Характерни черти на българският национален  дух и характер.

   Науката твърди, че поведението на всеки народ може да бъде описано така както поведението на всеки човек, т.е. така както всяка личност си има характер, така и всеки народ има своя. Той не е механичен сбор от характерите на всички личности принадлежащи към народа, а е нещо отделно, характеризиращо народа като цяло, формирало се исторически, и в известна степен определящо поведението на всеки самоопределящ се като част от този народ в миналото, в настоящето и в бъдещето.

Националният характер на българският народ също се е формирал с течение на неговата история. Историците твърдят, че тя е много по-древна отколкото официалната наука признава. За пример – изчислено е, че последната поправка в българският (прабългарският) календар е направена около 5000 г. пр. н.е. , а кога е положено началото на календара не е ясно. Без значение кога точно е било това прави впечатление, че и тогава и сега този календар е известен в целият свят като български, а българите се самоопределят като такива и до днес. Т.е. като една от основните черти на българският характер трябва да бъде посочена силната родова памет и чувство за принадлежност към българският етнос. Това чувство за принадлежност прираства в любов и дълг към родината, т.к. българите през цялата си история са носили заедно със своята родова памет и своята държавност. Текстовете от византийски източници от времето на Велика България при Кан Кубрат описват българите като изключително еродиран народ с изградени духовни и държавни традиции. Самата България по това време е поддържала тесни дипломатически контакти с Източната Римска империя. Тези отношения по-късно се изменят с пристигането на българите на балканският полуостров, който по  това време се е намирал тъкмо във владенията на Византия. Точно във връзка с това събитие започва изграждането и на още една черта от българският национален характер. Българите като народ попадат в едно тясно географско пространство населявано през историята от множество етноси – главно траки и славяни, като славяните всъщност представляват основната част от населението по време на пристигането на българите. Историците дълго са спорили кой кого и как асимилирал с времето. По-многобройното славянско население ли е претопило българите или те, чрез своята по-развита култура и цивилизация, чрез изградената си държавност, защото не просто населението се е преместило, а цялата държавна машина е пътувала след хана (доказателство за това е съставеният именник на българските владетели, който проследява историята на дадената държава чак до хан Авитохол, за когото има предположения, че всъщност е всеизвестният Атила, т.е. българите не са смятали, че основават нова държава, а че просто са преместили старата). Но най-интересни са взаимоотношенията с населението в новите български земи. Независимо по какви причини, дали от добри чувства към славяните ( във Велика България на Кубрат славяните са били дори по-чести гости от Византийците ) или от стратегически причини, българите не постъпват с тях както повечето завоеватели с местното население. Напротив, те ги включват в организацията на своя обществен живот и ги правят част от българската държава, предават им своята култура, своите познания, своите държавни традиции, нещо което славяните живеещи на племена не са имали. Тези действия разкриват толерантността към другите народи и племена с които българите са влизали в контакт. След стъпването им на Балканите основен противник за тях става Византия. Въпреки това в отношенията между двете държави прави впечатление, че всички противоречия започват след неспазването на даден сключен договор от страна на византийците. Това засяга една друга страна на българският характер – чувството за справедливост. Поради това чувство за справедливост българите са се чувствали длъжни да отвърнат подобаващо но византийската мерзост, а не поради самият факт, че това са били византийци.

По-късно през турското робство, българският народ става част от една мултиетническа империя, като заедно с гърци, сърби, евреи, арменци и цигани се превръща просто в рая. Тази историческа съдба вероятно доразвива специфичната толерантност на българите към останалите етноси и култури. Някои ще кажат, че това е естествено когато си поставен при еднакви условия с тях, но историята доказва, че съседите на България не са научили този урок. Нито сърби, нито гърци показват нещо подобно след освобождението си, а напротив. Сърбия и до днес има проблеми с религиозната  и етническа толерантност. Гърция и до днес се стреми да асимилира всички българи на своя територия, които се самоопределят като такива. И двете страни са се постарали еднакво да заличат българското самосъзнание в македонските земи. В контраст на това можем да посочим, че още след освобождението си България не прави разлика между турско, гръцко или арменско малцинство в своите граници – те всички са български граждани. Няма опити за насилствена асимилация, а българи и турци живеят съвместно, без да имат каквито и да е конфликти помежду си. Тази ситуация се изменя за пръв път при така нареченият Възродителен процес, при който държавата или по-точно комунистическата партия се опитва първо да асимилира турците чрез насилствена промяна на имената, а след това и да ги изсели. Този процес обаче не намира подкрепа в българското обществото, защото както стана ясно той противоречи на неговия характер.

Този характер се е изграждал постепенно през историята, но връзката е двупосочна, той е оказал и своето въздействие върху историческият път на народа ни. Може да се спори дали той е изиграл положителна или отрицателна роля, но въпреки всичко положителната надделява, ако отрицателна изобщо има. Нима нашата държава не е първата в Европа след Римската империя (Византия и Западен Рим). Днес Римската империя не съществува, но България е тук, много по-стара от Германия, Франция, Великобритания и която и да е друга Европейска държава, може би освен Гърция. Нима благодарение на характера си българският народ не запазва своята идентичност след Византийско робство, след 5 вековно Турско робство? Нима силното чувство за независимост и вроденият усет за държавност не спомагат България да се възражда през вековете като Феникс? Кой друг народ през историята е успял да постигне това.  Нима благодарение на българският боен дух и жертвоготовност Европа не е спасена от Османско нашествие? За съжаление толкова много събрани достойнства в един народ не могат да не привлекат завист. Това обяснява и негативното поведението от държави, много по-млади от българската,  получили и немалка част от своята култура от България. Българският народ е бил изоставян през историята сякаш нарочно, за да бъде сломен именно националният му дух, неговото национално достойнство. Била му е отказана подкрепа от Европейските монархии, за отблъскване на османските пълчища, но самостоятелната борба само е калила националния характер. По-късно му е била отказана помощ при освобождаването, като Източният въпрос е разтакаван с години между дипломатическите среди и сякаш нарочно, не са се предприемали никакви конкретни действия. Единствено Русия (водена повече от стратегически интереси – средиземноморският излаз, отколкото от чувство на признателност за подарената им от страна на българите писменост и култура) предприема действия. След Руско-Турската война така наречените Велики Сили и скритите зад тях  различни знайни и незнайни тайни общества на Берлинският конгрес нанасят поредния удар на българския народ, като се надяват, че това ще сломи силата на националния му характер – България е разделена на три. Македония остава в Османската империя, а Румелия остава васална на султана. Но уплашилите се от Велика България на балканите делегати в Берлин пропускат нещо важно. Те разделят държавата но, не успяват да разделят нацията. България е и винаги е била национална държава от източен тип, т.е. - първо е възникнала нацията и след това държавата. И за пореден път българите показват силата на своя национален характер и въпреки всичко извършват сами Съединението, а самият акт и жертвоготовността с която българският народ е готов да брани този акт смайват целия свят. За наказание и като пореден опит за стъпкване на българският дух Великите Сили насъскват сръбският крал Милан срещу българският народ. Българите с много жертви печелят и тази война и извоюват  признаването на Съединението. Капанът Македония обаче, заложен от Великите Сили в Берлин се оказва по-ефективен. Македонският въпрос става слабото място в модерната българска история. Той два пъти завлича България във войни, които не са нейни и в които тя от начало се опитва да пази неутралитет, но поради негативното влияние върху основни личности от българският политически от страна на същите Велики Сили, в крайна сметка страната се включва и Първата и във Втората Световна Война, което довежда и до двете национални катастрофи. За пореден път българите като народ са предадени от западните страни, когато Чърчил и Рузвелт с лекота ги оставят в Съветската сфера на влияние. България попада в поредното робство, което е обхванало цяла източна Европа. Този път то не е религиозно, то не е чисто териториално – то е идеологическо. Това е поредният и най-жесток удар от страна на вече променилите се Велики Сили, но с все същите организации зад гърба им. Те нанасят директен удар върху духовното развитие на българския народ, върху неговия дух, култура и характер. Комунизмът в България навлиза дълбоко във всички сфери на обществения и духовен живот – партията забранява книги, филми, отрича всичко, независимо колко е напредничаво, ако то не е в съгласие с партийната идеология. Такова духовно и интелектуално робство не е съществувало дори и през времето на Османското такова. Дори тогава българите са имали възможност да проявяват една от своите отличителни черти – желанието за духовно и културно издигане на което се дължи цялото Възраждане. Може би най-страшният удар нанесен от комунистическата власт е Възродителният процес, а може би е срамното участие в създаването на изкуствената Македонска нация.

В крайна сметка българският дух се събужда отново и отхвърля комунистическият режим. Това обаче става по твърде особен начин. Сякаш отново по външна намеса процесите протичат мудно въпреки духовният порив обхванал цялата нация. Комунистическият елит започва пазарлъци с демократите, които в повечето случаи съвсем до скоро са били именно част от бившата номенклатура. В крайна сметка се получава така, че във властта остават същите хора или техни приближени и то такива, че да може да им се въздейства. Обхванат от духовния си порив народът сякаш не успява да забележи тези подробности и попада в клопката на тази лъжовна смяна на системата. В същото време от Европа някак подозрително също не забелязват тези процеси, въпреки множеството наблюдатели плъзнали из страната, за да легитимират първите демократични избори. Това е поредният ход срещу българският дух. Народът е поставен в условия на безкраен преход където битовите проблеми просто не остават време за духовно и интелектуално развитие. Българинът е поставен в поредното робство – този път икономическо. Това е модерното бойно поле, това е новият начин за контрол. По това време Европа не се нуждае от политически и икономически стабилна България. В страната е толериран двуполюсен модел на политическо поведение, чийто единствен ефект е да разходва енергията на българина в една борба между ние и те, а не да я насочи за развитието на новите демократична държава и общество. В този двуполюсен модел няма победител, т.к. това са все същите играчи или по-скоро актьори разиграващи политически театър, докато задружно разграбват страната. Тези европейски протежета водят преговори за присъединяване към ЕС, без да са се допитали до народа. Те подписват унизителни споразумения за затваряне на атомни централи. Те разграбват държавата докато все още могат. Европейските държави се готвят да нанесат поредния удар върху българският дух. Те не искат силна икономическа България в ЕС. Те искат държава, която да не може да произвежда достатъчно електричество, за да покрие собствените си нужди, така, че да трябва да внася електричество от своите европейски партньорки. Те искат държава, която да не може да покрие техните стандарти и да не може да изнася стоките си в ЕС, но целият ЕС да може да предлага своите стоки на нейния пазар. Те искат държава чийто земи да изкупят на безценица чрез своите подставени лица в България. Те искат държава от чийто природни дадености да се ползват с предимство. Всичко това им предоставя настоящият български политически „елит“. Какви са доказателствата, че той обслужва същите скрити интереси, каквито е обслужвал и комунистическият, какви са доказателствата, че това са същите хора? Доказателствата са прости и ясни. Първите демократични правителства моментално признаха Македония за независима държава макар да беше ясно, че българите ще останат малцинство в нея и към тях няма да бъде проявена никаква толерантност нито от сърби, нито от албанци, нито от гърци, защото тяхната обща цел е да изтласкат и последните остатъци от българщина в македонските земи. Това признаване беше представено на масите като проява на патриотичност. Същите хора допуснаха като последствие от Възродителния процес в България да се появи една етническа партия, чието ръководство беше моментално допуснато до властта. По-късно пак те допуснаха да се появи и една друга партия с етнически и по-точно с националистически характер. Всички тези действия са строго планирани отвън. Това личи поради простият факт, че нито един Европейски наблюдател не е обърнал внимание на антиконституционния характер на тези партии. Тяхната функция е проста – ако България, българският дух и характер, българският порив за развитие оцелее и при наложеното му икономическо робство, то посредством подобни партии и манипулиране на общественото мнение, което вече е започнало, България ще бъде поставена в ситуация наподобяваща тази на Западните Балкани – етническият мир ще бъде нарушен, а страната разрушена от този сблъсък. След това тя ще е още по-лесна плячка за икономическите лешояди в Западна Европа.

На тази база възникват няколко въпроса. Първият – не съзнават ли протежетата на Западна Европа наричащи себе си български политически елит, че тяхното време е преброено, че те работят срещу себе си. Колкото и да грабят от българският народ при всички случаи те ще получат възмездие. Хората чиито икономически интереси представляват няма да имат вечно нужда от тях. Единственият път на спасение за този политически „елит“ е да започне да работи в интерес на своя народ, за да върне своето достойнство както пред народа си така и пред родовата си памет. Вторият въпрос е свързан с духа на българския народ. В какво състояние се намира той в този превратен исторически момент? Някои ще кажат, че българинът е окончателно сломен, че е паднал духом, че вече е отчаян от всичко ставащо около него и не се интересува от нищо. Някои ще кажат, че е склонен да се подценява, да търси вината за собствените си грешки в други. Някои ще кажат това и за настоящия текст. Това са твърдения, които работят в полза на чужди интереси. Това са желанията на всички онези, които през историята са се опитвали да постигнат тъкмо това – сломяването на този дух. Българският характер обаче, се очертава с едно особено качество – непримиримост. Дори в такъв тежък момент българският дух не е сломен, колкото и невероятно да изглежда българинът е буден, той никога не е заспивал. Да живее в бедност, да престъпността го заобикаля, да често е склонен на агресия дори в ранна възраст, но той постепенно съзнава кои са виновниците и духовната му енергия се събира срещу тях. Тук не става въпрос само за българските политици. Тук става въпрос за нещо по-дълбоко, по-глобално. Става дума за окончателното отблъскване на този негативизъм насочен през  историята срещу България и нейния народ. Това духовно напрежение, тази духовна сила, която се събира в момента е чудото на българският  национален характер, то е онова духовно напрежение което се е усещало преди всяко въздигане на българският народ от пламъците на историята. Но тази сила никога не е била разрушителна, тя не носи негативни тенденции в себе си, историята е доказала това многократно, тази сила на българският народ е съзидателна единствената причина за нейното изкривяване са външните влияния. И тук възниква третият въпрос – какви проявления ще намери този път духовната сила на българският народ, на къде трябва да се насочи тя? Както ни учи историята тя трябва да се насочи тъкмо на там накъдето най-малко всички очакват. В даденият случай тя трябва да се насочи към членството на страната в Европейският съюз. Но не това членство което всички тайно очакват от нас и което желаят, не. България трябва в най-кратки срокове да стане икономическо чудо на балканите. Политическият елит трябва да бъде сменен, ако не промени своето поведение. Това ще стане по-рано или по-късно в зависимост от климакса на духовното напрежение сред българският народ. Най-ефективният начин ще е чрез мирно излизане по улиците, като този път при подбирането на новите политически дейци народът ще се окаже много по-предпазлив и много по-придирчив, поради горчивият си предишен опит. Поведението на новия политически елит и на всички български граждани след това, спрямо Европейският Съюз, трябва да се изразява в умело използване на всички негови институции за защитаване на българските интереси. България трябва да заема ясни и категорични позиции по всички спорни въпроси засягащи Европейската общност и да повдига допълнителни такива, като предлага и варианти за решение. Така насочената енергия може да доведе до два резултата поради самото естество на ЕС. Или България ще се превърне в една от водещите страни членки или устоите на самият съюз ще бъдат разклатени поради явната неефективност на неговите институции и липсата на консенсус по основни въпроси свързани с основите на неговото съществуване. Разбира се първият вариант е за предпочитане, но и в двата случая България и българският народ няма да загубят. Стремежът за достойно участие в ЕС ще е оказал благотворно влияние върху цялата нация и държавните институции. И в двата случая България ще е един от основните участници в изграждането на нова Европа (независимо дали тя ще е Европа на ЕС или не), в изграждането на новият европейски дух и култура. Българският народ има духовният, интелектуален и културен потенциал, за да заеме това полагащо му се място и така да извърши своя Ренесанс в зората на новото хилядолетие който да послужи за пример на цялото човечество, така както някога българският дух и култура са оказала влияние в цяла Европа по времето на Симеоновият Златен Век.