му дойде на ума, без никаква отговорност, но с едно-единствено оправдание че го е сторил за партията. Под похлупака партията това е най-реалното и същевременно най-имагинерно понятие. Реално, защото всеки усеща натиска и като силно увеличено атмосферно налягане. Имагинерно, защото никой не е видял лицето й. Затова днес ние сме много повече герои на Кафка, отколкото на дядо Вазов. Макиавели ни е толкова понятен, колкото и Ботев, а театърът на абсурда това е всекидневният ни живот. Ако за всички хора по света Макбет, крал Лир и Ричард Трети са герои от театралната сцена, у нас, в България, те са гражданите, с които живеем и които взимат най-дейно участие в нашия живот. По софийските улици вие можете да срещнете другаря Калигула, следван на почетно разстояние от другарите Талейран и Фуше, а Остап Бендер наистина командува парада. Ние нямаме настояще, а само минало, което е ужасно, и бъдеще, което е прекрасно. Ако мнозина западни граждани прекарват живота си в продължително общение с кучета и котки, ние живеем в най-тесен контакт с хора, в пълна взаимозависимост, ние съществуваме чрез другите и другите съществуват чрез нас, всеки е срещу всеки и всеки е с всеки, защото така повелява законът на оцеляването. В тази невероятно тясна близост ние чувствуваме топлината на телата си, най-леките тръпки, най-недоловимите движения, свикнахме да четем по лицата си и можем да разговаряме с часове, без да кажем дума. А нашите часове са по-дълги от западните, защото съдържат едно огромно и постоянно очакване. Нашите нощи са по-богати, защото освен с мрак ни даряват и с безсъние. Ако западният гражданин познава множество нюанси на седемте цвята на дъгата, ние познаваме великолепно двата най-конфликтни цвята черното и бялото във всичките им преходи.
И затова, когато западните революционерчета крещят за коренна промяна на света, за бъдещ щастлив живот при социализма или комунизма, ние искаме да им кажем: Елате при нас, под похлупака, елате и живейте вашия щастлив живот! Те не знаят съдържанието на думите, които бръщолевят, и се опияняват от инфантилните си фантазии. Ние знаем това съдържание. Платили сме най-висока цена, за да го научим. Ние сме видели как зад красивите лозунги на революцията вървят гладни за власт големи и малки акули, видели сме как първата линия на идеалистите неизбежно се подменя от банда безогледни властолюбци, алчни диктатори, агенти на чужда държава, които, веднъж докопали властта, създават най-потисническата полицейска държава и връщат духовното развитие на народа си поне с няколко века назад. Видели сме как изчезват личностите, как се унищожава човешката индивидуалност, как се корумпира духовен живот на цял народ, за да се сведе до безропотно стадо. Видели сме много от тези най-унижаващи човешкото достойнство манифестации, където нормални хора трябва да аплодират някакъв жалък нещастник, който се е самообявил за полубог и има маха снизходително от висините на своята полицейска недостъпност. Видели сме, че единствената цел в живота на тези другари е да държат със зъби и нокти властта, единствените им интереси са тези на собственото им грандоманско съществувание, единственото щастие, за което се борят, е тяхното собствено щастие и единствената служба, която имат, е да служат на чуждата държава собственик на похлупака. Те си спомнят, че са българи, или пък забравят, че са българи според текущите нареждания на чуждото външно министерство, което ги е назначило. Те са толкова големи патриоти, че на няколко пъти, попаднали в хаос и безизходица, молят господарите си официално да присъединят България и да я превърнат в поредната губерния.
Но не само за тях искам да говоря. Те са едната страна на медала. Другата е тази, заради която трябва да се пише. Взирайки се назад, виждам време, претъпкано от образи и събития. Стотици лица на обикновени българи, с които ме срещна инженерската ми професия и дълговременният ми престой по болници и санаториуми. Стотици лица на писатели, актьори, режисьори, общественици, генерали, министри, висши партийни секретари горният слой на обществото, където ме заведе писателската ми кариера. Бях облагодетелствуван от съдбата да срещна и да работя с богати и интересни личности, които въпреки разяждащата посредственост на режим и атмосфера успяваха да съхранят себе си. Присъствувах на силни явления, където грозотата на епохата се разсичаше от красиви жестове на отделни хора. Можах да наблюдавам вън от себе си и в себе си сложната двойственост на човешките ни отношения, които диалектиката на времето усложни още повече, като че ли ние сме преходното поколение, след което всичко ще се изясни и на земята ще настъпи или раят, или адът.
Пред мен са тъжните очи на бай Иван Матричаря, който казваше: Когато те боли, започни да правиш нещо с ръцете си, опитай се да създаваш нещо и ще ти мине. Още чувам алтовия глас на Юлия, която ми повтаря: Това, че някой е подлец и отрепка, не е основание и ние да постъпваме така! Виждам лицата на студентите от бригадата при Мальовица, когато ме питаха: Как съчетавате убежденията си с привилегиите, които ползувате? И сатиричното лице на Радой:
Човек за човека е брат разбрали бе, гад! И налудното изражение на бившия старши лейтенант Б., който плачеше пред мен: Ти убивал ли си вързан човек? Какво знаеш ти! И Христо, който казваше, че единственият начин да се противопоставиш е като при всеки повод обявяваш публично позицията си И срещата с момичетата-проститутки, събрани за морален разговор в Дирекцията на милицията: Че то тялото, другарю, не е най-важното, нали? И среднощната Шуми Марица, пята за Вълко Червенков И разтрепераният глас на бай Косьо Кисимов: Защо не пишете за майка България, брей!
Преди да напусна България, трябваше да изгоря дневниците си, водени в продължение на 15 години, но много неща са останали в главата ми свежи и ясни, като че ли са се случили вчера. Подчинявайки се на второто си желание, аз ще се опитам да разкажа за всичко това, защото един ден някому може да е нужно моето свидетелствуване.


> ЕХО ОТ СТУДЕНТСКИТЕ ГОДИНИ

Решителната и фатална промяна у нас стана през времето на моето студентство. Когато моят випуск постъпи в Политехниката през 1947 година, ние бяхме жители на един свят. Когато завършихме образованието си през 1952 година, ние вече бяхме жители на друг свят. Символично или не, през този период от господа ние станахме другари. Кандидатстудентските изпити, през които преминахме, все още отразяваха в голяма степен буржоазното чувство за обективност и справедливост, защото в университетите наистина влизаха най-добре подготвените. Само пет години по-късно вече нямаше и помен от обективна конкурсна система. Настъпи царството на моя човек, на връзкаджийството, което и до ден днешен си остава главен метод за подбор на хората и главно качество за постигне на всякакъв личен напредък. Тъкмо в тия пет години беше разрушена вековната стена на народните нравствени скрупули и беше захвърлено завинаги понятието критерии.
Но още в самото начало всред нас, новите студенти, се появиха невзрачни лица на млади хора, които не само че не бяха държали никакъв конкурс, но някои от тях дори нямаха завършено средно образование. Те бяха вкарани в университета по силата на някакви тайни и невероятни привилегии. И макар че бяха доста далече от науката, която трябваше да изучават, лицата на тези странни колеги започнаха да придобиват особена важност. Не рядко под връхните им дрехи можеше да се види очертанието на пистолет. Първото чувство, с което те се отнесоха към нас, другите студенти, беше това на необяснима ненавист и постоянно подозрение. Особено силна бе тяхната омраза към всеки по-блестящ студент или пък по-оформена личност. Те отсъствуваха много често от лекции и се събираха на дълги тайни заседания, които често траеха до късно през нощта. Ние виждахме как те ни следяха, как подслушваха разговорите ни и как лицата им ставаха все по-заплашителни. Те бяха организаторите на всякаква обществена проява и издевателствуваха над нас, като ни възлагаха задачи, които нямаха нищо общо с учебния процес. Влачеха ни по митинги, събрания и трудови бригади и изискваха от нас да скандираме техните лозунги. Те бяха тези, които организираха студентските кръжоци за изучаване на партийни пропагандни материали. Учебната подготовка на повечето от тях беше равна на нула, но те взимаха изпитите си по мистериозен начин. Няколко години по-късно, когато сам преподавах на един студентски курс, механиката на това изпитване ми стана ясна. Просто един от заместник-министрите на леката промишленост ми се обади и ми заповяда да пиша тройка на една безнадеждна студентка, която била наше дете.
НАШИ и ВРАГОВЕ това бяха двете най-важни понятия, които заеха централно място в живота ни през тези години. Започна безмилостно деление на хората, което надвишаваше жестокостта на расистките деления, защото обричаше хора на страдания не за периода на една война, а за цял живот. Както ни бе обяснено, това следваше от Сталиновата формулировка за интензифицирането на класовата борба в преходния период. В страна като България, където никога не е имало изразени класи, нито класови борби, нито пък крещящо социално неравенство, Сталиновата теория доведе до изкуствено раздухване на класов конфликт, който ще си остане един от абсурдите на времето. Всеки българин ще намери на тавана цървулите на дядо си е популярната фраза, която най-точно отразяваше безкласовия характер на нашата страна от онова време. Отначало това дивашко деление на хората се извършваше с онази категоричност, с която се маркира добитъкът за клане. Но ако при добитъка са прилага известен критерий, то при маркирането на хората произволът бе невероятен. Огромен брой невинни хора, дамгосани като врагове, трябваше да платят скъпо и прескъпо. Но ако тогава смятах, че ставаше въпрос за отделни грешки, години по-късно ми стана ясно, че всъщност справедливостта или несправедливостта нямаше никакво значение. Важното беше да се проведе процес на деление, който да всее пълен страх и объркване във всяко живо същество. Толкова повече че понятието НАШ се оказа силно относително. И за да може човек да остане НАШ, трябваше да дава доказателства за това всеки ден. НАШИ И ВРАГОВЕ беше повод за подлагане на жестоко изтезание на цял народ, за разбиване и унищожаване на естествени човешки връзки, за насъскване на всеки срещу всеки. Години по-късно щях да видя документално как съветската държавна сигурност и българската й агентура бяха организирали и поставили на българска сцена тази адска пиеса, написана лично от Йосиф Висарионович Сталин, в която трябваше да играе цял народ.
И когато през 194849 година се развихри безогледната вълна на студентските чистки, когато пред вратите на университетите чакаха камионетките на държавна сигурност, за да приберат току-що изключени студенти, на всички ни стана ясно каква наука бяха изучавали през цялото време нашите мрачни колеги. Внезапно и абсурдно се оказа, че най-способните, най-талантливите, най-изявените студенти трябваше да напуснат науките, за които бяха призвани. Никога няма да забравя голямото събрание в аулата, когато се четяха списъците на изключените от студентските организации, което значеше автоматично изключване и от политехниката. Няма да забравя варварската тишина, всред която жертви и оцелели гласуваха с убийствено единодушие за. Сега си мисля, че всички ние бяхме толкова уплашени от арестите, побоищата и жестокостите, които заливаха същевременно цялата страна, че никой не смееше да се обади. И все пак тогава моят колега Павел, който беше един от блестящите математици на курса, с политически стабилно минало, не можа да понесе картината на всеобщото унижение. Той се надигна и сред каменна тишина твърдо каза: Това, което правите, е позорно. Изключвате най-добрите студенти. За какво е всичко това. Трябва да ви кажа, че ме е срам да бъда повече студент. Едва изрекъл последните думи, и някой го предложи да бъде включен в списъка. Всички безмълвно гласуваха. Тази невъздържаност на Павел му струваше три години черна трудовашка работа. Не съм сигурен дали, ако имаше повече като него, нещата щяха да се развият по-иначе. Постъпката на Павел беше рицарска, красива, но една от най-характерните черти на комунистите е тяхната пълна нечувствителност към нравствена красота, към всяка проява на рицарство. Благородният жест, красивата постъпка на противника не възбуждат у тях никакви вълнения. На жеста на рицаря, който хвърля ръкавицата си към своя противник, се отвръща със сопа по главата или камък в тила.
През тази зима 19481949 година, ние, останалите в оределите курсове, бяхме вече другари. Нашето другарство се изразяваше в мълчаливо подчинение, страх, сервилност, участие във всевъзможни масови прояви като: агитки, трудови дни и кръжоци по изучаване биографията на другаря Сталин или пък тази на Георги Димитров. Ние трябваше да произнасяме фрази, в които никой не вярваше, нелепости от рода на най-гениалният вожд, баща и учител на цялото прогресивно човечество. Нашата интелектуална индивидуалност бе деградирана до тази на дресирани блеещи овце, но ни бе оставено мъчителното съзнание за положението, в което бяхме. Ние виждахме, че и нашите професори, между които учени с международна известност, хора с голям авторитет, се бяха свили в академичните си черупки и като че страдаха от още по-голям страх. Повечето от тях се преструваха, че са се отдали само на специалните си науки и не се интересуваха от действителността. Други съобразително и бързо приеха новата политическа религия, което стабилизира позициите им. Курсовите и факултетните ръководства на младежката организация имаха по-голяма власт от администрацията. Списъците, които тези ръководства бяха изготвили за изключване на студенти, не бяха тяхно дело. Бяха им донесени от държавна сигурност и партийните комитети. Беше нещо обикновено да се викат отделни студенти в курсовото ръководство и да се разпитват, за да се изтръгне от тях информация за колеги или преподаватели. Някак естествено се създаде атмосфера на непрекъснато следене, при което и най-дребната неразумност можеше да има решителни последици. Постепенно чувството ни за самозащита се разви до такава степен, че всички малко или много придобихме мрачни лица и през втората половина на следването ни беше вече трудно да ни различат от истинските другари. Имаше някаква трагикомична надпревара всеки да се покаже по-католик от папата, за да заличи всякакво съмнение спрямо себе си и семейството си. Беше време, когато всеки упорито диреше по родословното си дърво какви да е факти за антибуржоазна, антимонархическа, антифашистка и прочие проява на някакъв роднина. Беше времето, когато огромен брой хора просто измисляха и фабрикуваха прогресивни биографии. Ако си направите труда днес да прочетете безбройните мемоарни книги, които се издават у нас, вие ще се изумите от милионите подвизи, извършени срещу властта по времето на третото царство. Фабрикуването на героична комунистическа биография стана всеобщо явление, толкова повече че самите членове на Политбюро, генерали, видни ръководители даваха тон в измисляне на несъществуващи свои подвизи. В този лов на героични моменти всичко безкрайно се преувеличаваше, невинни арести за пиянство се превръщаха в политически актове; предаването на една бележка от Пешо за Гошо ставаше опасна дейност на партиен куриер; една петолъчка, надраскана в градския клозет, ставаше равна на залпа на Аврора; технически грешки по некадърност ставаха саботажи, а познанството с този или онзи наистина активен комунист ставаше по-скъпо от майчиното мляко. Знам наистина смешни истории за написването на прогресивни автобиографии. Но тъй като настоящето беше по-важно от миналото, развихриха се истински театрални представления. Твърде често те прескачаха мярката и ние се озовавахме в положението на Швейк, който изпълнява заповедите буквално. Когато във вестниците се появи портретът на Маруся Тодорова, която започна да тъче на двадесет или петдесет текстилни стана, някои от моите колежки веднага направиха косите си като нейните. Меките шапки изчезнаха и вместо тях почти всички носеха каскети или сталинки. Появи се тенденция за груби, мъжествени обноски, за които се предполагаше, че са пролетарски. На събрания две трети от изказванията на всички съдържаха изрази: както ни учи другарят Сталин или както казва нашият любим вожд, другарят Димитров. Често пъти цитатите бяха неверни, но кой дръзваше да прекъсне представлението, защото това беше борба за оцеляване.
Затвори и концлагери бяха препълнени. Безброй хора минаха през стъргалото на милиционерските участъци, където вилнееше с все сила врагоманията. Всички наши отношения в основата си се изграждаха върху подозрението, че този до теб ти мисли злото. Роди се и разцъфтя най-ярката национална параноя, че всеки е възможен агент на държавна сигурност. Едва ли има полиция по света, която някога да е всявала по-голям ужас и страх от нашата родна държавна сигурност през тези години. И до ден днешен изразът човек на Де Се предизвиква силна реакция, човек моментално сменя цвета на лицето си. Процъфтя също и доносничеството. Един от най-практикуваните методи от страна на всевъзможните власти беше да се извика някой гражданин и да се върти дотогава, докато каже нещо срещу друг гражданин. След това се повикваше вторият гражданин и му се поднасяше казаното от първия, което, тъкмо защото беше невярно, водеше до силна реакция и той натопяваше дълбоко нещастния първи гражданин, който пък, отново повикан, даваше обилен верен и неверен материал срещу втория. Целта на новите властници беше да смразят хората, да ги опълчат един срещу друг. Години след това можех да наблюдавам последователното и педантично прилагане на тази теория на Разделяй и владей. Това пък естествено доведе до желанието всеки да бъде човек някому, т.е. всеки да се заслони под крилото на някой силен, като му служи. Защото разделението не беше само долу, в низините, а и горе, по върховете, където се водеше борба на живот и смърт между разните партийни групировки и главно между пристигналите от чужбина съветски агенти начело с Георги Димитров и Вълко Червенков и, от друга страна, местните партийни ръководители. Впоследствие тази борба щеше да приеме различни други форми, но никога нямаше да стихне, защото целта беше никой да не е сигурен, всеки да се бои.
Твърде скоро от наивни и невинни млади хора, свързани с естествени човешки и приятелски връзки, с любов и вяра към хората и света, ние се превърнахме в призраци на подозрението, страха и взаимната омраза, в маркирано стадо, където всеки се опитваше да избута съседа си, за да спечели сам няколко минути повече.
Ние вече бяхме другари.

* * *

През лятото на 1948 година всички студенти от нашия факултет се намериха на 45-дневна бригада край Дунава, където правихме тухли. От това време е споменът за първата и най-ярка несправедливост, която впоследствие щеше да стане основен партиен и държавен принцип. Докато ние, обикновените студенти, трябваше да работим по 12 часа на ден с убийствено темпо, партийните другари, които бяха назначени кой знае от кого за командири, се излежаваха по цял ден и играеха волейбол. Имаше някакъв цинизъм в картината на тичащи преуморени студентки, които носеха тежките калъпи за тухли и зад тях, зад мрежата, самодоволните лица на командирите, които си играеха волейбол. Работата бе непосилно тежка и някои от нас платиха със здравето си. Същата есен се озовах в санаториума за туберкулозни студенти край Владая и от това време съм запомнил странната среща с Георги Димитров. Бяха тежки години и много хора умираха от туберкулоза. Но в този студентски санаториум атмосферата бе винаги оптимистична, весела. Вечер всички, които можеха да стават от леглата си, слизаха в хола, където сядаха да играят табла, шах или карти. Главно се играеше бридж на приятелски начала. Комарът бе напълно непознат. Една ранна вечер, датата не помня, но преваляваше сняг, в хола се бяхме събрали около 40 студенти и студентки, играчи и кибици, които бяхме заобиколили масите. Всички бяха улисани в игрите, чуваше се обикновената полуглъч, просечена от време на време от кашлица. Внезапно входната врата се отвори. Бях седнал с лице към вратата и видях да се появява вождът и учителят на българския народ. С него беше и телохранителят му, който, мисля, се казваше Кольо Моряка. Димитров се спря за миг, огледа се и сякаш беше готов за обичайното шумно посрещане, аплодисменти и скандирания на името му. Дори лицето му бе приело този снизходителен израз на човек, който е свикнал с приветствия. Ала странно, никой дори не повдигна глава от масата, сякаш бе влязъл бай Николай портиерът. Видях, че всички бяха толкова улисани в игрите, че нито един от студентите не забеляза влезлия. Изглежда, че само аз го следях с особено любопитство. Той продължаваше да стои при вратата и сякаш сам не можеше да повярва, че появяването му не бе предизвикало никаква реакция. Човекът, когото пропагандната машина на режима наричаше най-великия българин, който бе придружаван от нестихващото ехо на собственото му име, който явно сам се смяташе за свръх-герой или полубог, внезапно се сблъска със студено пренебрежение. Ако той беше нормален гражданин, нямаше да му бъде трудно да открие, че хората просто не бяха го видели. Между тях имаше немалко комунисти. Но параноята му се развихри с пълна сила. Забелязах как лицето му смени цвета си, адамовата му ябълка заигра, очите му пламнаха и в следващия миг той нададе пронизителен писклив вик: Студентииии! Какво е това Монте Карло? Комарджиии! Картаджиии! Срам и позор! Затова ли народът ви е пратил тука! Играете карти с народните париии
Той продължаваше да крещи като луд, беше напълно извън себе си и гледайки го, аз си мислех колко нищожен и малък беше този човек, който можеше да изригне с такава омраза и ненавист заради едно наистина невинно пренебрежение. Лицето му трепереше, ръцете му трепереха, цялото му тяло се друсаше. Всички студенти моментално се обърнаха, мнозина скочиха на крака, един с по-голямо самообладание се опита да каже нещо извинително, но лайпцигският лъв ревеше до скъсване на гласа, след което изхвърча навън и тресна вратата. Някои след това казаха, че бил пиян.
Но от този момент студентският санаториум, в който ми бе съдено да прекарам много пъти дълги месеци, беше единственото лечебно заведение в страната, където внасянето на карти за игра бе смятано едва ли не за национално предателство.
Това всъщност беше вторият път, когато видях Георги Димитров отблизо. Първият беше по време на изборите за Велико народно събрание. В този слънчев неделен ден той пристигна при избирателния пункт в старата сграда на княжевското читалище. Видях го, изпъчил рамене, енергично да влиза вътре, придружен от няколко души. После, след около десетина минути, той излезе по невероятен начин, заобиколен от сподвижниците си, които се опитваха да го успокоят, докато той, пламнал от гняв, крещеше думи като Сволочи! Народни врагове! Фашисти! и т.н. Махаше с ръце и се заканваше на някой, който бе останал вътре. Какво бе станало? Мнозина възрастни княжевци помнят и разказват тази сцена. Влезлият Димитров е бил посрещнат със ставане на крака и внимание от цялото избирателно бюро.
Кой тук е застъпникът на опозицията? запитал навъсено той.
Аз, господин Димитров обадил се застъпникът Васил, който също от уважение стоял прав. Васил бе студент по архитектура, която не му позволиха да завърши, герой от войната, един от най-честните и смели хора, които Княжево знаеше.
Ти ли!? извикал Димитров и леко се олюлял. Ти знаеш ли, че си предател! Знаеш ли кому служиш и знаеш ли къде ще отговаряш! изведнъж гърлото на вожда и учителя се отприщило и той крещял несвързана поредица от най-обидни и невъздържани думи. Очевидно бил много пиян. И тук Васил внезапно повишил глас и строго му казал:
Господин Димитров, в днешния ден, когато се решава съдбата на България, когато на избирателите не е позволено да пият, как си позволявате вие, кандидатът за народен представител, да влизате тук пиян! Напуснете!
Напълно загубил контрол върху себе си, Георги Димитров се хвърлил да го удари, но яките княжевски селяни се бяха намесили и той трябвало да напусне. Впоследствие това сблъскване едва не струва живота на Васил. Последваха дълги години на концлагери и затвори, които затриха младостта му.
Но ние, студентите от Политехниката, трябваше наред с науките си да изучаваме биографията на този гост от Москва, да повтаряме празните му фрази и да се чудим какво общо имаше той с нас, с нашия живот, с нашата България. Той, псевдогероят, продукт на целенасочена пропаганда, не можа да издържи срещата с един истински, обикновен български герой. И затова той реагира като отмъстително малко човече, което през целия си живот бе служило някому. Никога нито за миг не бях изпитал каквото и да е положително чувство към този съветски гражданин, от когото всъщност започна трагедията на страната ни. Човек трябва да бъде безкрайно сляп или безкрайно продажен, за да не види, че Димитров въведе у нас съветския стил на управление, където властта е противопоставена на обикновения човек, той бе този, който въведе унизителната ритуалистика на боготворене на вождове, на височайше снизхождение, което дори Наполеон не си е позволявал. Той беше този, който докара черните лимузини и спусна тежки пердета между себе си и обикновените хора, и той беше този, който позволи страната му да бъде непоправимо ограбвана и съсипвана от тия, които го бяха изпратили да я колонизира. Той въведе методи и порядки, за които много поколения българи, дори след десет века, ще четат с онова чувство за срам, с което днес четем за интригантското царство на Борил.
По същото време видях отблизо и Трайчо Костов. Когато го снеха от високите му постове, за известно време той беше директор на Народната библиотека. Парадоксално се говореше, че започнал да превежда романа на Василий Ажаев Далеч от Москва. Романът се появи по-късно в друг превод. Снетият Трайчо Костов дойде да живее във вилата на Голдщайн, в Княжево, която бе съседна на нашата къща. Виждах го на няколко пъти да се спира и разговаря с дядо ми. Изглеждаше умислен, потиснат, сякаш предчувствуваше какво го чака. Винаги ще мисля, че в движенията му, в гласа му имаше нещо много различно в сравнение с другите членове на Политбюро, които сега ми приличат повече на восъчните фигури на мадам Тисо. Дядо ми се оплакваше от тежкия живот и Трайчо Костов с тъжна усмивка му казваше, че е преходно време, че нещата ще се оправят. Няколко месеца по-късно го обесиха. Години след това очевидци от неговия процес ми разказваха как следователят е биел продължително Трайчо Костов с тънка пръчка по носа
Докато го съдеха, из цялата страна се разиграваха оргии от събрания и митинги, на които всеки наричаше Трайчо Костов с най-отвратителни имена. По болниците ни вдигаха на крака за събрания, които завършваха с агитки, скандиращи Смърт! Смърт! Малко неща до ден днешен са ме изпълвали с по-голям ужас и отвращение от тези оргии на човешката ненавист и низост. И българските вестници, които изляха помийни потоци върху Трайчо Костов, никога не намериха и най-малката доблест да се извинят. Много пъти съм се чудил как човек може да чете тези вестници, когато толкова пъти те бълваха купища от лъжи, измами и заблуди, когато изпращаха невинни хора на смърт, когато пееха хвалебствени химни за най-големи престъпления и боготворяха престъпници. Как може Работническо дело да продължава да съществува, когато в броя му от 21 декември 1949 година името на Сталин е споменато над 300 пъти?
Но онова, което ме порази тогава, беше освирепяването на нашите другари, активистите. Имаше толкова граждани, които предлагаха какви ли не жестоки наказания за човека, когото година преди това боготворяха. Имах чувството, че бясната омраза срещу Трайчо беше тяхна лична органична необходимост, те имаха тази нужда да мразят и Сталин я удовлетворяваше. Когато беше съобщена новината за обесването му, имаше хора, които започнаха да танцуват. Един невзрачен лекар, който след година щеше да се издигне до шеф на правителствената болница, вървеше по коридора на санаториума и казваше, че това бил най-щастливият ден в живота му. Това не беше фанатична лудост, а необходимост, командвана от угоднически инстинкт. Защото, забележете, всички тия другари мразеха Трайчо Костов ПУБЛИЧНО. Мразеха го, когато други можеха да ги видят и чуят. Мразеха го, защото тази омраза се заплащаше богато, възнаграждаваше се като подвиг. Не мислете, че те, в огромното си мнозинство, вярваха във вината му. Ако някой от тия пълни с омраза хора твърди, че е повярвал или е бил безкрайно тъп, или пък просто лъже. Виждах ясно, че те знаеха, че Трайчо е невинен, но сякаш имаше лудо надпреварване всеки да излъже всекиго, че Трайчо е виновен.
Врагоманията се развихряше с убийствена сила. Може би мнозина се опияняваха от нея, защото тя освобождаваше въпросните човеци от всякакви човешки задръжки. Нека поне днес не се лъжем, като удобно виним за всичко Сталин. Трагичната истина е, че Сталин не беше сам, че Сталин никога нямаше и да съществува, ако не бяха сталинчетата, хилядите и хиляди негови последователи, безименни злодеи!
Историци и психолози ще кажат, че връзката е взаимна, а пък аз вярвам, че не Сталин създаде тях (както мнозина смятат), а че те създадоха Сталин и чрез него дадоха най-съвременното име на злото сталинизма. Ако трябва да дам една точна характеристика на Сталинчето от мое време, ще кажа: това беше мъничко, енергично, амбициозно, злобно самотно същество, за което командуването, малтретирането, заплашването и тероризирането на други човешки същества бе психопатологична необходимост. Сталинчето искаше да бъде забелязано, че съществува, искаше светът да го види, да го чуе и някак да му се поклони. И тъй като обикновено му липсваха способности да бъде добър земеделец, шивач, стругар, артист, тъй като му липсваха способности да бъде обикновен трудещ се човек, у него се бяха напластили завист и омраза към всички, които притежаваха тези способности, към добрия, човечен, хармоничен свят на толерантността и любовта, в който нямаше място за бесове. За нашите български сталинчета революцията не е била никога нищо друго освен удобен претекст за пускане в действие на струята от низши страсти и инстинкти, на дяволско удовлетворение, на болезнен комплекс за малоценност. Бруталното физическо смазване на чуждата воля се превръщаше в триумф на собствено превъзходство. Партията, социализмът и комунизмът бяха оправданието. И всред тази глутница ние трябваше да живеем и да вярваме в човека.

* * *

Не зная друга политическа религия, която да е въздействувала така силно върху низките човешки инстинкти и страсти и да е поощрявала така всестранно човешките пороци, както прави това комунистическата идеология. Настъпиха времена, когато се искаше човек да изяви себе си единствено чрез правене на зло, което се оправдаваше като диалектическа необходимост на партията. И тъкмо в правенето на това зло, в причиняването на болки и страдания на другите, някои хора у нас разбраха, че могат да изпъкнат в живота на обществото, да се издигнат, може би и да получат място в историята. Познавам един висш офицер от Държавна сигурност, който преди това бе живял като дребен служащ в горско стопанство и който в нормално общество едва ли би напуснал горското стопанство. Ала постъпването му в милицията, дългата серия от арести, разпити, инквизиции и изтръгнати показания го бяха изтласкали до най-властен пост. В драматична изповед пред мен веднъж той каза, че кариерата му започнала от момента, когато е бил изпратен да арестува най-близкия си приятел, в чиято невинност той бил абсолютно убеден. (По-късно аз ще възпроизведа неговия разказ.) Познавам не един и двама граждани, които направиха партийни и държавни кариери и се издигнаха до места, до които никога нямаше да достигнат в свободен свят изключително чрез демонично фабрикуване на зло за всеки, който бе застанал на пътя им. Способността да се прави зло се оказа най-благодатният талант на комунистическата епоха, тъй като това ЗЛО при всички случаи се оказваше ДОБРО за политиката на партията. Образно казано, на хората не бе разрешено да си подават ръка и помагат един другиму, но им се даваха всички възможности да си нанасят взаимно жестоки удари. Когато говорим за врагоманията, която вилнееше из всички сфери на нашето общество и се превърна в основен елемент на комунистическата душевност, не бива да забравяме, че не само партията, но и мнозина граждани имаха нужда от нея. Те се самооткриваха чрез нея, получаваха смисъл в живота си, живееха, за да търсят, мразят и се борят срещу врагове, сякаш съществуването на врага ставаше гаранция за собственото съществуване. Действията срещу врага бяха действия за утвърждаване на себе си. Печелеше се по две линии: по линията на партийното признание и по линията на собственото самочувствие и удовлетворение. Затова врагоманията действуваше като мощно духало за разпалване докрай на дяволски чувства и амбиции, които иначе биха останали затворени в студеното мълчание на неоткрити човешки въглища. Ако през вековете хората са чувствували необходимост от съществуването на Бог, Цар, водач, в наше време много хора чувствуваха необходимостта от Враг. Нищо друго не е по-необходимо за живота на едно комунистическо общество от съществуването на Враг. И фразата на Волтер, че ако нямало Бог, трябвало да се измисли, намираше пълно приложение в нашето общество за необходимостта от врага. Без този Враг идеология, партия и режим се превръщаха в нелепа безсмислица. Чрез Врага всичко намираше някакво оправдание. Чрез Врага се оправдаваше държавният терор и всяко насилие, чрез Врага се извиняваха огромни провали и грешки на некадърни ръководители, чрез Врага се обясняваха икономически неуспехи и нещо съвсем цинично чрез Врага се защитаваше необходимостта от привилегии за върхушката. Този огромен, страшен, подъл, постоянен, неуморим, всестранен ВРАГ бе разковничето, чрез което комунистическият режим съществуваше. По-голямата част от цялата обществена дейност у нас по онова време беше срещу разни врагове. Всички тайни и явни събрания и заседания на партийни организации или отделни групи партийци бяха насочени срещу някакъв враг, министерски или директорски съвети се превръщаха на щабове за борба с врага, цялата атмосфера у нас беше напрегната от безспирна война срещу Врага.
Винаги ще помня една случка от малко по-късен период, която обаче сумира чернилката на цялото онова време и двете лица на врагоманията общественото и личното.
Мисля, че беше през 1958 година. Двамата с моя приятел К. се редяхме на опашка за хляб пред една хлебарница до трамвайната спирка в Княжево. Всичко беше спокойно и нормално. Хлебарят извади хляба и ние, около двадесетина души, започнахме да се придвижваме напред. В този момент отнякъде се появи един майор, за който по-късно научих, че е от казармите в Горна баня. Трябва да имаше 3738 години, с червендалесто лице и тъмни очи, и се движеше с подчертана самоувереност, като удряше ботушите си с малка пръчка. Вместо да се нареди на опашката, другарят майор се опита да пререди, без дори да си направи труда да поиска позволение. Хората отпред явно бяха уплашени от вида му и покорно се отдръпнаха, за да му сторят път. Но К. съвсем не можеше да приеме този триумф на нахалство, изтича напред и застана между майора и хляба.
На опашката, ако обичате! каза му той.
В първата секунда онзи се учуди, че някой е посмял да му се противопостави, после лицето му пламна и той извика:
Ти ли ще ми кажеш, бе!
Вместо да дадете пример на хората за ред, вие се държите невъзможно! твърдо отвърна К.
После хората от опашката се окуражиха и всички започнаха да подвикват на майора, който, като видя, че няма да бъде пуснат, побесня.
Аз ще ти дам да разбереш кой съм аз! извика той на К. обърна се и бързо закрачи по главната улица. Хората си отдъхнаха, настъпи приятно оживление, сякаш всеки бе спечелил победа. Но тия, които все още бяхме там, настръхнахме, когато видяхме след минута-две майорът да се завръща с двама униформени милиционери.
Тоя! и той посочи К.
Почти всички на опашката се опитахме да обясним на органите на властта какво бе станало и че ако някой заслужаваше порицание, това беше другарят майор. Но милиционерите, без да ни слушат, грабнаха К. и придружени от майора, който ни гледаше с победоносен гняв, отминаха към участъка.
Обадих се веднага на родителите на К., баща му се разтича, но не можа да направи нищо през този ден. К. остана в княжевския участък и през нощта. Пуснаха го едва следващата вечер. Когато се появи у нас, лицето му бе неузнаваемо. Цялото бе покрито със сини петна и два от предните му зъби бяха избити.
Той ми разказа, че когато го вкарали в участъка, майорът и един от милиционерските офицери в участъка, който явно бил приятел на военния, го проснали на пода и му нанесли жесток побой.
Няма да ми даваш хляб! На мене ли бе? На мене ли! викал майорът комунист и ритал нещастния ми приятел.
Но с това се свършило само първото действие. Привечер го завели при самия началник на участъка, който, ако не ме лъже паметта, се казваше подполковник Балабанов. Той мълчаливо изслушал разказа на моя приятел за цялата случка и даже си давал вид, че му съчувствува.
Ако ти наистина си наш, явно майорът е сбъркал казал началникът на участъка и внезапно запитал: Но ти наш ли си?
Моят приятел не знаел какво да отговори, а началникът добавил:
Каквото и да кажеш, ще трябва да се докаже.
После многозначително го изгледал и казал:
Кажи ми сега имената на приятелите си!
К. внимателно споменал няколко имена на приятели, които биха имали известна политическа тежест.
А сега кажи ми кои са враговете ти? запитал началникът.
К. се замислил и след малко отвърнал:
Не знам. Мисля, че нямам врагове.
Нямаш врагове! повишил глас онзи. Искаш да кажеш, че никой не те мрази и ти никого не мразиш?
Доколкото аз знам, никой.
Лъжеш! извикал внезапно ядосан подполковникът и станал от стола си: Що за човек си ти, щом нямаш врагове? Ти не си наш младеж, ти не си наш гражданин, щом нямаш врагове! Ние всички сме заобиколени с врагове, той, човекът, твърди, че нямал никакви! Къде живееш ти? На коя планета си?
После началникът на участъка произнесъл горе-долу следната декларация:
Този, който не мрази, не е наш! Защото не може да се живее, без да се мрази! Не може един наш гражданин да няма отношение към враговете! Още Ботев е казал Силно да любиш и мразиш!. И ако ти наистина не знаеш да мразиш, ние ще те научим! Бързо ще те научим!
И те наистина бързо го научиха. На К. било предложено да го пуснат при условие, че стане таен доносчик и информира милицията редовно за това, което чува наоколо. Просто за да се отърве, той подписал всевъзможни клетвени декларации, че ще им служи. След този инцидент той преживя дълга нервна треска и непрекъснато ми повтаряше, че не желае да живее повече в България. Накрая избяга.
Но онова, което ме порази още тогава и което запомних завинаги, беше тази дяволска декларация на подполковника от милицията, че Ти не си никакъв човек, ако не мразиш!. Без дори да иска, този служител на народната власт формулираше най-точно цялата основна нравствена концепция на маркс-ленин-сталинската идеология. Омразата беше главният двигател, моторът на отношенията партия-човек, държава-човек, човек-човек. Само няколко години бяха достатъчни за тези професори по омраза, за да превърнат омразата и страха в главните чувства на епохата.
Погледнете който и да е вестник от онова време, прочетете коя да е реч, взрете се в какви да е отношения в служби, предприятия, стопанство, училище, университети вие неизбежно ще откриете зеленилото на омразата. От нас, студентите, в онзи период се искаше всеки ден да мразим Никола Петков, Трайчо Костов, Тито, Франко, Чанг Кай Ши, американския империализъм, германския реваншизъм, югославския ревизионизъм, черното фашистко минало, църквата и поповете, буржоазните остатъци, невъзвращенците и така нататък. А фактически тази абстрактна омраза добиваше конкретни форми: да мразиш колегата си, защото е по-способен от тебе, да мразиш приятеля си, защото е по-харесван от тебе, да мразиш началника си, загдето е над тебе, и да мразиш подчинения си, защото подозираш, че иска да ти вземе мястото, да мразиш зарзаватчията и хлебаря, загдето не са ти запазили нещо под тезгяха, да мразиш властния роднина Хикс, загдето не иска да ти извади паспорт за чужбина, да мразиш жена си, загдето иска да има свой живот, да мразиш децата си, загдето не те слушат и накрая да мразиш себе си, загдето не си станал това, което си искал да бъдеш.
Омразата у нас не оставаше само някакво декларирано или не чувство, а твърде често се трансформираше в силни действия, които културният западен свят нарича с мекото име НАСИЛИЯ. По-точното име е ТЕРОР. Струва ми се, че няма по-тясна връзка на този свят от тая между омраза и терор, и тъй като и двете имаха нужда от врагове, то когато враговете се свършваха, трябваше да се измислят. По принцип всеки можеше да бъде враг, абсолютно всеки български гражданин беше сторил нещо, макар и най-невинно, за да бъде обявен за враг в даден момент. Ако никога нищо не бе сторил, то това беше още по-голямо основание да бъде третиран като враг. Сигурен съм, че ако един ден по някакъв начин враговете се свършат и няма начини да се измислят, тогава хората като въпросния подполковник ще измрат, защото няма да има за какво да живеят.
Трябва да кажа, че не си спомням нищо светло от цялата ми студентска младост. Не помня нито един хубав момент, който да не е бил безобразно деформиран от някакви страхове или пък атакуван от нечия омраза. Властта на нашите мрачни колеги натрапници се разширяваше непрекъснато. От университета тя премина в домовете ни, в частния ни живот и дори в интимните ни мисли и чувства. Пази Боже да не дойдете на бригада или на трудов ден, или на каква да е акция, или просто на събрание или кръжок. Пази Боже да дружите с хора, които са смятани за врагове, или пък да се държите по-свободно с приятелите си, или пък да разказвате вицове. Нашите отношения, нашите разговори бяха осакатени. Всичко беше придружавано от неизбежна черна въпросителна, която превръщаше опитите ни за искреност в гавра. Ние свикнахме да се лъжем един друг в очите, да говорим с дежурни фрази и да се стараем да им предадем онова двусмислие, което да намери съответния отклик у по-досетлив събеседник. Когато кажеш нещо, винаги оставяй зад себе си отворена вратичка, за да се измъкнеш, ако трябва. Това бе и още е принцип. Ние бяхме заставени да се подчиняваме на обстоятелствата и затова не бяхме честни в подчинението си. Гласувахме резолюции, под които никога честно не бихме се подписали, четяхме вестници, без въобще да четем, понеже не им вярвахме нито дума, и разговаряхме със завидното умение да не кажем нищо. Ние толкова се стараехме да скрием от другите нашата собствена истина, че понякога я скривахме дори и от себе си.


> КУЛТЪТ

Една от характерните черти на нашия народ, която най-много уважавам, е критичното му и хладнокръвно отношение спрямо всякакъв вид божества. Проследявайки цялата ни история, можем да кажем, че боготворенето на хора и събития съвсем не е българска слабост. В това отношение българският народ е показал повече мъдрост, интелигентност и реалистично чувство, отколкото много други народи и особено руският, при който боготворството е сякаш в кръвта на хората. Човек трудно може да си представи истински българин да коленичи отвъд Кремълската стена, да удари главата си в плочите, да простре ръце напред и да извика истерично Батюшка Царю или Батюшка Сталин, ти си всичко, аз съм нищо! Боготворенето на друго човешко същество, без значение кое е то и какви са неговите заслуги, винаги е предизвиквало тази усмивка на скептицизъм и известно снизхождение у нашите българи. Вероятно всеки от тях е усещал, че това е в някаква степен унизително, че е отрицание на себе си, че е подигравка с ум и интелигентност. За мен поне изглежда, че боготворството е силно свързано с примитивността и неграмотността на широки човешки маси, живеещи далеч от цивилизацията. От друга страна, то може би е източник на сила и надежда за слаби човешки същества, които нямат необходимото самочувствие и доверие в собствените си качества.
И затова, когато говорим за боготворене на хора, или както му казват сега у нас за култ към личността, трябва категорично да запишем това явление като заслуга единствено на комунистическата власт, като изкуствено създаден феномен, който никога не е имал никакви корени в нашата история. Народ, който е създал богомилството, великото учение на съмнението, народ, който винаги се е съмнявал във всичко, от Бога до пъдаря, който инстинктивно е смятал себе си за равностойна и равноправна рожба на природата, който се е прекланял единствено за да се самосъхрани, едва ли някога доброволно от чисто сърце би приел да коленичи пред гипсовия барелеф на някакъв човешки мегаломан.
Култът към личността в България пристигна със самолета, с който дойде Георги Димитров. Никога преди това нашата страна не е била свидетел на такъв вулгарен маскарад на човешкото унижение. На изграждането и насаждането на култа трябва да се гледа изключително като на част от общото насилие, духовно и физическо, с което се целеше сриването на самостоятелността, човешкото достойнство и самоуважението на всеки отделен българин. Култът за огромното мнозинство от нашия народ (с изключение на шепа партийни фанатици) не бе израз на фанатична почит или страстна вяра, или безкрайна привързаност, а на СТРАХ. За много хора произнасянето на думите нашият любим учител и вожд, бащата на цялото прогресивно човечество, другарят Сталин беше нещо като ваксина срещу терора.
Спомням си колко изумен бях по онова време, когато се появиха първите атрибути на нахлуващия култ, съветско производство. Най-напред бяха агитките, които скандираха до премаляване Сталин-Тито-Димитров. После Тито беше изваден от обращение. Свидетел съм бил на нескончаемо реване Сталин-Сталин-Сталин!. Това маршируване на човешките гласове винаги бе организирано, никога не бе спонтанно. Нормално сигналът се даваше от група партийни агитатори и агенти на Държавна сигурност. Впоследствие чувството за гавра изпреварваше сигнала. Един от моите колеги в Политехниката винаги, скачаше пръв и скандираше съответното име, като увличаше партийната маса да реве всеки две минути. Пред очите ми е едно представление при закриването на сезона на Народния театър. Играеше се пиесата Подвигът. Малко преди вдигането на завесата в царската ложа влезе Вълко Червенков, който по това време бе и Цар, и Бог. Цялата публика в театъра скочи на крака и започна неспирно скандиране Чер-вен-ков, Чер-вен-ков Огледах хората около мен. Те бяха с интелигентни лица, повечето редовни театрални зрители, малко или много далеч от сивата униформа на партийните лица. И тогава внезапно долових това чувство, че те триумфираха в усилието си да боготворят човека, когото всъщност дълбоко ненавиждаха, че в действителност гласовете им крещяха най-противни и презрени слова, че скандирането на името на диктатора имаше точно обратния смисъл. Те бяха принудени от живота да вземат участие в този цирк и участвуваха с прекалеността на клоуни. А онзи горе приемаше това с височайше снизхождение. След това приятел ми каза:
Ама му ревнах едно Червенков, та му хвръкна шапката!
Другият ритуал на култа у нас беше цитатничеството. Цитираше се до посиняване. Не си спомням събрание или заседание, на което всяка минута някой да не произнесе златното клише Както казва другарят Сталин или Димитров или Червенков Впоследствие започна да се появява името на Ленин, а днес, като чета българските вестници, виждам, че нещата много не са се изменили, защото е както ни учи другарят Живков.
Цитатничеството трябваше също да се приеме като доказателство за вярност. И знам толкова много хора, които, за да останат в университета или за да получат работа, биха се съгласили да повтарят цял живот Както каза другарят Същевременно вървеше и другият поток на гаврата. Той беше особено добре регистриран в кандидатстудентските писмени работи, където поголовно се цитираха несъществуващи цитати или пък се цитираха в такъв двусмислен или многосмислен порядък, че всичко се превръщаше на явна подигравка. Много често това, което другарят бе казал, си беше по критерия на нормалното човешко мислене чиста глупост. Понякога ми се иска да направя каталог от пълни безсмислици, от мегаломански фрази, от ужасно неинтелигентни изрази на всички тия бивши и днешни божества. Но пък си мисля, че режимът съзнателно настояваше да повтаряме глупости, просто за да убие и последната съпротива на собственото достойнство.
Една от най-пошлите изяви на култа към личността бяха т.нар. червени кътове. Всяко учреждение, всяко предприятие, а също и в домовете на по-фанатизирани партийци човек можеше да види неизбежно ъгъл, покрит с червен плат, пред който стоеше малък бюст на Сталин, Димитров, Ленин според случая. Понякога всички светци бяха заедно. Когато нямаше бюстове, слагаха се барелефи или пък просто портрети. Отгоре на червения кът винаги имаше някакъв лозунг. Това бяха своего рода комунистически олтари на култа, които впоследствие постепенно потъваха в дълбок прах. Но аз зная маса псевдохудожници, които направиха огромни състояния, произвеждайки барелефи или бюстове. Имаше забавни истории за учреждения, които се запасяваха с бюстове. Днес червеният кът продължава да съществува на много места, като монополът се държи от бюста на Ленин.
Но може би най-унизителната и античовешка проява на култа бяха манифестациите, които и до днес продължават, макар и в значително по-скромен вид. Те също са изключителна рожба на режима. Всеки по-възрастен български гражданин помни, че явления от подобен мащаб бяха непознати на нашия народ преди 1944 година. Военният парад на Гергьовден или молебенът на Богоявление бяха хиляди пъти по-скромни събития от чествуването например на Първи май. Много пъти съм се питал каква беше целта на всички тези помпозни партийни карнавали? Не представляваха ли те един добре организиран ритуал, чрез който се целеше потискането, обезобразяването и унищожаването на естествения инстинкт на всекиго да бъде като себе си. Може би има известно сходство с религиозните ритуали. Но ако при една религия човек трябва да се прекланя пред духовния образ на доброто, на любовта към ближния, на стремежа към праведен и възвишен живот, то в случая с комунистическата религия работите са съвсем различни. Вие трябва да се строите в редица, да заемете своето място в стадото, след това заедно със стотици хиляди същества като вас да преминете покрай някаква далечна и висока трибуна, да се обърнете към нея, да си свалите шапката и да размахате за поздрав ръка, като лицето ви произведе възможно най-угодната усмивка. Вие трябва като дресирана маймуна да се преклоните пред други човешки същества, които най-често не ви превишават с нищо, освен с властта, която имат и която са взели, без да ви питат. Водачът на вашата група ще ви накара да скандирате името на съществото, застанало в центъра на трибуната, което уморено и отегчено от четири- или петчасовото шествие на човешки стада пред него, дори не ви забелязва. От всички страни ви ограждат портрети на хора, които поне по биология са като вас, които вие лично не познавате, нито сте убеден в техните качества, но вие трябва да им се поклоните така, както не сте се кланяли на майка си и баща си. И точно този поклон е смъртта на вашето достойнство, на съзнанието, че сте равностойно и равноправно човешко същество, а не животно или роб. Да признаеш и цениш качествата на едного или другиго е нещо в реда на нормалните човешки отношения, но да паднеш на колене пред някого и да скимтиш името му, това е отрицание на всичко, което си ти. Аз посочвам само този момент на унижението, което е някакъв вид смърт. И това е главният удар, който култът към личността нанесе и продължава да нанася върху душевността на нашия народ. Основният лозунг на култа винаги е бил: Аз съм всичко, вие сте нищо.
Една от най-трагикомичните прояви на култа към личността бяха наименованията на улици, градове, села, фабрики, болници, училища и дори планински върхове. Смешното беше, че те получиха имена на живи партийни ръководители. Нямаше български град без улица Сталин или без улица Георги Димитров. От чужбина бяха увековечени имената на Молотов, Тито, Георгиу Деж, Клемент Готвалд, Толбухин, Калинин и други. А членовете на нашето Политбюро се състезаваха да раздават имената си навред. Спомням си, че карах стаж в завод на гара Костенец, който се казваше Антон Югов, посетих фабрика на име Цола Драгойчева, вървях по улица Вълко Червенков. Маса обекти носеха имена на живите още Георги Дамянов, Димитър Ганев, Васил Коларов и така нататък. След това се оказа, че някои от другарите не бяха толкова достойни или пък преминаха като Тито извън лагера и ставаха смешни смени на имена, докато накрая решиха, че трябва да се слагат само имена на мъртви вождове.
Култът, разбира се, имаше своя йерархия, която се определяше от партията и се спазваше стриктно. Все пак имаше спорове дали образът на Сталин ще е пред този на Ленин, докато Маркс се приемаше за неизбежно първия и най-великия. Но по-забавна беше борбата при разпределянето на допълнителните и второстепенни места на тези самопровъзгласили се партийни олимпийци. Водеха се истински войни за реда в портретната галерия на Политбюро, докато накрая надделя азбучният ред. Комунистическата култовщина винаги е била израз на двупосочна неинтелигентност.
Ако отдолу отправяха фанатични погледи шепа бедни, осакатени човешки същества с партийни билети, за които партията се отъждествяваше с вожда, и ако чувството на вяра и привързаност към този вожд идваше само за да запълни тясното пространство на един ограничен и празен живот, ако той удовлетворяваше инстинкта за служене и сервилност, то какво да кажем за тези отгоре? Много пъти, наблюдавайки отблизо всички тия самопроизвели се светци, съм се питал дали те взимат на сериозно цялата тази комедия? Дали вярват, че са изключителни представители на човешкия род, та трябва човек да им се кланя като на божества? За съжаление, отговорът е ДА. По своя характер всички тия партийни херцози, маркизи и барони бяха и са посредствени хора, често пъти с интелигентност под средното равнище в страната. Те бяха заели тези места по ироничната игра на случайностите, но нямаха необходимия ум, за да оценят това, а приписваха положението си на своята изключителност. Те си вярваха, че са нещо повече от обикновените хора, и настояваха да бъдат смятани за повече. Така може да си обясните цялата им недостъпност, цялото им нетърпимо понякога позьорство, ограждането с раболепни слуги, насърчаването на всякакъв вид поклонничество към тях и непрестанната демонстрация, че всичко едва ли не зависи от тях. Прибавете-в картината и факта, че те издаваха официално български календар, в който бяха наблъскали рождените си дати, по-важните събития от живота си, внушавайки си по този начин, че са изместили напълно свети Илия или свети Никола, или свети Димитър. Ние четяхме в тия календари роден другарят Райко Дамянов или роден другарят Добри Терпешев.
Тъкмо провеждането и налагането на култа към себе си беше доказателство за отблъскващата им посредственост. Нито един от тях не беше личност. А когато паднеха от власт и тръгнеха между хората, всеки се чудеше, че човекът всъщност бил много прост. Мнозина помнят какви посмешища бяха Добри Терпешев, Антон Югов, Райко Дамянов, Ангел Панев с техните примадонски номера на хора, които искаха да бъдат всичко велико.


> ПОРАЖЕНИЯТА НА КУЛТА

Много пъти съм си мислил, че едно нещо трябва да се признае на съвременните източноевропейски режими: фантастичната им способност да поощряват, развиват и усъвършенствуват лошото у човека. Едва ли някога преди хората са били свидетели на по-съвършена и по-ефектна методология за освобождаване на човека от всякакви нравствени задръжки, от чувство за отговорност и превръщането му в постоянен инкубатор на злина. Никой преди не е предлагал такава съвършена школа за създаване на черни души. И пак всичко започна с насаждането на култопоклонничество, на преклонение и боготворене на хора, които отъждествяваха сами себе си с партията, страната, света и дори смисъла да се живее. Веднъж щом като изплашеният и тероризирай човек е доведен до състояние да падне на колене и да извика Ти си всичко, аз съм нищо!, самият факт на самоотхвърлянето, на самооплюването не само спасява от терора, но и внезапно открива хоризонтите на нов, странен вид свобода. Отрекли независимостта, силата и красотата на собствения си ум и собствения си характер и попаднали в мъртвото течение на култаджийската власт, хората получават свободата да не мислят, да не разбират, да не възразяват, да не протестират, а да приемат всичко като предопределена даденост. Дотогава, докато пеят Осанна на вожда, те са свободни от отговорности за това, което вършат, дотогава, докато следват партийната линия, те притежават доживотни индулгенции за опрощаване на възможните и вероятните грехове.
Тъкмо в това ОСВОБОЖДАВАНЕТО ОТ ЧУВСТВОТО ИМ ЗА СОБСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ, аз виждам едно от най-големите поражения, нанесени на хората у нас от комунистическото култаджийство. Сигурно всяко нормално човешко същество притежава някакво инстинктивно чувство за отговорност спрямо това, което прави. Отговорността е спрямо собствената съвест, която в най-голяма степен отразява обществената съвест. И тъй като култът и партийната идеология превръщат обществената съвест в диалектически променлива безскрупулност, индивидуалната съвест губи своя обществен заряд и чувството за отговорност неспасяемо изчезва. Така у нас се стигна до извършването на най-черни злини в името на Сталин, Георги Димитров, Коларов, Червенков или просто в името на партията. Култът оправдаваше, култът прощаваше. И тук нека отбележа, че ако днес култът към личността е доста отслабнал, то култът към Партията действува с ненамаляваща сила. Знаейки, че Партията поначало е противопоставена на човека, виждаме защо култът към нея повелява освобождаването на човека от човешките му отговорности, като ги подменя с партийни отговорности. Така онова, което човешкият морал осъжда като престъпление, партийният морал го оправдава твърде често като заслуга за партията. Имам предвид многобройните и разновидни човешки предателства, извършени все в името на партийния култ. Но кой е Партията? Небезизвестният литературен критик Веселин Йосифов веднъж заяви: Партията принадлежи на този, който я води. Аз съм войник на партията и изпълнявам това, което тя поиска от мен. Той искаше да каже, че партията, респективно нейният водач, носят цялата отговорност за действията му. Както разбирате, това е едно изключително удобно обяснение и извинение за всевъзможни собствени низости и зли дела. По-късно, след ХХ-ия конгрес на съветската комунистическа партия, можах да разговарям с някои от бившите герои, които всеки нормален човешки съд би осъдил като престъпници. Отговорът на всички беше досадно един и същ: Каквото съм правил, съм го правил заради партията. А партията беше Сталин. Маса функционери у нас винаги декларираха, че действуват като чисти оръдия на култа, което трябваше да снеме от тях човешката отговорност. Мнозина, като например прословутия секретар на Съюза на музикантите Хаджитанев, повтаряха вече класическата фраза: Със Сталин съм се родил, със Сталин ще си умра. Ала системното унищожаване на индивидуалната човешка отговорност доведе дотам, че повлия и върху чувството за партийна отговорност, като прегрешили другари хитро прехвърляха греховете си за сметка на по-горните или на вожда, особено в икономическата област. И понеже материалните загуби са нещо много реално, боговете паднаха в собствената си клопка. Ако те можеха да носят отговорност за обесването на някого, понеже това не им струваше нищо, то те не можеха да приемат отговорността за провала на едно предприятие, което им струваше скъпо. Така се стигна до една от големите кризи в нашето стопанство липсата на хора, които да могат да поемат отговорност. Така в края на краищата партийното култаджийство съсипа както индивидуалното, така и общественото чувство за отговорност. Тук не искам да се спирам на пораженията, нанесени от подражанието на боговете. Защото като при всяко много примитивно общество вождът даваше пример за подражание, който се следваше по йерархичен ред и което също влияеше фатално върху чувството за отговорност. Правя го, защото и другарят Х. го прави. Че ако той може да назначава дъщеря си, защо аз да не назнача моята! и т.н.
Струва ми се, че връзката между Култа и Догмата е най-естествена. Няма култ без догма. Ако приемането на култа улеснява и опростява нравствената отговорност в човешкия живот, то приемането на догмата улеснява и опростява интелектуалната отговорност. Ако с приемането на култа получаваш оправданието да грешиш, то с приемането на догмата получаваш оправданието да не мислиш.
И тук е другото огромно поражение, нанесено от всички видове култове у нас във всички сфери на живота ни. Защото едва ли има нещо по-несъвместимо с човешкото творчество, отколкото догмата. Догматичното мислене е не само крепостта, зад която се крие назадничавият ум, но преди всичко крепостта, зад която са спасени всички некадърници. Аз бих нарекъл Догмата Химн на Култа. За най-голямо съжаление догмата сполучи да оплете в желязната си примка почти всяка област на нашия живот и скова развитието му за огромен период. В унисон с примитивното култаджийство марксизмът у нас има чисто догматичен характер, т.е. предъвкване на теоретически постулати, които животът многократно е отрекъл. Догматичното мислене доведе до катастрофа в нашето стопанство през петдесетте години, до унищожение на нашата наука в същия период, до пълното унищожение на нашето изкуство пак в същия период и до свеждане на човешката интелектуална дейност до просто папагалство. Самото ръководене на страната беше съсипващо, защото догматично следваше съветските образци, без какъвто и да е опит за приспособяването им към нашите условия. Патриарх на формалния догматизъм у нас и фактически главен жрец на култа беше и си остава Тодор Павлов. Трябва да кажа, че сега доста неща са променени и едва ли някой вече взима Тодор Павлов на сериозно.
Но по онова време от нас се искаше просто да помним и повтаряме, известни дефиниции, така както се искаше да помним и повтаряме, че Сталин е най-великият човек на земята. Истинският критически разбор беше немислим дори в полетата на приложните науки. Догмата се разпростря особено по една линия съветската. Стигна се до буквално налагане на неподвижни съветски щампи във всяко направление. Изразът Така е в Съветския съюз, така ще бъде и тук стана заповед. Мнозина още помнят нашествието на култа Мичурин-Лисенко в нашето селекционерство. Дори като уродлив спомен от онова време и е и градът, наречен Мичурин. Времето показа, че теориите на Лисенко бяха чисто догматично мошеничество, че въобще не можеше да става въпрос за наука и научен подход, но партията в култовската си слепота дълго време не видя това. Или пък да вземем прословутото съчинение на Сталин за езикознанието. Със стихийна настойчивост целият партиен апарат се хвърли да наблъска в главите ни Сталиновите мисли за езика, които само две години след смъртта му щяха да бъдат отречени като чисти глупости. Големи български учени в областта на езикознанието трябваше да затворят уста и да чакат да премине и тази култовска лудост. Една от най-силните катедри в нашия университет беше тази по физико-химия, която даде такива световно изтъкнати учени като професор Странски, професор Каишев и други. Тя също бе подложена на натиск да приеме назадничави съветски теории. Спомням си нещо, което вероятно мнозина са забравили. Когато за първи път бе съобщено, че американците са осъществили водородния синтез и съответно водородната бомба, Работническо дело излезе със статия, в която, като се позоваваше на съветски източници, твърдеше, че не може да се осъществи водороден синтез и че всичко било американска пропаганда. Няколко дни по-късно на лекция професор Стефан Христов, без да коментира нито дума, ни демонстрира на дъската точната теоретична схема на онова, което американците бяха извършили. И ако в науката и индустрията култаджийската догма можа да се наложи, какво да кажем за изкуството, което изцяло бе превзето. Не вярвам да има нормален човек, който да не изпитва чувство на срам, като гледа националната ни културна продукция по онова време. Литературата бе в ръцете на най-отчайващ, почти умопомрачителен партиен примитивизъм, в театъра чрез догматичното налагане на метода на Станиславски се стигна до пресушаване на това голямо наше съкровище, радиото и киното не бяха повече от досадни агитки. Дори се стигна до много куриозно положение. Когато внезапно всред блатото на сивата посредственост се появи първото издание на романа Тютюн на Димитър Димов, където за първи път от години се появиха човешки образи и човешки отношения, където за първи път, откакто бе създаден режимът, отрицателни герои имаха и положителни човешки черти догматизмът на някои критици беше толкова сляп, че Вълко Червенков, повлиян от големия успех на романа сред публиката, се обяви срещу тях: Разбира се, догмата се прехвърли веднага от другата страна всички трябваше да папагалничим критиката на другаря Червенков. Догмата наложи на нашето изкуство тази желязна усмирителна ризница, наречена Социалистически Реализъм, което, преведено на обикновен език, означава изкуство, което вижда живота през очите на партийното ръководство. Между действителния живот и живота, който култаджийската върхушка си въобразяваше, имаше цяла пропаст. Задачата на социалистическия реализъм винаги е била и беше да излъже хората, че злощастната действителност, всред която живееха, е прелюдия към бъдещ рай или дори начало на самия рай.
Човек може само да си представи, че в това царство на догмата нямаше място за неудобни въпроси, за критика. Така култът със своята монументалност създаде закона за непогрешимостта на вождовете. Този закон действуваше не само по отношение на партийния Олимп, но и по-надолу, където заместник-министри или главни директори реагираха бясно на всеки опит да се оспори правилността на техни решения или мнения. Дълги години култът изкореняваше всяко критическо чувство. А повикът за критика и самокритика беше нещо, което се отнасяше за портиерите, носачите и простата работна ръка. Самокритиката в по-горните слоеве винаги се превръщаше в молебен за припознаването на догмата или култа още веднъж. В страната се извършваха огромни и скъпо струващи грешки, нанасяха се тежки загуби на стопанство и народ от некадърни ръководители, съсипваха се цели индустрии, но никой не смееше да вдигне глас.
Един от характерните култовски институти по онова време беше известният т.нар. Кабинет на Вълко Червенков. В страната владееше жестоко и повсеместно безправие. Фактически не съществуваше никакво правораздаване. Навред владееше законът на партийната джунгла, всеки беше прав според силата си. Ако култаджийската върхушка беше храмът, на който трябваше да се кланя цялата страна, то местните вождове и диктаторчета бяха превърнали себе си в още по-голям култ, при това с непосредствената възможност да наказват неколеничилите. Затова до Кабинета на Червенков течеше река от жалби. Истината налага да се каже, че кабинетът действуваше твърде експедитивно и нерядко жалби биваха справедливо решавани. Това осигури за един период значителна популярност на самия Червенков. Разбира се, молбите и жалбите до него имаха изключително личен характер, без никакъв намек за критика на режима. Много от тях започваха с раболепно преклонение, което беше нещо като осъвременен превод на Отче наш, ти, който си на небето.
Едва ли има нормален български гражданин, който, гледайки назад, да не вижда, че там, в периода 19471954, станаха онези фатални промени, които предопределиха черната посока на нашия живот. Колкото и да се опитват, да се разграничат от това извънредно неприятно минало, днешните партийни пропагандатори не могат да заличат следите му, нито да скрият последствията от пораженията, които нанесе култът. Нещо повече, този култ не умря със Сталин, нито си отиде с Червенков, а както казах, продължава да действува, приемайки нови, по-гъвкави форми. Най-силните оръжия на култа продължават да действуват. Вземете само за пример строгото изискване за пълно преклонение и безкритич-ност спрямо личността и делата на партийния ръководител. Някогашното приемане на думите на вожда като абсолютна повеля има своето силно ехо в днешния български живот.


> РЕПУБЛИКАТА НА РАБОТНИЦИТЕ

Фабрика Победа представляваше куп уродливи сгради, разположени сред причудливото царство на дъновистите с техните дървени къщурки и дворове, пълни с овощни дървета. През лятото на 1952 година това беше девствен свят. Гората, която цар Фердинанд бе засадил, почти стигаше оградата на фабриката и всички обичахме пътя през нея до колелото на трамвай номер две. От другата страна квартал Дианабад носеше невинното очарование на истинско село. Само след десет години цялата тази картина на спокойствие и слънчева зеленина щеше неузнаваемо да бъде променена. Грозни жилищни комплекси, частни сгради и гаражи с техните шумни обитатели щяха да сложат край на утринното ритуално посрещане на слънцето от брадатите дъновисти и на един живот, в който сякаш хора и природа живееха във взаимно съзерцание. Горе, на самия хълм, щеше да се настани Дворецът на пионерите и тишината на гората щеше да се разкъсва от кресливите лозунги, които скандираха маршируващите деца с червени връзки.
Преди национализацията нашата фабрика се наричаше Искович-Леви и бе прочута в цяла България с производството на вакса Ималин. Същевременно тя имаше единствения в страната отдел за метална литография, което впоследствие я превърна в най-важно предприятие за лакиране на ламарината, от която се правеха консервените кутии. Износът на консерви бе немислим без фабрика Победа. В това предприятие бе съдено да започна инженерската си кариера и трайни връзки с работниците. Попадането ми там беше не съвсем редно, защото специалността ми изискваше да отида в тежко металургично предприятие. Един от най-всевалидните закони на нашето обществено устройство беше и все още е, че огромен брой от хората се занимаваха с това, което не беше тяхна работа. По силата на този закон, който водеше до най-необясними и невъзможни назначения, мои колеги, специалисти по каучук, бяха изпратени да произвеждат стъкло, специалисти стъклари се озоваха във фармацевтичната индустрия, а специалисти по хранителни продукти отидоха в черната металургия. Това следваше от почти истеричната борба да се остане на всяка цена в София, където основателно животът се смяташе за по-добър, отколкото в провинцията. Хората от актива на младежката организация, разбира се, заеха асистентски и преподавателски места в политехниката и университета. Така че моето отиване в Победа беше обяснимото хитруване да се остане в София.
Директор на предприятието беше Маня Енчева, комунист с голям нелегален актив, властна и доста непокорна натура. Тя беше съпруга на полковник Дочо Колев, който стана началник на концлагера Белене. Пристигайки във фабриката, заварих силно напрегната атмосфера. Оказа се, че се водеше безогледна борба между две партийни групировки. Едната бе на Маня Енчева, а другата на партийци, подкрепяни от районното управление на МВР и съответно Държавна сигурност. Борбата бе за директорския пост и на изключително лична основа. Колкото и невероятно да изглежда сега, противниците на Маня се опитваха с всевъзможни средства да провалят работата на фабриката, съответно плана и износа на страната. Тогава можах да наблюдавам безогледността и алчността на партийни властолюбци, които характеризираха много точно истинския характер на вътрешнопартийните отношения. Те арестуваха най-важни за производството специалисти, като майстора литограф Георги Христов, и ги пращаха по лагери, задържаха под временен арест други и накрая преминаха към открит саботаж. И до днес потръпвам, като си спомня как неизвестна ръка откачи огромния маховик на голямата литографска машина, който профуча над главите на 40 работнички и ако беше само няколко сантиметра по-ниско, щеше да превърне цеха в касапница. Имаше и друг невероятен момент, когато районната държавна сигурност извърши арести на работници в най-решаващ за нас производствен ден. Тогава Маня прояви храброст, на която и досега се възхищавам, като заповяда на седемте пазачи на фабриката да открият огън срещу хората на МВР, ако последните се опитат да влязат във фабриката. В края на краищата тя победи. Маня беше един от редките примери на комунистически фанатизъм и идеализъм, които в моите очи я правеха привлекателна фигура. В едно време, когато цялата страна се разкъсваше от всевъзможни борби и чистки, тя съвсем инстинктивно чувствуваше, че онова, което имаше значение за едно предприятие, беше да произвежда и че в производството много от т.нар. врагове се оказваха по-полезни от своите лентяи. Маня също беше от малкото партийци, които не ползуваха служебното си положение за лични облаги. Години по-късно сред всеобщата корупция на партийната аристокрация щях да си спомням за Маня като за самотен остров на старомодна честност.
Като се разхождаше напред-назад в кабинета си, тя ми даде първата лекция по индустриалния живот:
Първо каза тя забрави какво си учил по книжките и какво се пише по вестниците. Вярно е, че ние сме работническа власт, но никога няма да позволяваш на работниците да преминават чертата между нас и тях. Дръж се на разстояние и никога не позволявай дори да мислят, че са равни на тебе. Всяка жаба да си знае гьола. Тия, които работят най-добре във фабриката, не са нашите, а враговете. Те знаят, че са врагове, и единственият начин да заличат това е, като работят. Старай се да използуваш това!
Враговете бяха специалисти, които тя бе измъкнала с помощта на мъжа си от лагери и арести, където те бяха тласнати от безсмислените действия на милицията. Най-добрият литограф в страната дойде от концлагер, най-добрият ни химик, Пъстраков, бе също доведен от Белене, главният майстор на металообработващия цех беше царски фелдфебел. В най-тежко положение на враг беше главният инженер Христов, който бе завършил в Германия и сега трябваше да работи години наред по 18 часа дневно, за да доказва, че не е враг. Въпреки всичко Маня никога не му вярваше, което съсипа нервната му система. Мисля, че тя доста прекаляваше с врагоманията си и дори горчивите уроци, които получи от ударите, нанесени на предприятието от партийци, не помогнаха да смекчи отношението си към някои хора. Тези врагове бяха следени през цялото време. Директорът си имаше цяла информационна, разузнаваческа служба. Беше практика във всички учреждения и предприятия ръководството да има мрежа от доносчици. Бях неприятно изненадан, когато само след няколко дни директорката ми даде да разбера, че знае всичко, което съм казал по един или друг повод на работниците. Бедата беше, че много пъти сведенията на доносчиците съвсем не отразяваха истината, а бяха резултат на лични амбиции. И отгоре на всичко те попадаха в кадровото досие на съответния следен гражданин. По-късно, когато трябваше за известно време да изпълнявам длъжността директор, се смаях, когато на утринен доклад при мене се явиха хора от фабриката, които рутинно започнаха да ме информират за всевъзможни неща: от поведението на началниците до последния работник, често пъти сведения от съвсем интимен характер. Това беше някакво узаконено тайно клюкарство, в което политическата страна бе значително изместена от любовни афери, семейни драми, парични въпроси. В нашето предприятие, както и в много други предприятия, ръководството си беше присвоило правото да се бърка в частния живот на работниците. Не само това. На много места ръководството взимаше участие в такива важни лични решения като брак или развод. Десетина години по-късно, гостувайки на директора на мина Черно море, инженер Сейменлийски, присъствувах на сцена, която впоследствие описах. Оказа се, че най-добрият ударник на мината, един турчин, беше оставил жена си и двете си деца и беше се залюбил с жена, която също бе напуснала семейство с деца. Сейменлийски заповяда на работника или веднага да се завърне при жена си, или да напусне предприятието. Беше трогателно, когато работникът се опита да му обясни, че това не е прищявка, а любов с дълбоки корени. Другарю директор, че ти не си ли обичал някога? питаше работникът. Не, не съм! викаше Сейменлийски. Върни се при жена си или ще те изгоня! Мисля, че работникът напусна. Друг директор от нашето обединение ми доказваше, че шпионската служба е необходима, защото служела не на него, а на работата. Има ли си държавата разузнаване? питаше ме той. Има! Тогава защо и аз да нямам! Моето предприятие е моя държава!
Пак в тия дни научих и друго неписано правило. Не е важно дали си свършил работа, важното е да я отчетеш! Това правило водеше до всевъзможни производствени тарикатщини, в които главното беше да се отчита работа, която всъщност не бе извършена. С цел да се отчете голямо преизпълнение на плана, предварително се планираше производство, значително под капацитета на предприятието. Тъкмо с цел да се сложи край на това хитруване отчетническият апарат на предприятията се разду до невероятна степен. При малко по-малко производство от нашето частният собственик Искович-Леви бе имал един-единствен човек за счетоводител, касиер, отчетник. А нашият счетоводен отдел само броеше 24 души. Целият непроизводителен апарат на Искович-Леви е бил от 7 души, включително пазачите. Нашият беше над 70 души. Национализираната индустрия представляваше джунгла от бюрокрация, в която на гърба на един произвеждащ работник лежаха дузина непроизводителни граждани, които под една или друга форма контролираха работата му. Но нашата бюрокрация не означаваше организация, а точно обратното пълна дезорганизация от хора, които не смееха и не желаеха да поемат и най-малката отговорност. За най-смешната дреболия се пишеха изчерпателни писма, водеха се цели кореспонденции, както се казва, за едно кило пирони. Най-неприятните ми спомени са от безкрайните заседания. Ние заседавахме непрекъснато и за всичко, без всъщност да решим каквото и да е. Тези заседания отлъчваха от производството началници и главни майстори, така че там работата вървеше през куп за грош. Целият смисъл на заседанията беше кому да се прехвърли отговорността, от която всеки бягаше като дявол от тамян. Имах един колега инженер, когото винаги ще помня с дебелата книга, която непрестанно носеше под мишница. Когато нещо му беше наредено, той го записваше старателно в книгата, след което я поднасяше на съответното началство Подпиши сега, че ти си ми наредил, след което отиваше при съответния работник, предаваше му нареждането и отново му поднасяше книгата Подпиши сега, че съм ти наредил. Сега може да изглежда смешно, но в ония времена беше необходимо човек да се пази, защото, след като разните опозиционни врагове се свършиха, поде се кампания срещу стопанския враг, срещу стопанския саботаж.
От гледна точка на модерната технология ние работехме по най-непростим примитивен начин. Творческата инициатива на инженери и техници беше изцяло парализирана от каквато и да е липса на поощрения и от нежеланието да се поемат рискове. Ахилесовата пета на нашата производствена структура идваше от формалното и нецелесъобразно заплащане на труда. Съгласно кодекса заплатата на инженерно-техническия състав не можеше да надвишава с повече от 6 на сто средната работническа заплата. При това положение почти всички инженери на практика получаваха значително по-малко от работниците. И оттам неизбежно се появи лозунгът на безразличието: За толкова пари толкова работа. Впоследствие се правиха много опити за решаването на този въпрос, но и до ден днешен той стои неразрешен. Изобщо добрата работа никога не бе поощрявана както трябва. Ударническите звания и награди, които раздавахме, бяха твърде недостатъчни и често пъти твърде несправедливи, за да предизвикат сериозен производствен интерес. А ако към тази картина се прибави и поначало ниската квалификация на общата работническа маса, става ясно защо по всяка обективна преценка ние не можехме въобще да се сравняваме с производството на бившото капиталистическо предприятие. Качеството на нашето производство беше на ужасно ниво. Ние пускахме на пазара вакса, която едва не изгаряше обувките на хората. Стари майстори с възмущение са ми казвали, че Искович-Леви никога не би позволил такова нещо. Мнозина от тях помнеха с най-хубави чувства времето преди национализацията. Нещо повече, те бяха подписали петиция, с която искаха денационализирането на предприятието. Но ние продължавахме да съществуваме, продължавахме да произвеждаме, защото нямахме никаква конкуренция. Добри или лоши, ние бяхме единствено и монополно предприятие.
Колкото и малка да беше нашата фабрика, тя отразяваше във висша степен живота на цялото наше общество, морала и законите на действителността. Характерите на някои от хората, с които работих, бяха типични за цялото съвремие.

* * *

Вестниците от онова време, както и сега, повтаряха известната фраза на Максим Горки Човек, това звучи гордо!. Аз не знам как точно думата човек е звучала на Максим Горки, но от моя личен опит и наблюдение мога да кажа, че тази дума нямаше никакво съдържание за властта както в моята родина, така и в родината на Горки. Но ако в Русия това пълно пренебрежение към отделния обикновен човек има дълбоки исторически корени, то в България дори при най-черните турски издевателства, дори в названието гяур се е съдържало известно зачитане на отделното човешко същество. Целият ни народен епос е ярка демонстрация на зачитане на човека. Прочетете пословици и поговорки и вие ще се убедите колко силно е било развито това демократично и толерантно отношение дори спрямо ненавиждани врагове: И него майка го е раждала, И той душа носи. До идването на комунистите на власт ние никога не сме имали масови случаи на жестока експлоатация било на селяни, било на работници, както никога не сме имали капиталистическа класа или работническа класа. Всички българи повече или по-малко сме селяни или преки потомци на селяни. И може би характерът на нашия селянин, повлиян от близостта му до природата, от земността му, от традиционното общуване с другите, му е вдъхнал тази съзнателна толерантност и зачитане на човека. Нечие страдание, бедствие или смърт винаги са предизвиквали дълбоко вълнение и съчувствие у нашия истински българин.
Уви, комунистическата партия, която идеологически е противопоставена на обикновения човек и цели превръщането му от всестранно развито, независимо и гордо същество в марионетка, създаде атмосфера на най-брутално пренебрежение и незачитане на отделната човешка душевност. В цялата своя политика от идването си на власт до ден днешен комунистическата партия неотклонно следва основния си принцип: Човекът е само средство в борбата, а сам за себе си няма никаква стойност. Това е същият принцип, въз основа на който Сталин и Тимошенко в първите дни на войната заповядаха на кавалерийския корпус да атакува германска танкова дивизия. Аз съм видял документални кадри на това безумие, в което хора с коне и саби атакуват танкове, за да бъдат унищожени до крак.
Горе-долу отношението на комунистическата партия към българския работник напомняше на това сражение саби срещу танкове. Защото през т.нар. черно буржоазно и фашистко минало работниците чрез своите профсъюзи успяха да прокарат закон, който забраняваше работата на акорд, или както сега се казва работа по норми. Работническите дейци навремето съвсем правилно смятаха, че гоненето на норми с цел да се увеличи заплащането увлича работника и води до нечестно прекомерно изтощаване на силите му и оттам до съсипване на здравето му. Този закон се смяташе дори от комунистите преди войната за голяма придобивка на българските работници. Но когато те поеха властта, това не им попречи да въведат точно обратното, съветската антиработническа и античовешка практика на нормирания труд. Към всички предприятия бяха създадени отдели Норми и съответно се появиха специалисти-нормировчици, за да осъществят най-невижданата работническа експлоатация. За да се застави работникът да гони нормите, първоначалната му надница беше крайно мизерна. Така че, ще, не ще, той трябваше да се стреми да изпълни нормата си и да търси преизпълнение, което щеше да му донесе малко повече пари. Но нормата не беше нещо постоянно. Всяко преизпълнение на тази норма над 10 на сто беше сигнал за незабавното й увеличение. По този начин в течение на времето физически по-силните и по-сръчни работници се превръщаха в убийци на по-слабите и несръчни работници, защото в своя стремеж да спечелят малко повече пари те установяваха норми, които другите никога не можеха дори и насън да догонят, следователно биваха обречени на мизерия. Впоследствие мнозина ръководители на предприятия по своя инициатива, за да ликвидират тази жестока несправедливост, формираха бригади, съставени от различни категории работници, като преизпълнението се отчиташе общо за всички. В много случаи, където нормировчикът беше човечен (както в нашето предприятие), се правеха системи от трикове, за да се заплати на рекордьорите, без те да повдигат нормите на невъзможно високо ниво. Трябва да кажа, че нашето техническо ръководство, инженерският състав изпитваха най-голямо съчувствие към отделните работници и се стараеха да им помагат с всевъзможни хитрости при определянето на нормите, при прекатегоризирането на самите работници и особено при пускането на ново производство. Но държавната политика на тотална експлоатация на работническия труд си оставаше неизменна. Или както един от нашите заместник-министри веднъж се изрази: Пусни му нормата да го удря по петите, па да видиш няма ли да бяга!
И тъй като бяха гладни и мизерни години, хората се бореха за всяко левче. По-голямата част от новите ни работници идваше направо от селата, от чистия природен въздух. И попаднали в нашата химическа варилия, чиято атмосфера беше свръхнаситена с терпентин и всевъзможни вредни газове, мнозина от тях туберкулираха. Ние наистина имахме добра здравна служба и резултатно диспансерно лечение, но какъв смисъл имаше да отваряме каверни у хората, а след това да плащаме дълги години лечението им. Виждал съм работници, припаднали над машините. Нека само спомена, че две от нашите пресьорки Надка и Данчето бяха достигнали до такава абсолютна механизация на движенията на ръцете си, че даваха около 20 хиляди удара за осем часа на преса, което трябва да е далече над всякакъв световен рекорд. (Нормалният процес е 8 хиляди удара за 8 часа.) Трябва да кажа, че никакъв най-фантастичен цирков номер не ми е правил по-силно впечатление от безспирното движение на ръцете, които подават ламарината на пресата.
Един от моите работници полудя. Беше нов човек, не можа да издържи и се опита да се самоубие. По-късно в психиатрията също бе направил опит за самоубийство и заявяваше на всички, че не иска да живее. Когато отидох да го видя, той ме посрещна кротък, полуусмихнат и ме помоли да уредя да го пуснат, за да умре спокойно. Опитах се да го разубедя и между другото го попитах защо не иска да живее. Той ме погледна втренчено и каза с глас, от който настръхвам и сега: Няма нареждане да се живее, другарю Марков! Няма нареждане да се живее.
Помислих си, че той беше напълно прав. Имаше нареждане да се работи, да се служи, да се жертва, да се страда, да се умира. Но наистина нямаше нареждане да се живее. На живота бе отнета всякаква красота, възвишеност и чувствителност. Отношението на партията към овците и кравите не се различаваше по същество от отношението към хората. По време на война те бяха пушечно месо, във време на мир те бяха работен добитък.
Работнически профсъюз, който да защитава интересите на своите членове, у нас нямаше. Профсъюзната организация беше точно обратното инструмент за улесняване потискането и безправието, налагано на работниците. Председателят на заводската профорганизация се избираше формално, а всъщност беше назначаван от директора. Същото важеше и за партийния секретар на местната организация. Поне в моята практика тези двама обществени дейци винаги бяха избирани от директора, което му спестяваше възможни противоречия и неприятности. Профсъюзното ръководство участвуваше като глас при раздаването на награди, при използуването на директорския фонд за някакво увеселение и при раздаване на карти за почивка в профсъюзни станции. Оттам нататък профсъюзът нямаше никакво отношение по двата главни въпроса, които биха оправдали съществуването му трудовите условия и заплащането. Централният съвет на профсъюзите беше и е синекурна организация, където се изпращаха на излежаване заслужили, но некадърни за работа другари. Не си спомням нито един случай, когато профсъюзът да е защитил работнически интереси, както впоследствие като член на Съюза на писателите не бях свидетел на нито един случай, при който въпросният съюз да защити интересите на свой пишещ член. В производството това фактически даваше на ръководството на предприятието възможността да нарушава, когато му е нужно, и самия Кодекс на труда. Когато закъсвахме с плана, ние неведнъж задължавахме работниците да полагат извънреден труд, който не се отчиташе и не се заплащаше, а минаваше за сметка на изпълнението. При тази картина на безправие отмъщението на работниците се изразяваше във формално отношение към предприятието и работата. Насилието, наложено от нормите, унищожи съзнателното творческо отношение към производствения процес. Когато по различни причини един работник минаваше на обща работа, т.е. нямаше норма, тогава и дяволът не можеше да го накара да изпълни възложената му работа. За толкова пари толкова се работи. За да може да се поддържа все пак някакъв изкуствен интерес към работата, непрестанно се организираха разни съревнования, цехове, участъци и бригади подписваха тържествени обещания и клетви да изпълнят и преизпълнят производствените си задачи. Това се повтаряше по няколко пъти на годината, докато на хората им омръзна и апатията ликвидира и най-живия интерес към получаването на награди. Ако трябва да характеризирам отношението на обикновения български безпартиен работник към производството, ще кажа, че 90 на сто от работното време минаваше под знака на апатията.
И въпреки това с пот и мъка производството вървеше. Във всяко предприятие имаше по няколко души, които знаеха да работят, обичаха да работят и работеха, защото това беше смисълът на живота им. Мнозинството от тях бяха стари работници или бивши занаятчии, които си разбираха от работата. Винаги съм се удивлявал на високото техническо умение на тези, в по-голямата си част самоуки народни майстори, които проявяваха природен талант в разбирането на най-модерни технологични схеми и вършеха своята собствена работа с чувство на естетическо съвършенство. Нашите майстори, бай Иван, бай Илия, бай Георги и други, бяха образец на съвестно отношение към работата, или както един от тях ми каза: Ако държавата се е отказала от съвестта си, аз не съм се отказал от моята.
Те пристигаха в предприятието първи, доста време преди започване на работното време, и си отиваха последни. Планирането на тяхната собствена работа беше образец на организираност, техните отдели блестяха от чистота и ред и колкото и да ги оскърбявахме и унижавахме, те никога не си изкривиха душите да работят под високия си стандарт. Когато мисля за най-хубавото в България, мисля за техните ръце мазолести, прорязани, с липсващи пръсти. Те бяха основните стълбове на нашето предприятие. Без всекиго можеше, но без тях не.
И колко по-различни бяха новите работници. Отровени от безотговорността на обществената атмосфера, те имаха безотговорно отношение към работата и държавната собственост. За тях трудът беше ангария, те се чувствуваха жертви, мразеха самата работа, мразеха работните делници, мразеха и предприятието. Много рядко някой от тях изпитваше любов към професията и желание да изучи тънкостите й. Ако старшият майстор, откърмен в стара България, се гордееше с това, което знаеше и можеше, новите работници бяха жертва на този дух на живот от ден за ден, или както един от моите драгалевски съседи казваше: Карат я, като че светът ще свърши утре!
Напразно ние организирахме квалификационни и преквалификационни курсове, провеждахме изпити за разряди, прикрепяхме млади хора към старите майстори и се опитвахме да създадем техни заместници. Резултатите бяха посредствени. Веднъж министърът на леката промишленост ме попита какво липсва в работата на новите работници. Отговорих: Страст! Не зная дали отговорът ми бе разбран. Нашите хора имаха студено, безстрастно отношение към работата си. Тя нито ги вълнуваше, нито ги интересуваше. Колко пъти ми беше казвано в очите: Аз не искам работа, служба ми дай!
Нарочно изтъквам разликата между двата типа работници, старите и новите, за да противопоставя трудовия морал на два различни свята, които така ярко се открояваха в делниците на фабрика Победа. И едните, и другите бяха излезли от един и същ народ, с едни и същи традиции, а колко много се различаваха. С течение на времето фабриката се разрасна, капацитетът й значително набъбна, внесоха се нови машини и нова технология, но аз не мисля, че основното работническо отношение към работата се измени значително. По-късно и в други предприятия срещнах същото. И това не беше само в индустриалното производство, а навред. Работа през куп за грош, ден за ден, само да се отчете, да се отбие номерът така беше и в земеделието, и в търговията, и в учебните заведения, и в администрацията, че и в изкуството и литературата.


> КИРО И ДРУГИТЕ

Когато за първи път пристигнах във фабриката, портиерът се обади по телефона някому и след малко пристигна ниско прегърбено човече с щръкнала, преждевременно побеляла коса и лице, чиито остри черти щяха да ме придружават през целия ми престой в Победа. Докато ми пишеха пропуска, той стоеше полуразкрачен, въртеше около показалеца на дясната си ръка синджирче и се взираше в мене с властно повдигната глава. Имаше някакво смешно несъответствие между малкия му пръст, прекалено повдигнатата глава и почти предизвикателната строгост на лицето му. Това беше Киро, партийният секретар на предприятието и същевременно началник на охраната. По-малките предприятия нямаха щатни партийни секретари, затова Киро заемаше длъжност, която най-добре съответствуваше на обществената му заетост. Той беше чист шоп от околните села, но аз много пъти си мислех, че у него може би имаше и друга кръв. Говореше със силен шопски диалект, но се стараеше, където може, да произнася думите литературно, от което се получаваше невъобразимо смешна салата от пошопчени вестникарски фрази, чужди думи и натурални шопски ругатни. Гласът му беше остър, писклив и сякаш отразяваше непримиримостта на характера му. Той живееше в състояние на нестихваща активност, която личеше от скоростта, с която въртеше синджирчето, вървеше бързо и енергично и говореше възбудено, като изяждаше половината от думите.
Киро беше станал партиец след Девети септември и когато междупартийната война във фабриката бе довела до компрометирането на предишните партийни секретари, той внезапно се бе намерил на този пост по волята на Маня. Той беше силно привързан към нея и я следваше като покорно и вярно куче. Всичко, което директорката кажеше, беше без съмнение закон за Киро. Човек само може да си представи какво бе станало в душата на този полуграмотен, умствено и физически ограничен човечец. Голямата власт, която бе попаднала в ръцете му в качеството му на човек, отговорен не само за сигурността в предприятието, но и за цялата партийна работа, беше подлудила бедния му ум.
По мое време Киро беше в стихията си. Партийната пропаганда, че навред гъмжи от врагове, които подготвят саботажи, конспирации и бунтове, беше довела Киро до състояние на екзалтирана бдителност. По негова инициатива се провеждаха мероприятия по сигурността, които превърнаха невинната ваксаджийска фабрика в нещо като свирепо охраняван и пазен център за атомно оръжие. Той удвои броя на щатната охрана, осигури резервно оръжие и за извънредна охрана, опаса цялата ограда с нова тел, а някои места загради с телени мрежи. Имаше цяла вътрешна организация по сигурността, която често пъти бе поставяна на бойна нога. Киро се явяваше всяка сутрин с доклади за сигурността и за поведението на открити и неоткрити врагове. Той беше най-типично оръдие на врагоманията и неговото най-постоянно чувство беше подозрението. На заседание той често обявяваше своето вето по нечия работа, като присвиваше устни и категорично заявяваше: Я мислим да има нещо съмнително у тоа човек.
Маня приемаше дейността му, но не винаги го взимаше на сериозно, което го огорчаваше и той заявяваше: Вие не ми вервате, ама като подпали фабриката враго, че ми повервате!
Киро беше особено строг и непримирим с работниците. Беше епохата на почти всекидневни събрания. Работниците биваха задължавани да остават след работно време. Но тъй като повечето от жените бяха майки, имаха деца, които трябваше да се приберат от училище, имаха своите домакински грижи, те се опитваха набързо да се измъкнат. Но на входа стоеше, решен на всичко, Киро. Чувах пискливия му глас да се извисява с ярост:
Я ти казвам! Нема да те пущим да си одиш дома! Че идеш на събрание пръво!
Абе, Киро викаха жените, децата са гладни, чакат.
И я съм гладен, ама стоим! отвръщаше Киро.
Жените ругаеха и кълнеха, но той като зло овчарско куче ги връщаше и натикваше в големия салон на стола, където обикновено ставаха събранията.
Нечете да идете на събрание! крещеше Киро. А сакате да ядете! Не може! Я ви казвам, не може! А кога ви кажем не може, значи не може!
Негова мания беше също да подозира всеки работник, че е крадец. Когато те напускаха работа, той заставаше при портала и искаше от всички да изтърсват на масата пред него съдържанието на торбичките или мрежите си. Цялата история беше абсурдна, защото в предприятието нямаше нищо, което да си заслужаваше труда да се краде. За отмъщение жените слагаха в торбите си малко гипс и след това ги изтупваха пред Киро, чието лице и дрехи побеляваха като на стар воденичар. Изобщо водеше се някаква постоянна война между Киро и работниците.
Ако я не съм тука, че пропаднете! заявяваше Киро и понякога уморен ми се оплакваше: Омръзна ми да ги вардим, другарю Марков! Нема съзнание и нема съзнание!
Стихията на Киро обаче беше подсилената охрана. И до ден днешен комунистическият режим вярва, че врагът ще бъде особено активен по време на празници или големи събития. Затова по Първи май, Девети септември, Октомврийската революция, Нова година и в чест на разни конгреси се обявяваше състояние на усилена бдителност. Това означаваше, че към редовната охрана се прибавяха мнозина други работници и служители, за които се вярваше, че не са врагове. Подсилената охрана, въоръжена с пушки, заставаше на пост по четири часа, главно през нощта, и бранеше предприятието от вероятните врагове, които биха дръзнали да смутят празника. Подсилените охрани бяха голямо главоболие и всеки се опитваше да се измъкне от тази безсмислена и глупава задача. В действителност привилегировани бяха само враговете в предприятието. А другите не можеха да се отърват от неудържимия Киро, който се превръщаше в нещо като главнокомандуващ армия. Той разставяше постовете из района на предприятието, той ги сменяше, той ги проверяваше и въобще не лягаше да спи през целия период на подсилената охрана. Това беше времето на неговия триумф. Надвесен над картата на фабричния район, той очертаваше пътя за възможни вражески прониквания и поставяше скрити постове, засади и сигурно с удоволствие би засадил цяло минно поле, ако му позволеха. Той обявяваше един или друг обект за строго секретен и съответно го пазеше. Мнозина не ще ми повярват, но хората от предприятието могат да потвърдят. Ние имахме някакви резервоари за терпентин, които бяха празни, и край тях имаше само един варел с вазелин, оставен там от времето преди национализацията. Киро внезапно реши, че резервоарите и варелът с вазелин са изключително важни обекти, които врагът вероятно ще нападне, затова постави тройна телена ограда около тях и нещо като телена мрежа. И на това място винаги трябваше да стои двойката на подсилената охрана. Беше през зимата на 53-а година, когато пак бе обявено положение на усилена бдителност, не помня по какъв повод. Киро отново разстави постовете. Но в двойката, която трябваше да пази варела с вазелин, се бяха паднали двама души, които имаха най-малко общо с Кировата лудост. Те бяха моят колега инженер Боби Захариев и управителят на стола Антон Каравълов. И двамата добряци, веселяци, хора на пийването, хапването и приятния живот, тяхната смяна била от полунощ до 4 часа сутринта. А беше ужасен студ, сняг и виелица. Двамата решили, че е обидно интелигентни и нормални хора да изпълняват дивотии и да пазят във виелицата един варел с вазелин, който никой на света няма намерение нито да открадне, нито да бомбардира, и зарязали поста. Отишли в стола, който по това време като стол-ресторант имаше и алкохол, взели една каса Гъмза и половин тарга свински пържоли и туршия, оставили пари и влезли в съседната на поста им баня. В банята било топло и приятно, те оставили пушките на стената и се заели сладко с виното и свинското. Една по една бутилките се изпразвали и двамата намерили, че не е чак толкова лошо да бъдеш подсилена охрана. Но някъде към четири часа внезапно вратата на банята се отворила и се показал Киро. Той бил почти неузнаваем, цялото му лице било окървавено и раздрано, дрехите му разпокъсани и заснежени, ръцете премръзнали. Като ги видял, той изпищял с колкото глас имал:
Що тражите тука, бре?
И докато двамата му отговорят, той, обзет от безумен гняв, извикал:
Вие знаете ли, дека я минах под тело!
Горкият Киро! За да провери бдителността на този пост, в който поначало се съмнявал, някъде след полунощ той започнал да се промъква отвън навътре всред собствените си телени мрежи и виелицата. Той така се заплел в тях и снега, че с големи усилия успял накрая разранен и измръзнал да ги премине. Но какво било горчивото му разочарование, когато не само никой не го забелязал, но въобще нямало хора при варела.
Па като си щур да се провираш под телта, когато има врата за минаване, кой ти е крив! отвърнал му Антон с пълна уста.
Киро не могъл да понесе това безочие. Той изревал от безсилие и побягнал. На другия ден той докладва с почти бесен, истеричен тон:
Три часа я се борих със студо и тело. А като стигнах нема никой! А можеше да не съм я, можеше да е враго! Това е безотговорност! Я се трепам, а они да ядат и пият у банята! Другарьо директор, я сакам да ги накажем, та да запомнат! Или я или они!
Едва ли нещо по-оскърбително можеше да се случи в живота на Киро. Той не беше на себе си от гняв и огорчение и за негов хатър двамата получиха някакво наказание. Но по-голямо наказание за тях беше, че те си спечелиха един враг до живот.
Години по-късно на вечеря с важни личности и техните съпруги аз разказах тази история, на която между другото цялото предприятие се смя. На масата също неколцина души се засмяха, но съпругата на един член на Централния комитет на партията се обърна с укор към мен и каза: За какво се смеете! Та този Киро е просто поет!
Дори не си заслужаваше човек да спори, защото разликата между поезия и триумф на глупостта е доста очевидна.
За съжаление Киро не беше нито сам, нито единствен. Но той самият безспорно бе най-типичният пример на рожба на обществено-политическата атмосфера. Склонен съм дори да вярвам, че години преди да попадне в нея, Киро е бил добродушен човек с нормален разум. Но зашеметяването бе дошло от несъразмерността между него и дадената му власт. Тази власт му бе внушила, че той заема особено място в живота, че той е важен елемент в този живот, че сам може да определя и решава съдбата на други хора, че от него зависят много неща.
Човек не може да не се усмихне, виждайки как Киро се напъваше да изпълни с малкото си тяло големия ръст, който му бе предоставила властта. Как той се стараеше да изглежда важен, мистериозен, носител на съдбовни тайни. Колко пъти забелязвах, когато се споменеше нечие име, как в очите на Киро блясваше пламъкът на предубеждението, че той знае нещо, което никой друг не знае. Същевременно долавях, че той инстинктивно се стараеше да подражава на хора, които уважаваше, като началника на местната Държавна сигурност, един от заместник-началниците на управлението, даже на един от заместник-министрите. Киро копираше техните жестове, походка, тон. Нас, техническата интелигенция, той презираше, но по своему зачиташе, докато към работниците се отнасяше с пълно незачитане и презрение. За него отделните работници нямаха самоличност, а бяха маса, която трябваше да се води или командува.
А за работниците той беше досаден тип, когото те се стараеха да не взимат сериозно. Когато той прекаляваше със своите охрани и бдителни мероприятия, те си отмъщаваха с дребни шеги. Било като пълнеха джобовете на палтото му с вакса, било като му се обаждаха по телефона от името на районното управление и го пращаха по спешна задача на билото на Витоша, било като просто го въвличаха в невъзможни разговори и му се подиграваха. Те не можеха да приемат, че той е повече от тях, и се стараеха да омаловажат и превърнат в шега властта му, което го обиждаше в най-висша степен. Неговото вечно синджирче стана символ на властническо паразитство.
Всеки може със синджирчето беше една от постоянните работнически фрази.
С течение на времето Киро и неговите методи остаряха. И когато трябваше да отстъпи мястото си на новите напиращи партийни кадри, той внезапно се намери самотен, никому ненужен нещастник, който можеше да командува единствено жена си.


> ПАРТИЯ И РАБОТА

Една сутрин в моята стая влезе Д., около тридесет-тридесет и пет годишен шоп с голямо добродушно лице и тромави движения, един от най-добрите ни електромонтьори.
Що че работим днеска? запита ме той със странна тържественост. Погледнах го учуден, защото работата бе разпределена още в началото на седмицата и той трябваше да знае какво му е възложено.
Ще работиш това, което си работил вчера! казах му аз малко сопнато.
Аааа, не! възрази той меко, но категорично. Требе да ми намериш нещо друго.
Защо?
Па ти не знаеш ли от вчера я станах партиец! той се усмихна като човек, който вече е открил къде зимуват раците.
Та какво от това! недоумявах аз.
Д. се надвеси над бюрото ми и с наставнически глас ми каза:
Я не съм станал партиец, за да работим. Че ми намериш служба. И я сакам като Киро да въртим синджирчето и да се разождам из районо. Щом си у партията, значи си на власт. Щом си на власт, значи нема да се мъчиш! Другите да се мъчат!
Тази декларация на нашия електромонтьор се запечата в главата ми. Тя може би беше примитивен, но абсолютно искрен израз на истинското отношение всред обикновените хора спрямо партийното членство. Впоследствие многократно щях да срещам все повече примери на постъпване в комунистическата партия по силата на тази проста интересчийска логика. Познавам толкова много хора, които са партийни членове, без въобще да споделят комунистически идеали или идеология, за които единственото важно нещо е да бъдат с тези, които са на власт. Сигурно ще трябва да се смята за чудо на природата това фантастично нарастване на броя на партийните членове у нас, които само за пет години след Девети септември от няколко хиляди души достигнаха близо половин милион. Човек може да си представи истинските намерения на всички тия граждани, втурнали се презглава да стават партийни членове.
Но в началото на 50-те години комунистическата партия проведе чистки в своите редове и наложи определен подбор на партийни членове. Този подбор беше насочен срещу интелигенцията в страната. Партията, по примера на съветската партия, изпитваше голямо недоверие към интелигенцията и по-точно към всеки, който се опитваше да мисли със собствената си глава. Съгласно едно решение ние, иженерите, както и хора от администрацията не можеха да бъдат приемани за партийни членове. Новите партийци се набираха изключително от работниците и хора, дошли от селата.
Точно по съветския пример започна измъкването на хора от дълбоката провинция, или както у нас се казва, от низините и поставянето им на ръководна работа. Необразовани, полуграмотни и интелектуално съвсем бедни граждани, по силата на чисто махленски партийни връзки, но напълно в духа на партийната политика, внезапно се озоваха на важни постове. Колко пъти в моята работа се сблъсквах с невероятно посредствени и напълно негодни за своята работа директори, началници на отдели и управления в министерството. Моите колеги още помнят пословични глупости, казани или извършени от тях. Неспособни да мислят и решават по твърде сложните производствени въпроси, те бяха абсолютно покорни и слепи оръдия на тия, които ги бяха назначили. Животът, който им бе предоставен, надминаваше далече провинциалните им фантазии. Те имаха власт, те се разпореждаха със съдбата на хора, които до вчера едва ли биха разговаряли с тях, те работеха в луксозни кабинети, получаваха модерни жилища, имаха привилегии, те бяха нещо. И всичко това те дължеха на партията. Без нея, при какъвто и да е нормален ход на историята, те биха си останали завинаги там, откъдето бяха дошли. Затова те служеха на партията, т.е. на нейното ръководство с цялата вярност и фанатизъм, с които бранеха собственото си благополучие.
Неведнъж чувах искрени декларации като: Партията ме издигна, партията ме направи от нищо нещо! Без партията аз съм нула! Или: Всичко, което имам, ми го даде партията. И това е абсолютната истина. Същевременно тези хора създаваха нещо като пример за подражание. Както Наполеоновите войници са знаели, че всеки от тях носи в раницата си маршалски жезъл, така и мнозина подобни граждани знаеха пътя на кариерата. Това беше втората голяма вълна на партийна корупция. Първата беше установяването на висшата партийна аристокрация.
Бедата в цялата тази работа е, че верността към партията беше най-малкото нещо, от което се нуждаеше производството. Машините не искаха да работят с лозунги, а с умни глави и сръчни ръце. Въпросните новоизлюпени по партийна линия началници, които донякъде съзнаваха и чувствуваха абсурдността на положението си, действуваха изключително по силата на инстинкта за самосъхранение. Тяхната главна и почти единствена цел и в работата, и в живота беше да се задържат на постовете, които имаха, да бъдат на власт и ако може, да отидат нагоре. Всичко, което те правеха, беше подчинено на този инстинкт. Като някакви индустриални еничари те приемаха сервилно и безкритично всякакви нареждания отгоре и ги провеждаха с фанатична настойчивост, без въобще да се съобразяват с възможности и реалности. Дълги години те съсипваха цели индустрии със своята некомпетентност, липса на опит и най-важно с нечестно егоистично отношение. Те бяха лакоми, луди за успехи и не щадяха нито хора, нито материали, за да могат да докладват някакъв мним успех, който в края на краищата се оказваше, че е или фалшификация, или пък постигнат на невъзможно висока цена. В случаи на отговорности те страхливо се криеха зад гърбовете на своите попечители. Спомням си не един и два случая на разправии с подобни началства, при които с ужас установявах, че те не знаят въобще за какво става дума. Но те бяха верни и предани партийци и това беше най-важното. Години трябваше да минат, докато партията разбере, че тези верни и предани граждани всъщност нанесоха много повече вреди на стопанството и страната, отколкото всички истински и въображаеми врагове биха могли да нанесат. В армията, милицията и Държавна сигурност те можеха да виреят, защото там не се искаше нищо повече от вярност и послушание. Но в индустрията, в цялото стопанство, в търговията те бяха невъзможни. По-умните от тях обаче веднага се оградиха с добри и опитни технически съветници и специалисти, вслушваха се в тях и като действуваха внимателно между това, което се искаше отгоре, и действителността в предприятията, успяха поне да се предпазят от големи грешки.
Да бъдеш партиен член, това беше и все още е атестация за важна служба. Както днес, така и тогава за абсолютно всички що-годе сериозни постове се изискваше партийно членство. И беше твърде странно, когато внезапно над главата на един специалист се озоваваше някакво полуграмотно същество, което едва можеше да се подписва и важно клатеше глава за всичко, което му се казваше, без да разбира нито дума. Спомням си един от малцината по-честни директори, които имах. Той беше нисичък, много грозен физически човек, но с някаква природна добрина. Той извика нас, инженерите, при пристигането си и каза горе-долу следното:
Да ви кажа право, аз не знам за какво съм тук. Нямам никаква представа за това какво работите, как го работите и въобще какво представлява всичко това. Но понеже са ме пратили тука, трябва да седя. И аз викам да не си мешаме енориите. Аз ще съм директор, а пък вие ще си ръководите работата, както знаете, както умеете и не ме питайте, защото нищо не мога да ви кажа!
Той не се задържа дълго време. Беше прекалено почтен.
Но онова, за което си заслужава да се изпишат цели книги и което ме е водило при литературните ми издирвания по-късно, беше категоричният факт, че партията се превърна на организация за амбициозни, но некадърни хора. Оглеждайки се наоколо, аз виждах, че почти всички калпави инженери и специалисти, некадърни технически ръководители, некадърни майстори бяха вече партийни членове. Онова, което ги обединяваше, беше не толкова партийната идеология, колкото горчивината от собствената им некадърност, която биваше пребогато компенсирана с възможностите на партийния билет. Винаги съм мислил и съм го казвал, че моженето е независимост, че човекът, който е способен, придобива дух на независимост, който го прави непокорен. Способният човек не може да бъде член на дисциплинирана покорна организация. Същевременно много трудно се създава съюз от способни хора. Тъкмо защото са способни и самоуверени, те никога не ще се съгласят един с друг, винаги ще има възражения и противопоставяне. Докато в същото време най-здравият и най-траен съюз е между некадърници. Съюзът или партията им дават това, което те поотделно, самостоятелно никога няма да постигнат. Възможностите на властта идват да компенсират неудачите на отсъствуващия талант. Както ще видим по-късно, това правило е особено валидно в света на изкуството.
Но по онова време животът в нашето предприятие ми даваше достатъчно материал за тези заключения. Наблюдавах поведението на новоназначени работници. И всичко вървеше като по една и съща рецепта. Ако работникът беше добър, обичаше си работата, усъвършенствуваше личното си умение и квалификация, той не проявяваше интерес към партийно членство. Но когато пристигнеше някой, който не беше от много сръчните, работата не му спореше, а амбициите му бяха големи, неизбежно очите му се отправяха към партийната организация и след това чувах, че бил приет за кандидат-член на партията. Между нас, инженерите, даже стана навик да подхвърляме по повод някои работници: Иван ще стане добър стругар. От Киро излезе матричар. А от Христо партиец. Явно беше, че Христо не е дошъл за работа, а за служба. След време виждахме въпросният Христо да търчи по профсъюзна или партийна линия, да кара хората по събрания, да организира кръжоци, да следи кой не идва на манифестация, докато накрая го видим седнал в партийното бюро с правото да се бърка в нашата работа.
Пак в нашето предприятие срещнах и друг вариант на корумпиране чрез властта. При нас пристигна като електротехник едно момче от казармата, чието презиме беше Ангелов. То беше селско момче, скромно, трудолюбиво, с разбираемото желание на всеки човек да осигури по-добър живот за себе си и семейството си. Тъкмо неговата скромност и добро държане с всички спечелиха благоразположението на цялото ръководство. Но шефът, който търсеше да попълни партийната организация със свои хора, реши, че от Ангелов трябва да стане партиец, и го вкара в партията. Като единствен партиец в своя отдел Ангелов моментално бе повишен за началник на отдела, което не съответствуваше много на опита му. И като че първата хапка от властта разпали неподозирани амбиции у момчето. То заряза изцяло своята пряка работа и се хвърли в бясна обществена активност. След две години той беше член на партийното бюро, след още една партиен секретар, член на районния комитет и т.н. Приятната любознателна физиономия на момчето магически се измени. Чертите му се опънаха, лицето му стана сурово, грубо, той придоби навика на класическия партиен ръководител когато говори, да не гледа хората в очите, когато слуша, да не чува, и да казва само това, което му изнася. Кротките му маниери също претърпяха пълно преображение. Той беше властен, категоричен, служеше си с груби изрази, псуваше работниците и се отнасяше с тях с подчертано презрение. Същевременно сервилно се покланяше на всеки важен началник, съгласяваше се винаги с мнението на всеки по-горен от него и плетеше удивителна мрежа от връзки и приятелства. Той донасяше за нашия директор на района, после донасяше за хората от района в министерството, плетеше куп интриги и игри и просто се чудех на този внезапен изблик на странен талант. Той организираше ефектни на думи инициативи, за които вестниците пишеха, той поемаше гръмогласни обещания по тържествени събрания, той правеше всичко по най-правилната рецепта за постигане на кариера. И той я направи. Още по мое време нашето предприятие стана тясно за този безскрупулен и неуморим пробивач и новите му приятели го издигнаха някъде нагоре.
Години по-късно, когато създавах един от главните образи в романа ми Мъже, този Ангелов беше един от прототиповете. Тогава повечето от нашите критици отбелязаха, че образът бил откритие. А пък аз си мислех, че този образ беше един от най-ярко натрапващите се спътници в нашия живот.


> ДА СЕ ПРЕЖИВЕЕ НЯКАК

Тези дни ми попадна един нов роман на работническа тема, написан от мой някогашен приятел. Независимо от качествата и недостатъците на романа трябва да кажа, че той представлява поредното писмено доказателство за дълбоко непознаване на работническата действителност у нас. Още едно произведение, което се прибавя към поредицата скалъпени оптимистични измислици, към описанията за мармаладеното щастие на нашето работничество. Повече от двадесет години автори произвеждат книги, в които образът на работника горе-долу е представен така: приятно грубоват мъжага, който говори с просташка духовитост, има непохватни маниери, но изненадваща професионална сръчност. Който обединява по мистичен начин съзнанието за собственото си достойнство с това за достойнството на обществото. Нормално той преживява две драми: първата люшкането между собственото благополучие и безкористна служба на партия и общество, и втората: люшкането между две жени. Всичко се разрешава с помощта на някой високосъзнателен другар, работникът открива своето истинско и важно място в живота, хвърля се в трудова атака, прави чудеса, бива награден и заживява щастливо с любимата професия и любимата жена. Никъде на друго място не съм чел и чул по-примитивни ужасни диалози между работници, отколкото в българските литературни произведения на работническа тема. Но веднъж потръпнах, като си помислих, че тази пошла литература започва да влияе и вулгаризира простите, смислени и понякога твърде изразителни работнически думи.
В моите работнически години ние бяхме далеч от подобно влияние, както бяхме далеч и от предложения ни от литературата прототип на работник. Нещо повече, хората ненавиждаха купищата словесни безсмислици, които ежедневно им се поднасяха. Защото животът на всеки от нас се определяше от един много прост и здрав принцип да се преживее някак. Без съмнение това е принципът на човек, който съзнава, че е жертва на обстоятелствата и че не може да ги промени. Това е принципът на минималната надежда, както и на минималната съпротива. Почти всеки понеделник трябваше да ходим на политически събрания, които имаха най-различни форми. Но почти всички бяха приели, че това е задължително, и присъствуваха на тия събрания горе-долу с чувството, с което мохамедани биха присъствували на християнска молитва. Известна част от работниците правеха редовни опити да се измъкнат от това досадно задължение, което те смятаха за губене на време. Но в ония времена хора като Киро се престараваха да докарат всички в залата. Хората се отпускаха уморено на столовете, дремеха или разсеяно слушаха. Много от жените плетяха и чакаха другарят от трибуната да свърши словото си. Обикновено бурни ръкопляскания посрещаха края, което беше чиста подигравка, и хората изчезваха за миг. Колкото голяма активност те проявяваха, когато се говореше за конкретни, засягащи ги въпроси, толкова дълбоко те не се интересуваха от идеологическите проблеми. Много рядко някой работник проявяваше любопитство да зададе въпрос на политическа тема, сякаш съзнаваше, че това не е негова работа. А от друга страна, с цел да се създаде някакво оживление на тази мъртва дейност, по партийна линия се подготвяха въпроси и просто се възлагаха на някои работници да ги зададат. Твърде често работникът забравяше заучения въпрос и всред смеха на всички се обръщаше: А бе, Киро, какво ме караш да питам! Я питай ти, поне знаеш какво да питаш!
Нашите работници живееха със здраво и реалистично чувство към живота. В тия първи години те бяха толкова девствени в своята честност, че ужасно се червяха, когато трябваше да произнесат пред всички думи, които им бяха написани: В чест на рождения ден на другаря Сталин обещавам да работя с всички сили и преизпълня личния си план с 20 на сто. Те знаеха, че това не бяха техни думи. Знаеха, че бяха лъжи. Всеки работник превъзходно съзнаваше, че би постигнал тия 20 процента, за да си осигури премиалното или малка ударническа награда, парите от които отдавна вече бяха влезли в бюджета му.
В продължение на седем години, докато работех като инженер, не срещнах нито един работник, който да се е трудил заради партията или пък да е постигнал някакъв трудов успех заради нея. Въпреки че много успехи впоследствие бяха посвещавани на разни партийни събития. Перченето с работа и постижения съвсем не е в характера на нашия работник. Почти всички добри работници, които съм срещал, бяха хора скромни, не обичаха да парадират с това, което можеха да правят, макар че имаха явно самочувствие. Имаше някаква безсмислица в поемането на обещания в трудовото съревнование. Спомням си, веднъж бай Илия четеше лозунг, опънат от някого в неговия цех: В чест на Девети септември обещаваме да работим качествено!
Да ги вземат дяволите! избухна бай Илия. Значи през останалото време могат и да не работят качествено! За какво им се плаща тогава? Обещават ми да изпълнят това, което е тяхно задължение!
Но ако работниците не обичаха политиката и политическите въпроси, защото ги поставяха в положение на първолачета, които трябваше да повтарят и заучават чужди фрази, то безусловно те бяха респектирани от присъствието на партията. Всеки чувствуваше, че в голяма степен партията бе неговият работодател. Както затворниците във всеки затвор изпитват чувство на страх и зависимост от директора на затвора, така и нашите работници изпитваха чувство на страх и зависимост от партията, все едно кой я представляваше. Основното чувство за самосъхранение караше почти всички да се стараят да бъдат в добри отношения с членовете на партийното бюро, с най-активните комунисти, с директора и партийната организация в квартала, където живееха. Особено внимателни бяха отношенията с хора, за които се знаеше или пък се предполагаше, че работят за Държавна сигурност. От една страна, работниците се стараеха да нямат нищо общо с тях, а от друга страна, трябваше да ги търсят за разни услуги. Но отношенията между служителите на Държавна сигурност и обикновените хора у нас е една твърде голяма тема, на която по-нататък ще се спра изчерпателно.
Основната ми мисъл дотук е, че партията не създаде никакво ново, в творческия смисъл на думата, отношение на работника към труда и това е една от най-големите неистини, които от години слушаме. Наистина бе създадено с течение на времето ново отношение, но в точно обратния смисъл че трудът е ангария, че работят само баламите, а тия, които имат ум в главата, си въртят синджирчето.
Доста време беше нужно на партията, за да развали естественото чувство за трудова отговорност, което сякаш бе вродено от години в нашия работник. Който има представа от живота на българското работничество преди войната, ще каже, че санкционирането на работници поради трудова немарливост, лошокачествена работа и несериозно отношение към професионалната сръчност беше твърде рядко явление. Както в много сериозни индустриални страни, старият наш работник чувствуваше като лична обида и срам допускането на грешки в работата. Съществуваше чувство, което се нарича професионална гордост и което чувство едва ли е често явление в съвременния български работнически свят.
Партията успя по твърде убедителен начин да внуши на работника, че не само добрата работа може да му помогне да спечели повече, а и властта, която произтича било от положението, било от връзките, с които човек разполага. Ако си някакъв активист, можеш и да не работиш добре, ще те издигат, ще ти дадат хубава служба. Ако си човек на началството, негово ухо и око, можеш и да не се престараваш на машината. Каквито и грешки да направиш, ще ги прикрият. Ако пък имаш силни и влиятелни роднини, твърде бързо ще напуснеш обикновената трудова работа и ще се настаниш някъде на началническо място, въпреки че нямаш нито квалификация, нито способности. Вместо оценката на труда, положен от работниците, да се извършва въз основа на неговото истинско качество, въз основа на това, което според Кодекса на труда работникът знае и може, това се правеше по линия на най-невъзможни и понякога абсурдни внушения. Ние повишавахме разряда на някого си само защото бил човек на района, ние давахме награди на хора, към които бяхме разположени. Пази Боже някой да разкритикува ръководството. Колкото и добър работник да беше, колкото и да се стараеше, никога нямаше да бъде повишен. Спомням си веднъж, бях представил трима работници за награда, когато на заседание Киро каза:
Първият не може, защото много говори. Вторият не може, защото все мълчи. И третият не може, защото още не съм го разбрал.
Поначало нашият работник е много зле платен. Сравнението между него и кой да е западен работник ни хвърля в отчаяние. Затова той е много чувствителен по отношение на повишения и награди, което означава преди всичко някой и друг лев повече. Кой знае колко пъти при мен пристигаше работник и с голямо неудобство и горчив тон казваше: Знам, че не зависи от тебе, знам, че е нагласена работа, но идвам да ти кажа. Не е право! Аз работя като вол, години грешка не съм направил, познавам работата и работата ме познава, а сега слагате бригадир Стефан. Че какво може той! Срамота е!
Чувството за несправедливост беше особено силно развито у нашия работник в ония години, когато поне на книга се проповядваха привлекателни идеали. Бъдещето тогава принадлежеше на работниците, на хората на труда и т.н. С годините този измамен флирт с работниците щеше да изчезне, за да се установи жестокият закон на може би най-крещящата несправедливост в нашата история социалистическия феодализъм. Успоредно с умирането на илюзиите за достоен, равноправен, справедлив живот щеше да стане и подмяната на истинския трудов процес с абсолютно нетрудовия процес на борба за позиции и връзки. Но още по мое време гордата професионална работа започна да потъва в мътилката на сервилното, угодническо, безпринципно поведение, защото тъкмо то биваше награждавано, то се поощряваше и заплащаше. Не бих преувеличил, ако кажа, че обществените отношения и структура у нас започнаха да превръщат работниците все повече и повече в обречени слуги.
Но тук искам категорично и дебело да подчертая, че всичко лошо, корумпиращо, разлагащо, унижаващо, всичко противно и срамно у нас идваше изключително и само по посока от горе на долу. Никога в обратната посока. Трудовата корупция беше вследствие от нравствената корупция, безмилостно насаждана от най-горното ръководство. Тези на самия връх у нас бяха лакеи и изискваха лакейско отношение от своите подчинени, които пък го предаваха по-на-долу. Цялата ни преса, радио, телевизия, театър, литература в най-голяма степен изискваха и насаждаха безропотна сервилност. Веднъж ми се обади един от заместник-министрите на леката промишленост и поиска да му намеря помещение, където да складира току-що внесени от чужбина машини. Казах му, че нямаме такова помещение. Тогава той ми нареди да демонтирам работещите машини от един цех и го освободя, което беше пълна лудост, защото точно този цех носеше големи печалби. Отгоре на всичко основни машини не можеха да се демонтират без съгласие на банката, която ни финансираше. Обясних му това.
Аз поемам отговорността за това и ти заповядвам да демонтираш! кресна ми той.
Това е равностойно да запаля фабриката казах аз. Ако вие бяхте директор, ще я запалите ли?
Уха! отвърна той. Щом друг отговаря, запалвам я, та и окото ми не мига!
Ето това отношение се насаждаше от некомпетентно и арогантно ръководство, чиято единствена грижа беше да бъде на власт. Насърчаваше се блюдолизничеството, насърчаваше се съревнованието по превиване на гърбовете, насърчаваха се много клюките, злословието, насърчаваха се доносничеството и ходатайството, и особено завистта. Често пъти хора се третираха като кучета посочваше им се някакъв пост и им се казваше: Ако ми помогнеш да го смъкнем оня, мястото е твое. Постепенно започна да се оформя грозният, циничен и дяволски лик на бъдещата действителност.
Нравствените корени на нашето работничество бяха здрави, защото лежаха все още дълбоко в селска почва. Те още не бяха отровени от жестоките класови битки, през които бяха преминали работниците на силно индустриалните страни. Самите отношения и характери на нашите работници бяха значително по-меки, по-човечни, с особено силно развито чувство за взаимопомощ и състрадание. Но съветските химикали на безскрупулно и нравствено разложение, които партийното и държавното ръководство последователно изсипваше върху нашата родна почва, действуваха все по-дълбоко.


> НАШИТЕ ДЕЛНИЦИ

Запомнил съм това време със ставането рано, в тъмно, с трамвая, препълнен със сънливи хора, които отиваха на работа. Полуспящи деца висяха върху ръцете на уморени майки, за да бъдат оставени в някакъв детски дом и прибрани вечерта. Заплатите и надниците бяха плачевно ниски и всеки член на семейството, навършил пълнолетие, трябваше да бъде на работа. За първи път жени започнаха да работят като строителни работници, миньори и в каменни кариери. Равноправието на жената се изрази в пълно пренебрегване на физическите й качества. Жени бъркаха бетон, караха колички с мазилка, товареха камъни и тухли, зидаха, копаеха канавки и канали и т.н. Децата, които не можеха да постъпят в детски домове, нито имаха дядовци и баби да се грижат за тях, бяха оставени на себе си. По-големите деца и ученици в първоначалните училища прекарваха времето си на улицата и години по-късно щеше да се признае лошият възпитателен ефект на тази улица. Нормалният работен ден беше 8 часа, но за огромната част от работещите беше много повече. Тъй като трудовият процес в предприятието беше зле организиран, а плановете се завишаваха всяка година, мнозина ръководители прибягваха до незаконно задържане на работници за по-дълго време. Работниците не се оплакваха, защото изпълнението на плана им даваше макар и временно по някой лев повече. Прибавете към това лошия и дълъг транспорт плюс различните събрания, заседания и кръжоци след работно време и вие получавате положението, че у дома се отива само за да се преспи. Инженерно-техническият кадър в цялата страна работеше по т.нар. ненормиран работен ден, което твърде често значеше 12 часа.
После идваше дългото и отчайващо висене по опашки. Снабдяването тогава беше на най-невъзможно ниво. Не беше само въпрос за лоша реколта или недоимък, а главно за неразрешими неуредици. Държавната снабдителна машина се беше оплела в собствените си бюрократични мрежи и ние имахме доста гладни дни. Имаше цели периоди, в които месо можеше да се яде само в ресторант или от време на време в стола на предприятието. Общественото снабдяване имаше пълно предимство пред снабдяването за гражданите. Магазините почти винаги бяха празни и по рафтовете им висяха само буркани с желета и конфитюри. Не ставаше и въпрос за вносни стоки. Най-парадоксалното беше, че най-популярни български продукти липсваха на пазара. България беше страна на зеленчуци и плодове, а на пазара имаше постоянна криза за тях. Човек може да съди за действителните успехи на системата по този най-очевиден факт постоянната криза в снабдяването на населението с продукти от първа необходимост. Много пъти ние си казвахме, че ако в мирно време апаратът на режима се оказваше абсолютно неспособен да задоволи елементарните човешки нужди за храна, то един Господ знае какво ни чакаше във време на война. Убеден съм, че само в един месец, без употреба на никакви ядрени и атомни оръжия, ние щяхме да измрем от глад. Положението не се промени съществено и през следващите години, макар и да имаше един период, когато нещата изглеждаха по-добре. Само преди няколко месеца един италианец ми се оплака, че е обикалял цял ден с колата си из София, за да намери месо. Не успял. Причината за цялата тази ужасна бъркотия се корени дълбоко в самата система, като се започне от назначаването на напълно некадърни хора на отговорни места, и се свърши с чувството за всеобща инертност спрямо каква да е последователна и ритмична работа.
Но онези години бяха най-тежки. Единствената компенсация беше, че човек можеше да разчита на безплатно лечение в болници и санаториуми. В борбата за съществуване ние станахме шампиони на опашките. Редяхме се за всичко: хляб, месо, зеленчуци, плодове, обувки, дрехи, дърва, въглища, цимент и т.н. Човек може да си представи дълбоката мизерия на нашите дни, когато от работа трябваше да се тича по опашки. Опашкарството се разви като национално чувство. Имаше хора, които специализираха по стоене на опашки, носеха си сгъваеми столове, плетяха и шиеха, а някакъв агитатор дори беше провел събранието си на една опашка. Имаше един анекдот за гражданин, който просто си стоял на тротоара пред някаква врата и четял вестник. Когато по някое време се обърнал, зад него мълчаливо се била образувала петдесетметрова опашка. Ако някога и някъде се появеше нещо най-необходимо, то светкавично изчезваше. Ние играехме често на една тъжна игра. Намисляш си нещо, което ти трябва и за което си сигурен, че си го видял само преди два дни по магазините. И тръгваш да го търсиш. Разбира се, никога не го намираш. Думите няма и свърши се съставляваха 90 на сто от речника на продавачите. Колко пъти капнали след работа ние трябваше да се редим последователно на няколко опашки, за да можем да вечеряме. Но за режима и властвуващите другари времето на обикновените хора не значеше нищо. И самите хора не значеха нищо. Партията и държавата имаха безмилостно и студено отношение спрямо отделния български гражданин.
Но ако цялото простосмъртно население на страната страдаше от тия жестоки неуредици, другарите на върха живееха съвсем различен живот. Мнозина от тях не познаваха и не желаеха да познават действителността. Те живееха в затворения разкош и богатство на български Марии-Антоанети и не бяха много далеч от фразата на кралицата: Като нямат хляб, защо не ядат пасти. В София се разказваше като достоверен случай как жената на един виден партиец се била качила на трамвай вероятно за първи път, подала 5-левова банкнота на кондуктора и отминала. Но, другарко, билетът струва само 20 стотинки извикал смаян кондукторът. Толкова евтино! възкликнала съпругата на ръководния другар. Наистина грамадната част от хората на върхушката и техните семейства никога не бяха се возили на трамвай. Те имаха големите черни лимузини с перденца, които отначало бяха чайки, а впоследствие мерцедеси. Ние бяхме свидетели на най-вулгарната демонстрация на неравенство, показана някога в цялата ни история СПЕЦИАЛНОТО СНАБДЯВАНЕ. Сигурен съм, че един ден историци и исторически психолози ще отнесат членовете на нашето Политбюро, голямата част от членовете на Централния комитет и разните приравнени на тях лица към някаква много странна категория човекоподобни същества. Защото как другояче може да се обясни фактът, че докато осем милиона страдаха, гладуваха, преминаваха през тежки делнични изпитания, върхушката бе изградила за себе си истински рай. Колите на специалното снабдяване разнасяха по домовете на важните другари най-хубавата храна, която нашата земя произвеждаше. В нашите безмесни дни те ядяха печени агнета и прасенца, смядовски луканки, специални салами, чист маслен кашкавал, най-хубавите сирена, да не говорим за вина, облекло, снабдяване с луксозни предмети и удобства, за които простият народ дори не можеше да сънува. Отгоре на това, сякаш за да подчертаят още по-добре комунистическата справедливост, те получаваха всичко това на символични цени, тоест не плащаха нищо. Членовете на Политбюро също не плащаха абсолютно никакви частни сметки в ресторанти или други обществени места. Всичко отиваше за сметка на държавата. Понякога те подхвърляха остатъци на своите шофьори или прислужници, чрез които ние разбирахме какъв живот се живееше на върха. Познавах един шофьор на член на Политбюро и той веднъж или два пъти донесе нещо, дадено му от колата на специалното снабдяване. И досега се чудя с какви очи Вълко Червенков и наследниците му са преяждали, когато цял народ гладуваше. Може би тъкмо за да не ги вижда никой, те издигнаха високи стени около домовете си, както се бяха оградили с въоръжена до зъби охрана, за да се пазят от любовта на народа, чиито любими вождове те се наричаха. Впоследствие срещу това специално снабдяване се надигна широка протестна вълна, която доведе до временното му закриване след април 1956 година. Но скоро след това то отново бе възстановено и към специалните доставки, които се отправяха по таен път към жилищата на ръководните другари, се прибавиха множество нови артикули. Но аз ще се спра по-подробно на тази страна на комунистическата безнравственост, когато говоря за привилегиите и корупцията на режима у нас.
Ако по време на войната българското население не изпита сериозни продоволствени затруднения, това се дължеше на българското село. То стоеше зад гърба на всички ни и ни изхранваше. Режимът на Вълко Червенков доведе това село до просешка тояга. Тези години ще останат да се помнят като най-мизерните години в живота на нашия селянин. Насилствената колективизация, която доведе до изчезването на мъжката работна ръка от полето, плюс ликвидирането на малките лични стопанства изправи страната пред неизбежен глад. Не помогна и жестокият закон, според който от селяните се изискваше да отчитат месо, вълна, мляко и т.н. въз основа на съществуващи на книга декари земя. Това беше периодът, в който маса селяни се намериха по затворите и лагерите. Така че ние, в града, нямахме вече резервите на селото зад гърба си. Нещо повече, множество селяни пристигаха, за да си купят хляб в София. Издаваха се всевъзможни нареждания за контрол върху продажбата на продукти от първа необходимост, които, разбира се, малцина спазваха.
Тогава, в тези години, започна и се разви едно от най-известните явления у нас кражбата. Нуждата тласкаше хората към всевъзможни, по някой път гениално измислени трикове за припечелване на малко повече. Не бих преувеличил, ако кажа, че почти всеки, който имаше достъп до меда, си облизваше пръстите. Крадеше се всичко и от всички, но най-вече от държавата. Главни герои, разбира се, бяха управителите на ресторанти, магазини, разни търговски предприятия, горски стопанства, домакини, магазинери, закупчици, отчетници и т.н. Водата взимаше голямо участие в тази дейност не само виното и ракията биваха оводнявани, но ние купувахме влажна захар, овлажнени продукти, разводнено мляко. Нравственото основание на всеки беше, че си връща онова, което държавата е ограбила от самия него. Милицията, която бе пълен победител на политическия фронт, сега се хвърли с всичка сила на стопанския фронт. Беше създадена мощната стопанска милиция, която арестуваше и изтезаваше хората с най-голяма жестокост. Стопанските престъпления получаваха най-тежки присъди, включително и смъртни. Тъй като някои от механизмите за присвояване на обществени пари бяха неразгадаеми, милицията процедираше по обратния начин следеше за всяко по-свободно харчене на пари. След това жертвата се улавяше, вкарваше се в следствения отдел и изтезаваше, докато признае нещо. Постепенно стопанската милиция стана истинско страшилище, защото пострадаха хора и за Неумишлено допуснати грешки. Но, разбира се, никога стопанската милиция не разследваше огромните злоупотреби и стопански провали на хората от върхушката.
Кината и футболът бяха главните ни масови развлечения. Но и двете бяха смятани от режима за идеологически полета. Беше времето, когато по екраните се прожектираха изключително съветски филми. Господи, като си помисля какви невероятни глупости сме гледали. В продължение на няколко години не бе допуснат нито един западен филм и си спомням, че първите предвестници на завръщането на западния филм бяха два австрийски филма. Това беше голямо събитие. Огромни опашки се тълпяха пред кината, за да видят безобидното танцуване на австрийския балет върху лед. В този период се роди остроумният въпрос: Филмът съветски ли е, или е хубав? От друга страна, футболът беше добре прикрит повод човек да изрази своята ненавист към режима. Разполагайки с власт да правят каквото си искат, другарите създадоха отбора на ЦСКА, който трябваше да бъде символ на партийна непобедимост. Това естествено тласна огромната маса футболни зрители към Левски, който логично се превърна в символ на стара България. Мачовете между двата отбора бяха истински войни. Спортът се командуваше от военните и те взимаха мерки да подсигурят падането на Левски. По игрищата често можеха да се видят сблъсквания, които в основата си бяха политически. И досега ми е пред очите един юначен хлапак от Коньовица, когото милицията се опита да измъкне от стадиона по време на мач и който просна на земята половин дузина милиционери. Преди друг мач на тези два отбора майорът от МВР, който ръководеше охраната на стадиона, събра всички, които трябваше да пазят реда, и им дръпна една реч, в която най-важен беше пасажът: Днес играят нашите срещу буржоазно-капиталистическата сбирщина на Левски. Ние ще докараме цяло поделение. Ако някой от ония се надигне, то веднага го приберете. За еволюцията на стиловете може да се съди от факта, че години по-късно популярността на Левски бе ликвидирана по най-безобидния начин направиха го отбор на Държавна сигурност. Тъкмо на футболните мачове човек можеше да види истинските чувства на българите спрямо СССР. Когато играеха съветски отбори срещу наши, публиката ни, която е известна със своята обективност, ревеше като луда срещу съветския отбор. Всичко съветско беше синоним на лошокачествено, грубо, неприятно, враждебно и т.н.


> СТАЛИН УМРЯ

Новината, че Сталин е болен, предизвика истинско вълнение във всички сфери на нашия фабричен свят. Главната причина за това беше изненадата. След като години наред от всички посоки ни се набиваше в главите, че той най-мъдрият, най-великият, най-храбрият човек на света Сталин, който беше смисълът на нашето жалко съществуване, на съществуването на планетата и дори на Вселената и ние, и пропагандата автоматически бяхме приели, че той не може да се разболява, а камо ли да умира. В навечерието на новината за смъртта му един от старите работници в дърводелната ми каза многозначително: Сталин не може да умре, разбираш ли! И да умре, ще го съживят и както е сега на 73 години, може да започне отново, нека да кажем, от 30 години, а!
Тъй като по мнението на Държавна сигурност и на нашия Киро врагът можеше да използува случая и да удари, отново беше въведена най-подсилена охрана, бяха разставени часови по всички краища на фабриката и се правеха внезапни нощни проверки, за да не спят патрулите. А времето силно застудя, земята се скова от сух студ. Имахме насрочена някаква вечеринка, но всичко се отложи и леля Анка от партийното бюро казваше на всеослушание: Кой смее сега да се смее!
Което си е истина, никой не дръзваше дори да се усмихне, въпреки че поне дузина хора във фабриката бяха яли попарата на умиращия другар и скрито тържествуваха. Ако за мнозинството хора у нас Сталин беше задължителна част от една натрапена им действителност, каквато например беше евакуацията при бомбардировките, за хората на режима и за неговите противници той беше най-ярък символ на две напълно противоположни реалности: Главното вълнение, стигащо почти до пълно объркване, беше всред партийния актив. Всички чувствуваха, че смъртта на Сталин ще доведе до промени, а нищо не ги плашеше повече от възможни промени. Някои партийни другари направо чакаха американците да се възползуват и да нападнат. Колкото и здрава да беше дисциплината в командувания от Държавна сигурност обществен апарат, още с новината за болестта на Сталин нещата започнаха да скърцат. Бродейки по работа из министерства и комитети, чувствувах, че цялата атмосфера беше някак омекнала и стихнала в някакво решително очакване. Най-непримиримите служители със злодейска репутация внезапно се бяха свили в черупките си. Един мой колега, който излежаваше три години затвор по политически причини в Пазарджик, впоследствие ми каза, че всред надзирателите настъпило такова объркване, че най-големите грубияни от тях започнали да се умилкват. Фактът, че все пак Сталин можеше да умре, създаваше нов символ че нещата могат да имат край. Днес сигурно изглежда наивно и смешно, но в ония години, аз вярвам, мнозина изпитваха това чувство за обречена безкрайност.
През нощта, когато дойде вестта, че Сталин е мъртъв, бях на нощно дежурство. Някъде призори пред мен се разигра незабравима трагикомична сцена. Инженер З., който беше бивш офицер от царската армия, немски възпитаник и, струва ми се, стипендиант на Круп преди войната, беше подсилена охрана. Той беше добър и приятен човек, но изглежда, че имаше някакво политическо петно в биографията му, защото местната Държавна сигурност често се интересуваше от него. Къде и как той бе успял да се напие, не научих, но към пет часа сутринта заварих в стаята на охраната следната сцена: моят колега лежеше на едно походно легло, плачеше с магарешки глас и нареждаше трагично: Отиде си, няма го вече бащата, учителя няма го любимия, скъпия човек другаря Сталин го няма вече и така нататък, все в този дух.
А нашият партиен шеф Киро, дълбоко трогнат, се беше надвесил над него и чистосърдечно се опитваше да го успокои:
Успокой се, другарю Знаеш, всички ни боли, на мене сърцето ми се къса, но хайде успокой се
Но нашият герой ревеше със сълзи, та се късаше:
Неее! викаше той. Кой ще го замени сега!
Все ще се намери някой продължаваше да го успокоява Киро.
Неее! тресеше се от плач инженер З. Той е незаменим! Кой смее да каже, че някой може да го замени Отиде си най-великият, най-мъдрият, близкият, родният, бащата, учителят, вождът
Около нас започнаха да се тълпят работници, чието здраво реалистично чувство подсказваше, че цялата сцена, която нашият инженер разиграваше, беше жива гавра с умрелия диктатор, че нервите на горкия З. не бяха издържали тържеството на този момент Някой по-съобразителен ми пошушна, че трябва да го изведем от предприятието, преди да го е видял директорът, който лесно би отгатнал какво стои зад пиянските сълзи на този неочаквано скърбящ гражданин. Изведохме го, а Киро замислено ми каза: Какво нещо, а! Смъртта на другаря Сталин разтърси дори инженер З.
За няколко часа цяла София потъна в траурни знамена. Радиото свиреше безспирно траурна музика. Започнаха да се провеждат траурни събрания. Въоръжени партийни активисти застанаха на почетна стража пред бюстовете, барелефите и портретите на Сталин. Имаше и специална такава стража на улица Витошка, която тогава се казваше Сталин, а вестниците съобщаваха колко покрусен бил град Варна, който също се казваше Сталин. В деня на погребението на умрелия диктатор, точно в 12 часа, следваше да му се отдаде последна почит. Беше заповядано всички да излязат от сградите и да застанат неподвижни за три или пет минути, всякакво движение да спре, докато сирените на фабрики и локомотиви, трамвайните свирки и разни други звукови средства щяха да свирят безспир.
Когато излязохме в двора на нашата фабрика, денят беше слънчев, но много студен. Настроението беше някак помпозно, погребално или глупаво тържествено. Точно в 12 часа Маня се изпъна пред мен като войник и сирените на околните предприятия ревнаха. Но нашата собствена сирена, която не бе използувана от войната, проскърца и унизително млъкна. Лицето на Маня пламна от гняв, но тя не каза нищо, а продължи да стои. В същия миг видях един от нашите огняри, бай Димитър, прегърбен шестдесетгодишен човек, да се катери по скобите по външната стена на комина към сирената, която бе на самия връх. Беше истинска лудост изобщо човек да се опитва да изкачи комина по този начин. За всеобщо изумление той се добра до върха и нашата сирена просвири, след като всички други млъкнаха. Стоях и се питах докъде стига фанатизмът? Може обяснението да е друго, по-логично, но на мен ми се струваше, че със същото чувство, с което бай Димитър изкачи отвесния комин, той можеше да извърши страшни и безразсъдни престъпления. Този бабаитлък, който е демонстрация на сила без разум, винаги ме е карал да потръпвам.
Връщайки се към къщи през града, видях на витрината на една книжарница книгата на Богдан Ботев и Стоян Нинов, озаглавена Винаги със Сталин. Списания и вестници бяха пълни с току-що написани произведения на български поети и писатели, които с присъщия си патетичен тон декларираха някаква всемирна скръб по мъртвия гост в Лениновия мавзолей в Москва. Не помня нищо от това траурно словоизлияние. Тогава още не знаех, че зад грамадната част от тази продукция не стоеше нищо друго, освен отбиване на номера. Години по-късно щях да прочета чудесната поема на Стефан Цанев за Съветския съюз, чийто набор бе разпилян от редакцията по нареждане на Държавна сигурност. В нея твърде силно бе описан този мартенски ден, когато в Москва погребват едновременно двама души Сталин и композитора Прокофиев. В поемата се казва, че докато зад ковчега на Сталин вървят три милиона души, зад ковчега на Прокофиев вървят само трима. Много пъти съм си мислил, че това е един възхитителен баланс три милиона на трима. Три милиона са вървели след човека, който остави най-грозните и отвратителни дела, извършвани някога на нашата планета. Трима души са вървели след човека, който остави може би най-чудесната музика на века.
Но в онзи ден вървях по улиците на София и си мислех какво точно беше Сталин за нас. Спомнях си разказите на роднините ми за масовите нощни разстрели край Перник и за полуживи трупове, заровени в запуснатите вентилационни шахти на пернишките мини, за джиповете на Държавна сигурност, които кръстосваха нощем страната и като съвременни вампири всяваха ужас у всекиго, спомних си пребитите в лявото крило на Централния затвор мои приятели, за безспирните процеси в четирите зали на последния етаж на Съдебната палата, където се издаваха смъртни присъди, за мои съученици и колеги от университета, които стояха в ледени карцери в Белене. Спомнях си за целия този убийствен, варварски, мръсен и подъл поход на омразните нашественици и шепа наши продажници срещу цял народ. Сталин беше този, който превърна нашата България в добре организиран съветски затвор. Сталин беше този, който прогони завинаги щастливото предчувствие, безгрижието и волността на моето поколение, който отрови нашето бъдеще и ни направи роби на най-примитивен и брутален феодализъм.
Не съм от хората, които могат да мразят, и едва ли някога съм мразил дълбоко. Но спрямо Сталин и сталинчетата изпитвах и изпитвам пълна и безпределна ненавист. Може би нищо друго на земята не ми се е струвало по-унижаващо човешкия род от съществуването на този престъпен мегаломаниак. Нищо друго не ми се е струвало по-деградиращо от насилственото преклонение пред него. Величаенето му беше отвратителна провокация срещу ума и достойнството на всеки що-годе нормален човек, беше равностойно на самооплюване. Ала години по-късно аз щях да се запитам дали Сталин не беше само повод за действията на хиляди и хиляди истински престъпници и убийци, които смазваха цели народи в негово име. Дали Сталин не беше просто името на болестта, която за разлика от чумата и холерата се превърна в трайна епидемия и отне живота на много милиони?
Имаше наистина нещо болестно в сталинистите, които познавах, като Киро, бай Димитър, разни офицери от милицията и Държавна сигурност, партийни дейци. Слушал съм десетки словоизлияния на пийнали някогашни сталинисти, които с въздишка са ми казвали: Абе говорете каквото щете, но човекът имаше желязна ръка! Де да имаше още като него!
А в Прага по времето на чешката пролет един българоки полковник от Държавна сигурност ми каза: Ах, как сега ни трябва другарят Сталин!
Темата за Сталин е може би най-голямата тема на нашето време. Тя никак не се ограничава до живота и делото на този ужасно примитивен злодей, а се разпростира до цели човешки общества и навлиза дълбоко вътре в самите нас. Може би тя е съвременното издание на вечната тема за Злото, за Дявола.
Само няколко дни след смъртта на диктатора вълненията поне на повърхността стихнаха. Явно беше, че нищо не се е променило. Сталин си отиде, но сталинизмът оставаше непокътнат. Ако имаше промяна, тя беше твърде далече и може би твърде бавна. Сталин продължаваше да ни гледа от всяка стена с присвити очи, да ни преследва с присъствието си, да ни натрапва студения си дъх. На заседание един другар от района каза с предпазлив оптимизъм: Другарят Сталин си отиде, но ние имаме другаря Лаврентий Павлович Берия.
Това беше многозначително напомняне, защото наскоро името на Берия започна да се споменава редом с името на Маленков и Молотов.
Разказвали са ми след това любопитни епизоди, разиграли се в кръговете на Политбюро и Централния комитет на партията у нас, където разните ръководни другари били в недоумение на кой Господ да се кланят. С развитието на борбата в съветското Политбюро нашите назначени от Москва ръководители изпаднали в смешни положения, но инстинктът за самосъхранение плюс вродената им сервилност ги предпазваха от всякакво неблагоразумие. Всъщност онова, за което всеки малък или голям местен диктатор беше загрижен, бе да се запази статуквото, тоест да няма промени. Или ако се наложи да има промени, то те да станат така, че по същество нищо да не се промени. Още няколко години след март 1953 година ние щяхме да слушаме, че нашата партия е сталинска партия. Забележете факта, че до ден днешен в България няма публикувана нито една книга, в която да е отправен сериозен упрек срещу Сталин.


> СПАСИТЕЛНИЯТ СМЯХ

От всичко, което човек би могъл да уважава в характера на своя народ, най-много се гордея с невероятното чувство за хумор на нашия народ. Колко пъти съм се удивлявал как естествено избликва това чувство и колко тясно то е свързано с обществена оценка, изразяване на политически мнения и дълбока народна философия. Мисля си, че това чувство за хумор има нещо общо със забележителното отсъствие на сляп фанатизъм у нашите българи. Фанатици у нас са само глупаците. Колкото и страстно и убедително да защитавате известна най-вярна и най-съблазнителна кауза, вие ще забележите във вашите събеседници лека усмивка, която мълчаливо ви казва: Чак пък толкова!
Това чувство за хумор винаги е съпроводено със самоирония, самоосмиване и точно тази е посоката, която му дава голямата стойност. Всеки знае да се смее другиму, но се иска характер, за да подиграеш себе си. Още по-забележително е, че в най-тежките времена у нас, при най-жестока и мрачна обстановка, чувството за хумор не само не напусна нашите българи, но сякаш стана главен отдушник на болката и мъката. И нека подчертая, че това чувство не принадлежи на шепа интелектуалци, а блика от самите недра на народа. Никъде и никога не съм се смял повече, отколкото в България, където животът така често свири едновременно на струните на сълзите и на смеха. Мисля, че цялата антидрама, и особено творчеството на Йонеско, се предхожда от разказа за трънчанина Гюро, който отишъл на лов за мечка. Влязъл в бърлогата й, но тя му откъснала главата. И когато приятелите му го извадили, те започнали д